Книга

2. Джени Даунам
Ти срещу мен
1
Майки не можеше да повярва на очите си.
Ето го млякото отпред на касата. Ето я ръката на Аджай, протегната към него в очакване на
парите. Ето го и него, трескаво търсещ монети сред стари хартийки и парченца книжни
салфетки из джобовете на якето. Жената зад него се размърда нетърпеливо. Някой от опашката
се изкашля нервно.
Кръвното на Майки скочи до небесата.
— Съжалявам — измърмори той, — ще трябва да го върна.
Аджай поклати глава.
— Няма нищо. Взимай, ще ми го платиш утре. Вземи и шоколад за сестрите си.
— Не, не, няма нужда.
— Не ставай глупав, вземи! — Аджай сложи млякото и два китката в книжна торба и му я
подаде. — Приятен ден.
Майки не вярваше, че ще е приятен. От седмици не му се бе случвало денят му да е хубав.
Но кимна в знак на благодарност, взе торбата и излезе.
Отвън продължаваше да вали като из ведро. Дъждът образуваше сива мъглива завеса, която
превръщаше светлината от флуоресцентната лампа над вратата в бледо петно. Майки вдиша
дълбоко с надежда да усети дъха на морето, но долови само миризмата от хладилните витрини
— вентилаторът зад него издухваше топлия въздух и насищаше въздуха с миризма на
зеленчуци. Той метна качулката на главата си и пресече улицата.
Прибра се вкъщи и завари Холи да седи на килима пред телевизора и да нагъва бисквити
направо от пакета. Карин беше спряла да плаче и коленичила до сестра си, решеше кротко
косата й.
Майки я огледа изпитателно.
— По-добре ли си?
— Малко по-добре.
— Сега ще ми кажеш ли какво стана?
Карин сви рамене.
— Опитах се да изляза. Стигнах до входната врата.
— Е, все пак е нещо.
Тя извъртя очи.
— Нещо като нищо.
— Някакво начало, все пак.
— Не, Майки, това е краят. Холи искаше мляко за закуска, а аз не можах да се справя дори
и с това.
— Нищо, вече има мляко. Искаш ли чай?
Той отиде в кухнята и напълни чайника. Дръпна пердето и отвори прозореца. Дъждът
утихваше, въздухът беше чист и свеж. Някъде плачеше дете. Една жена крещеше. Нечия врата се
затръшна, после пак, и пак — три пъти. Бам. Бам. Бам.
Холи влезе в кухнята и остави кутията с бисквитите на плота. Майки я хвана за яката на
пижамата.
— Защо не си готова за училище?

3. — Защото няма да ходя.
— Ще ходиш и още как.
Тя опря гръб в хладилника и вдигна глава към тавана.
— Не мога да отида. Днес е предварителното изслушване.
Той я изгледа накриво. Откъде, по дяволите, беше научила?
— Слушай ме сега. Ако отидеш горе и се приготвиш бързо за училище, ще ти дам кит кат.
— С две или с четири блокчета?
— С четири.
Той бръкна в пазарската торба, измъкна едно от десертчетата и го размаха пред очите й.
— И събуди мама.
Холи го погледа смаяно.
— Ама ти… сериозно ли?
— Сериозно.
Беше им разрешено да я будят само при извънредни ситуации. Ако тази не беше такава,
тогава Майки не знаеше какво е извънредна ситуация.
Холи поклати глава, сякаш искаше да му покаже, че идеята му е безумна, грабна китката и
изтича нагоре по стълбите.
Майка му смяташе, че полицията ще помогне на Карин, ето къде беше проблемът. След
като я заведе в управлението, за да разкаже какво е станало с нея, тя се отдръпна, явно решила,
че си е свършила работата. Но полицаите бяха пълни идиоти. Засипаха Карин с неудобни
въпроси, въпреки че виждаха колко е разстроена. Полицайката, която бе определена да отговаря
за нея, я върна вкъщи и се намръщи на бъркотията в стаите, като че ли видяното беше
красноречиво доказателство с каква пасмина щеше да й се наложи да си има работа.Майка му
не реагира, но Майки се ядоса толкова, че трябваше да си прехапе езика, за да не избухне.
Устата му се напълни с кръв, но сладникавият вкус на кръвта свърши работа.
Когато полицайката си тръгна, той взе адреса от Карин и се обади на Джако да дойде с
колата. Джако извика и момчетата, но докато стигнат до къщата на копелето, вече беше късно
— Том Паркър беше арестуван и полицията бе оградила мястото с жълта лента.
Оттогава минаха близо две седмици, но Майки още не можеше да се успокои. Как да
развърже възела в корема, който се затягаше всеки път, когато Карин започваше да плаче? Как
да запази хладнокръвие, като гледаше Хеш и да гали ръката на сестра си, да стиска пръстите й и
да й подава малки влажни тампони за очите, сякаш Карин беше радио, което трябваше да се
настрои, телевизор, изгубил каналите си?
Майка му гледаше да се скатае, правеше се, че няма проблем. Но когато едно осемгодишно
хлапе утешава петнайсетгодишната си сестра, човек не може да си помисли друго, освен че
светът се е обърнал с краката нагоре. Някой трябваше да оправи нещата, нали?
Той направи чай, наля го в чаши и сложи една от тях на масата пред Карин. Тя се бе
барикадирала на дивана. Откакто й се бе случило онова, непрекъснато го правеше — покриваше
се с възглавници, юрган, одеяла и пуловери, и лежеше по цял ден под тях.
Майки приседна на ръба на дивана.
— Как си сега?
На фона на осветения от слънцето прозорец сестра му изглеждаше още по-нещастна.
— Сигурно вече са го пуснали — каза тихо тя. — И сега се разхожда насам-натам,
забавлява се, изобщо не му пука.
— Нали знаеш, че му е забранено да доближава до теб? Няма право да те заговаря, да ти
изпраща съобщения, нищо. Сигурно са му сложили гривна и са му забранили да се отдалечава
от дома си.

4. Тя кимна, но си личеше, че не е съвсем сигурна.
— В училище има едно момиче — заговори бавно. — Миналия срок имаше седем гаджета и
всички говореха, че била курва.
Ето, пак.
— Ти не си курва, Карин.
— А пък едно момче от кръжока по математика е ходило с десет момичета. Знаеш ли как
му викат?
Майки поклати глава.
— Мъжкар.
— Не е мъжкар.
— Как се наричат такива като него?
— Не знам.
Тя въздъхна, облегна се назад и се загледа в тавана.
— Гледах едно предаване по телевизията — продължи бавно тя. — Оказа се, че това, което
ми се случи, става с много момичета. Много, много.
Майки се загледа в ноктите си. Бяха неравни и изядени. Той ли ги гризеше? Кога бе
започнал да ги гризе?
— По-голямата част от тях изобщо не си правят труда да ходят в полицията, защото почти
никого не осъждат. Едва шест на сто от случаите стигат до присъда. Това не е много, нали?
Майки поклати глава и прехапа устните си до кръв.
— Преди малко, когато отворих вратата, на игрището имаше деца и всички ме зяпнаха. Ако
се върна в училище, всички ще ме зяпат така. — Тя наведе очи, срамът я заля като студена
вълна. — Всички ме гледат така, сякаш съм си го търсила. Том Паркър ме покани у тях и щом
съм отишла, защо вината да е негова?
Тя повдигна падналия върху лицето си кичур коса.
— След като съм отишла доброволно, каква логика има да ме изнасилва? Това си мислят те.
Майки потърси начин да я накара да млъкне. Изведнъж се изплаши, че ако не я спре
веднага, тя ще продължи да говори вечно. Можеше дори да реши да му разкаже за онази нощ, а
той не искаше да слуша никакви подробности. Нямаше да го понесе.
— Ще му го върна — каза неочаквано и за себе си. Каза го силно и самоуверено.
— Наистина ли, Майки?
—Да.
Странно как думите придобиват особена тежест, след като излязат от устата на човек.
Докато са в главата ти, са тихи и безопасни, но излязат ли, хората разчитат на тях.
Тя изправи глава.
— Какво мислиш да правиш?
— Ще отида у тях и ще го размажа от бой.
Карин притисна длан към челото си, сякаш от думите му я заболя глава.
— Няма ли начин да се откажеш от тази идея?
Но Майки можеше да се закълне, че нещо проблясва в погледа й и той му подсказа, че тя
тайно иска той да го направи. Досега не бе предприел никакви действия, а трябваше. Ако го
направеше, може би тя щеше спре да плаче.
В квартала имаше един тип, никой не смееше да се закача с него. Говореше се, че някакви
деца откраднали мотора на сина му и той си го върнал. Познавал разни хора, които познавали
други хора. Затова всички го уважаваха. Знаеха, че ако се бъзикат с него, ще си изпатят. Майки
не се беше бил с никого досега, но мисълта за онзи човек му вдъхна кураж. Стана и се разходи
из стаята. В главата му се оформяше план. Този път щеше да отиде сам, да сложи ръкавици и

5. качулка. Трябваше само да се постарае да не оставя отпечатъци.
Отиде в кухнята, бръкна в шкафа под мивката и извади кутията с инструментите. Взе
гаечния ключ, стисна го в ръката си и веднага се почувства по-добре. Тежестта на желязото
между пръстите му вдъхна увереност. Спокоен и изпълнен с решителност, той сложи якето,
пъхна ключа в джоба и вдигна рязко ципа.
Карин не сваляше поглед от него. Очите й горяха.
— Сериозно ли мислиш да го направиш?
—Да.
— Да го набиеш?
— Нали това казах?
В този момент майка му влезе, залитайки в стаята, фасът между пръстите й димеше, а тя
присвиваше очи, сякаш светлината беше прекалено ярка за нея.
Холи подскачаше бодро зад нея.
— Виж — извика тя тържествуващо. — Мама се събуди. И вече е долу.
— На вашите услуги, сър! — разпери ръце майка му.
На Майки му се стори, че вижда човек, оцелял след
бомбардировка. Трябваше да изчака майка му да си спомни коя е, да приеме, че наистина
живее тук, че днес е предварителното изслушване в съда, че ченгето ще дойде след няколко часа
и че всичко това няма как да мине без нея.
Холи разчисти място за майка си на дивана, изчака я да седне, скочи в скута й и потърка
нос в нейния.
— Може ли да не ходя днес на училище? И да прекараме деня заедно?
— Разбира се, че може.
— Не може! — отсече Майки. — Не помниш ли, че днес ще идва онази полицайка да
говори с Карин?
Майка му се намръщи.
— Така ли? Защо?
— Защото работата й е такава.
— Не искам да идва вече — каза Карин. — Само задава тъпи въпроси.
— Но ще дойде, независимо дали искаш — ядоса се Майки. — И Холи не бива да е тук.
Нали не искаш ченгето да види, че тя не ходи на училище?
Майка му като че ли зацепи. Огледа стаята и кухнята. И в двете помещения цареше пълен
хаос. Масата беше покрита с боклуци, мивката преливаше от неизмити чинии и тигани.
— Имаш не повече от един час — каза й Майки.
Тя го изгледа.
— Мислиш ли, че не знам?
Холи усили звука на телевизора до дупка и музиката заглуши всичко.
— Спри го! — извика Майки. Шумът щеше да върне майка му обратно в леглото.
Холи не му обърна внимание и той издърпа кабела.
Майка му разтърка чело, после още веднъж и още веднъж.
— Направи ми кафе, Майки.
„Направи си го сама” си помисли той, но отиде в кухнята, сложи чайника на котлона и след
миг кафето беше готово.
— Изпушвам цигарата и започвам — каза тя и дръпна силно от цигарата. После го
погледна, както само тя можеше, сякаш виждаше вътре в него. — Изглеждаш ми уморен.
— Защото не спирам да се грижа за теб.
— Къде беше снощи?

6. — Насам-натам.
— С новата си приятелка… Сара се казваше, нали?
— Сиена.
— Значи Сара беше предишната.
— Не, предишната беше Шанън.
Холи се засмя високо и продължително.
— Голям сваляч си, Майки!
Гаечният ключ в джоба му помръдна. Той подаде кафето на майка си и каза:
— Трябва да тръгвам.
— Къде?
— Имам работа.
Тя свъси вежди.
— Не искам да се замесваш в неприятности, Майки. Как ги усещаше тези работи?
Нормално е човек да си мисли, че мъглата на махмурлука я мъчи и не й позволява да забележи
нищо друго, но тя често го изненадваше.
— Сериозно говоря, Майки — извика тя. — Карай я умната. Не ни трябват още проблеми.
Отговорът на Майки беше лаконичен:
— Тръгвам.
— Ами Холи? Тя не може да отиде на училище сама?
— Ти я заведи. Нали затова са родителите?
Тя поклати глава.
— Знаеш ли какво не ти е наред, Майки?
— Не, но ти ще ми кажеш, нали?
Тя вдигна цигарата, изтръска я в пепелника, пое една дълбока последна глътка дим и я
издуха право в лицето му.
— Да знаеш, че не си толкова корав, за колкото се мислиш.
2
Той изтича надолу по стълбите, като ги взимаше по две наведнъж, после по коридора с
гъсто изписаните стени с надписи от рода на: „Ейми си го търси”, „Лорън го лапа безплатно”,
„Ако искаш яко чукане, обади се на Тоби”, и оттам се оказа на улицата. Зави наляво, лавирайки
между празните опаковки от китайска храна и смачканите бирени кутии около автобусната
спирка, задмина двама старци с пазарски колички, заели цялото пространство по тротоара, и се
затича. Излезе от квартала, подмина цяла тълпа хлапета пред магазина на Аджай, въоръжени със
закуски, чипс и кутии с кока-кола, после мина покрай месарницата и магазина за пощенски
картички и се насочи към главната улица.
Небето беше невзрачно сиво. Въздухът миришеше на бензин и риба. Той стигна до пазара и
продължи бързо напред. Сергиите вече се пълнеха с плодове и зеленчуци, които образуваха
невъзможни цветови комбинации. Обичайните тайфи от момчета вече бяха окупирали пейките.
Той притича покрай момиче с детска количка, покрай жена, спряла да си преброи рестото пред
вратите на „Лидъл”, и друга, възрастна дама, стиснала здраво ръката на прегърбен и слаб,
колкото самата нея, старец с бастун.
Не искаше да спира. Щеше да тича чак до къщата на Том Паркър. И да разбие главата му с
гаечния ключ. Том Паркър никога нямаше да порасне.
На светофара един човек се наведе през прозореца на колата си и подсвирна на едно
момиче.
— Дай ми усмивка, маце!
Момичето му показа среден пръст, после видя Майки и размаха ръка.

7. — Ехо, Майки!
Той спря, но докато я изчакваше да пресече улицата, продължи да тича на място.
— Здрасти, Сиена. Сега не мога да говоря.
Тя се притисна в него и го целуна по бузата.
— Олеле, целият си в пот.
— Защото тичах.
— Далече от мен?
Той вдигна рамене, сякаш това беше прекалено сложно, за да го разбере.
— Трябва да бягам.
Тя скръсти ръце и се намръщи.
— Ще те видя ли по-късно?
Изведнъж светът му се стори по-голям или по-шумен, притисна го от всички страни, сякаш
искаше нещо от него. Той я погледна в очите и се опита да върне чувството, което усети минута
по-рано, когато я видя да му маха — някаква топлина в сърцето си.
— Може би след работа. Нямам нищо против.
— Нямаш нищо против ли? О, трогната съм!
Тя скръсти ръце на гърдите си и си тръгна, без да го погледне.
Майки си призна, че не е достатъчно добър за нея. Не беше сигурен, че изобщо става за
някое момиче. Не си падаше по сложните взаимоотношения. Момичетата задаваха прекалено
много въпроси и винаги очакваха да знаеш какво чувстваш в момента, а той никога не успяваше
да познае.
Така или иначе, Сиена му бе изгубила няколко минути. Той се затича отново и следвайки
извивките на Лоуър Роуд, напусна главната улица. Групи от деца вървяха бавно в същата
посока, събираха се на групи да разменят по някоя дума, преди да влязат в час. Карин трябваше
да е с тях сега. Той слезе на платното и се затича по-бързо. За да избегне срещата с тях, премина
през паркинга за учителите и излезе през задния вход на двора.
Закова на място, когато видя пред себе си няколко съученички на Карин. Бяха четири,
гледаха надолу към реката и си говореха нещо. Едно от момичетата го забеляза, сръчка другите
и всички се обърнаха към него.
Трябваше да спре, разбира се. Трябваше да отиде при тях и да им каже как е Карин, да им
благодари от нейно име за писмата и малките подаръци, които продължаваха да й изпращат. Но
знаеше какво щеше да стане, ако отиде при тях. Щяха да завалят въпроси. „Кога ще я видим?”,
„Защо не отговаря на писмата и съобщенията ни?”, „Кога е процесът” и „Ще се върне ли скоро в
училище?”. Трябваше да им отговаря с повдигане на рамене, да им каже, че не знае, защото
нищо не се бе променило от последния път, когато се бяха срещали.
Той им се усмихна, махна с ръка — „Бързам” — и се затича между колите. Мина през
железопътния прелез, оттам покрай гарата и излезе на Норуич Роуд. Единият крак пред другия,
единият пред другия, като войник. Докато тичаше, мислеше за Карин. Той беше единственият й
брат и негов дълг беше да се грижи за нея. Досега никога не бе усещал толкова силно
отговорността си. Но днес осъзнаваше, че той е по-възрастният, той е мъжът в семейството,
защитникът. Можеше да го направи, без съмнение можеше. Нямаше да е трудно. Потупа по
джоба си с ръка. Гаечният ключ беше там. Това беше неговият ход, правилният ход.
Петите му се подпалиха от бягането. Усети солен вкус в устата си, сякаш в тази част на
града въздухът носеше в себе си морето. Тук той беше по-свеж, по-чист и сякаш между сградите
имаше повече пространство. Тук бяха Ратън Драйв, Алеята на акациите, Уилбър Плейс. Имената
бяха по-различни, дърветата — по-високи.
Той забави ритъм. Ето я алеята, излязла като от списание за красотите на провинцията. Ето

8. я портата. Ето я и голямата къща с огромна зелена поляна отпред, високи прозорци, красиви
завеси, слънце и простор. И като капак на всичко на алеята отпред се мъдреше лъскав ягуар XJ.
Майки прескочи портата и тръгна по средата на посипаната с чакъл алея. След малко щеше
да почука на масивната врата и нещата никога вече нямаше да бъдат същите. Знаеше го, сякаш
беше написано и подпечатано с държавен печат. Щеше да разбие главата на Том Паркър и да
гледа как кръвта му обагря стъпалата отпред.
Чукчето беше от месинг във формата на гривест лъв със сърдити златни очи.
Той почука. Нищо. Никой не се появи.
Възцари се пълна тишина, внезапно всичко притихна и се заслуша, лъскавите вещи в
къщата притаиха дъх, за да видят какво ще стане. Той подпря ръка на стената, за да събере сили,
после почука отново.
Едно момиче отвори вратата. Беше с къса пола и тениска. С голи крака и ръце.
— Да? — погледна го въпросително то.
Майки не очакваше момиче. Беше на същата възраст като Карин. Той наведе глава.
— От кетъринга ли сте?
— Какво?
— За храната ли сте?
Дали не беше сбъркал къщата? Огледа се за номера, но никъде не го пишеше. Надникна в
коридора зад нея, като че ли това щеше да го ориентира. Видя маса, пейка, поставка за чадъри,
място за обувки.
— Да извикам ли мама? — попита тя.
Той я погледна. Полата й беше съвсем къса, синият цвят на тениската преливаше в лилаво и
отново в синьо. Вързаната й на опашка коса се люлееше отзад.
— Ти да не си сестра на Том Паркър? — попита накрая.
— Да.
— Той тук ли е?
Тя присви очи.
— Не.
Отвътре се чу лай на куче, но бързо спря. Настъпи тишина.
— Къде е Том?
Тя излезе напред, дръпна вратата след себе си и се облегна на нея.
— Ти негов приятел ли си?
— Да.
— Тогава знаеш къде е.
Той погали гаечния ключ в джоба си.
— Да, знам, че изслушването е днес. Просто исках да знам кога ще се прибере.
— Не знаем.
Минаха секунди, може би минути, в неловко мълчание. Чак сега Майки забеляза грубия
белег на лицето й, започваше от ъгъла на устата и се спускаше в неравна линия към брадичката.
Тя усети погледа му, обърна се и се взря право в очите му. Той разбра, че й е неприятно,
усмихна се и попита:
— Как се казваш?
Тя се изчерви, но не отмести поглед.
— Татко написа съобщение на страницата на Том във фейсбук, за да обясни на приятелите
му какво става — смени темата тя.
Майки сви рамене.
— Не съм влизал във фейса от няколко дни.

9. — От колежа ли се познавате?
— Да.
— Не съм те виждала преди.
Майки се сети, че веднъж бе ходил до колежа да пита за курсове по готварство и смело
издържа на погледа й.
— Ами… толкова много имам да уча, че нямам време за контакти. Не искам да се проваля
на изпитите.
Тя очевидно му повярва, защото погледът й омекна.
— Много добре те разбирам. Моите започват през май, а аз съм още наникъде.
До май имаше цяла вечност, защо се тревожеше отсега? Разговорът за ученето някак си я
промени. Тя се наклони към него, съвсем лекичко, но явно бе решила да му гласува доверие.
— Виж, довечера ще правим парти.
Парти ли? Да отпразнуват излизането на брат й от затвора?
— Ела, ако искаш. Томас може да се вижда с приятели в дома си.
Но преди Майки да й отговори, една жена се появи иззад ъгъла на къщата и размаха ръце
към тях.
— Най-после! — извика към него. — Започнах да се тревожа.
Тя се приближи, развя един клипборд към него и каза:
— Ти сигурно си от „Амейзинг Грейзинг”, нали? За тентата?
Момичето въздъхна.
— Не, мамо. Не е.
— Ох! Кой си тогава?
Той знаеше, че трябва да отговори. Да каже, че не е от никаква фирма, но се изплаши, че тя
ще го разкрие. Нямаше да се излъже така лесно като дъщерята. Щеше да насъска онова куче и да
извика охраната или направо да се обади в полицията.
— Той е приятел на Том, мамо.
— А, разбирам. Томас ще се върне след обяд.
— Казах му.
Жената се обърна към дъщеря си.
— Благодаря ти, скъпа. Защо не се върнеш при учебниците?
Момичето хвърли бърза усмивка към Майки, влезе и затвори бързо вратата, като го остави
на майка си.
— Надявам се, не възразяваш, но в момента всички сме много заети — каза жената.
Майки я намрази веднага. За това, че изобщо не го погледна, за това, че го отпрати толкова
лесно.
— Ела довечера. Всички приятели на Том са добре дошли — добави тя и забърза през
поляната, притиснала клипборда към гърдите си. Докато се отдалечаваше, кокалестият й гръб
остана напълно неподвижен. Никакво поклащане, никакъв намек за плът.
Той остана на мястото си, питайки се, дали всичко това не е някаква шега. Огледа алеята за
колите, дърветата покрай оградата, електронната порта, толкова различна от онази на
жилищния им блок, зад която жужеше като в кошер, както жужи навсякъде, където много хора
живеят в една сграда. Тук беше съвсем тихо. Къде бяха колите, виковете, тряскането на вратите,
звуците от живота на другите?
Гаечният ключ се заби в реброто му през плата. Той се загледа в ягуара и го обиколи бавно
два пъти. На устните му се появи тънка усмивка. Карин му бе казала, че колата на копелето била
много шик. Ето я, жълта като канарче и толкова чиста, че небето се оглеждаше в прозорците й.
Беше лесно, като да надраскаш лист хартия с химикалка, и удовлетворяващо, като се има

10. предвид колко скъпо щеше да излезе пребоядисването. Хвана ключа и го остави сам да си
намери пътя, мина на зигзаг през лъскавата повърхност на вратата, по извивката над гумата и
отгоре на капака, обиколи я като консервена кутия, сякаш ключът беше нож, срязващ кръга
около капака, за да я отвори. Липсваше само кръвта.
За нея щеше да се върне по-късно.
3
Оказа се, че имало начин да обелиш кората на портокал така, че нито грам от горчивата
бяла обвивка да не остане по плода. Майки не го знаеше, но Декс му показа. Ефектът беше
омагьосващ. Загледан в оранжевата спирала, която се разтягаше все повече надолу към пода, той
белеше ли белеше, искаше да види дали може да обели цялата кора, без да я скъса. Харесваше
му да усеща лепкавия сок по пръстите си. Харесваше му и уговорката им с Декс — ако обелеше
целия портокал наведнъж, той щеше да му покаже как се прави конячена глазура.
В кръчмата беше спокойно. Нищо извънредно. Джако наля гореща вода върху царевицата и
граха и остави съда на котлона да заври. Декс белеше картофи до вратата към задния двор,
босите му крака джапаха в дъжда. Майки зареждаше салатите както всяка друга сутрин —
коктейл от скариди, яйчена, зелева. И трите бяха о’кей. Всичко беше, както трябва. Беше лесно
да забравиш света отвън.
— Днес сте много тихи, момчета — обади се Декс. — Да нямате проблеми с момичетата?
Майки поклати глава.
— Няма такова нещо.
— Аз имам — каза Джако. — Нямам си гадже.
— Сиена има сестра — намигна му Майки.
— Готина ли е?
— Не знам. He съм я виждал.
— Колко време ходиш със Сиена?
— Две седмици.
Джако се изхили.
— Това е рекорд за теб. Давай, запознавай ме бързо, че не се знае колко още ще издържиш.
Декс размаха с белачката към тях.
— Ако имах дъщеря, нямаше да мигна, ако знам, че вие сте наблизо.
— Само Майки е страшен — поклати глава Джако. — Той може да свали всяко момиче,
честно ти казвам. Майки, разкажи на Декс за първия ти път.
— Със Сиена ли?
— Не бе, човек. За твоя пръв път.
Майки се ухили.
— Не, няма да му разкажа.
— Тя сама му легнала — продължи Джако. — Срещнал я в някакъв бар, дори не я попитал
за името, а тя му легнала.
Декс изсумтя.
— Тези неща са си лични, Джако. Не бива да ги разказваш.
— Вярваш ли, Декс? — попита Джако. — Вярваш ли, че може да свали, която си поиска?
— Не вярвам на нищо, казано от вас — тръсна глава Декс.
Майки се запита какво ли би казал Декс, ако знаеше как бе плакала Сиена миналата вечер,
защото той отказа да я целуне. Не му се разправяше и да я съблича, замалко не се отказа, но все
пак го направиха и той си тръгна веднага след това.
Докато се опитваше да прецени как щеше да реагира шефът му на това, той се загледа в
него. Главата на Декс беше обръсната, говореше с ужасен френски акцент и имаше вид на човек,

11. който не би се поколебал да ти светне един, ако реши, че го гледаш накриво, но истината беше,
че Майки никога не го бе чувал да повишава
тон или да си изпусне нервите. По ръцете си имаше татуировки, направени собственоръчно
с писалка и шише мастило. На всяко от кокалчетата имаше букви, които образуваха „АЗ
ОБИЧАМ СЮ”. Той правеше много за нея — приготвяше й страхотни специалитети и й
подаряваше разни неща, без да има рожден ден. Дори веднъж й беше написал песен. Джако все
мърмореше, че Сю се държи с Декс като с изтривалка, но може би именно това беше любовта?
Вратата се отвори и Сю застана на прага. Скръсти ръце и огледа и тримата от глава до пети.
— Търси се чистач. Някой вчера не е почистил тоалетните.
— Тук са все готвачи, мон амур — обади се Декс, без да вдига поглед от картофите.
Тя изсумтя, прекрачи прага и тупна Майки по рамото.
— Това е твоя работа, нали?
Майки поклати глава.
— Сега правя плодова пита.
— Това е кръчма, за бога, не е скапан ресторант! Аз ти плащам да миеш съдовете и да
чистиш тоалетните винаги когато ти кажа. Хайде, заминавай и действай бързо, след двайсет
минути отваряме.
Майки пое найлоновата престилка от ръката й и я завърза над дънките. После тръгна след
нея през бара към килера, където държаха нещата за миене. Тя му връчи парцал, кофа и белина
и го изпрати с поглед към тоалетните.
— И не забравяй после да си измиеш ръцете — провикна се след него.
Докато хвърляше кофите с топла вода и белина в дупките, Майки въздъхна тежко. Когато
беше в кухнята или навън с Джако, всичко беше наред. Дори и с момиче беше добре. Но откакто
онова с Карин се бе случило, когато беше вкъщи или сам, всичко се връщаше и се стоварваше
върху него с още по-голяма сила.
Докато търкаше с парцала стените и около дупките, Майки се замисли за бъдещето си.
Къде ли щеше бъде след една година, след две, след пет? Започна да брои. След пет Карин щеше
да е на двайсет. Холи — на тринайсет. Майка му навършваше четирийсет и две. А той щеше да е
на двайсет и три. Тръсна глава и обърна гръб на числата. „Броиш ли си годините, ще стигнеш и
до края”.
Натика парцала под водата и се опита да не диша. Представи си времето, когато щеше да е
нещо много повече от чистач. Щеше да живее в Лондон, да си намери място в Тотнам, където е
израснала майка му, да работи като готвач и да изкарва купища пари. Щеше да си купи билети
за концерт на Спърс и да играе с Холи на всичко, каквото пожелаеше. Опита се да повярва в
това, докато връщаше всичко в килера и миеше ръцете си с дезинфекциращ сапун.
Изправи се и погледна към изхода. Имаше нужда да дръпне няколко пъти. Надяваше се Сю
да не мърмори, защото тоалетните блестяха от чистота. Навън валеше силно, дъждът се лееше от
небето като река, но на него му харесваше. Подхождайте на настроението му.
Запали и се загледа към паркираните до пристанищната стена коли. Стъклата им изпускаха
пара, хората вътре чакаха кръчмата да отвори и сервитьорите да им сервират обяда.
Вратата на заведението литна напред, Джако излезе, запали цигара и застана до него. И
двамата се загледаха в едно момиче, което мина покрай тях с ръце в джобовете и превити
напред рамене. Джако млясна с устни.
— Харесва ми, че всички са различни.
Винаги измисляше такива идиотщини. Те успокояваха Майки. Това му е хубавото на
старите приятели, че, човек може да говори свободно за всичко, което му се върти в главата.
— Днес е предварителното изслушване — каза той.

12. Джако кимна.
— Снощи срещнах майка ти в кръчмата. Според нея онзи ще се измъкне.
— Защото ченгетата сключиха някаква сделка с адвоката му — скръцна със зъби Майки. —
След няколко дни ще го видим да се разхожда наоколо, сякаш нищо не е било.
— Какво мислиш да правиш?
— Не знам. Но трябва да направя нещо. Карин твърди, че повече никога няма да излезе
навън.
Джако изгледа Майки дълго и изпитателно.
— Тя сериозно ли?
— Казах й, че няма да има право да припари до нея, но това не я успокои.
— Копеле гадно!
Майки кимна. Знаеше, че Джако ще разбере.
— Ходих пак до тях. Исках да му разбия главата, но го нямаше.
— Отишъл си сам?
— Бях побеснял, човече. Трябваше да направя нещо. — Той хвърли фаса в локвата пред тях
и се заслуша в съскането на угасващия му връх. — А и ти беше на работа.
— Щях да зарежа всичко и да дойда с теб — тупна го Джако по рамото. — Знаеш го.
Майки му разказа всичко: за гаечния ключ, за тичането до къщата, за партито в чест на
успешното приключване на предварителното изслушване. Хубаво беше да стоиш там и да
изливаш душата си пред приятел. Усети, че му олеква с всяка дума.
— Имаше кетъринг и всичко. Запознах се със сестра му и с майка му. Решиха, че съм негов
приятел, дори ме поканиха на шибаното им парти.
— Това е чалнато, човече! — подсвирна Джако.
— Представи си какво ще стане, когато Карин разбере. Представи си как ще се почувства.
— Не й казвай нищо, човече. Много е жестоко.
Джако хвърли фаса в локвата до този на Майки. Двата фаса заплуваха заедно като лодки.
И постепенно в тишината започна да се оформя план.
Беше чиста лудост и Майки се опита да го прогони от главата си, но въпреки усилията той
продължаваше да придобива все по-отчетлива форма. Замисли се за дома.
Трябваше да организира нещата така, че да не се налага той да прибира Холи от училище, и
трябваше да напазарува, в случай че майка му е забравила. Но планът не биваше да се проваля.
Семейството трябваше поне веднъж да се справи и без него. Не можеше да се грижи
непрекъснато за тях.
— Зает ли си довечера?
Една бавна усмивка изплува на лицето на Джако.
— Защо, да не си решил да ме водиш на парти?
— Обещах на Карин да му го върна. Защо да не го пипнем, когато най-малко очаква?
— Искаш ли да осигуря подкрепление?
Джако имаше предвид Уди, Шон, Марк — техни съученици, онези, с които в
тийнейджърските години воюваха рамо до рамо за територия, за достъп до игрището, за
престиж. Бандата все още се събираше за някоя игра на билярд и бира, но всеки вече си бе
хванал пътя. Уди беше женен, бебето беше на път, Шон и Марк чиракуваха в тухларната. Когато
Карин се върна от полицейския участък, Джако ги извика и те дойдоха на мига. Никой от тях
нямаше да забрави онази нощ и залялата ги като вълна ярост, но не беше честно да ги моли
отново. Карин беше негова сестра и това си беше негова работа.
— Ако видим, че има нужда от тях, ще им изпратим съобщения.
Джако кимна. Майки можеше да види как умът му подскача от точка на точка, как крои

13. планове и разработва стратегии за точно попадение, само че този път не на футболното игрище.
Джако беше царят на стратегиите в училищните битки. Часовете, прекарани в игра на
стратегически видеоигри, се бяха оказали полезни и в живота.
Сю се появи и почука часовника си.
— Днес ще има много народ — каза Джако и тръгна след нея към бара. — Но няма нужда
да сме първите гости там, нали?
Той задържа вратата към кухнята за Майки и влезе след него. Декс бе пуснал радиото на
любимата си станция с кънтри музика и в ефира се лееха песни, в които се разказваше за
раздели, разбити сърца и техните утешители. Щом ги видя, размаха белачката към тях.
— Къде се изгубихте, юнаци?
Джако се наведе към Майки.
— Аз ли ще те карам?
— Искаш ли?
— Разбира се. Аз съм с теб, човече. Каквото поискаш, имаш го.
Майки се усмихна. За пръв път от седмици насам щеше да направи нещо смислено.
4
Ели Паркър седна на стъпалата на верандата и размаха ръцете си като антена на слънцето.
Странно, но докато го правеше, цялата градина утихна. Тя задържа дъх, не искаше да наруши
тишината. Беше толкова красиво! За миг й се стори, че тя управлява цялата вселена. Но секунда
по-късно жената от кетъринга мина покрай нея с кашон, в който подрънкваха разни неща, а
майка й се появи с клипборда и каза:
— Слава богу, че дъждът спря.
Ели откъсна един лист от дафиновото дърво, скъса го на две, помириса го, накъса го на
малки парченца и ги пръсна по стъпалата. После откъсна още едно и още едно.
Майка й седна до нея и я погледна загрижено.
— Не се тревожи, скъпа. Брат ти вече е в колата и пътува за дома.
— Ами ако полицаите размислят?
— Делото се гледа в Кралския съд. Няма връщане назад.
— Но ако неочаквано са получили нова информация?
Майка й поклати глава и се усмихна доверително.
— Баща ти е помислил за всичко. Нещата скоро ще се оправят, ще видиш.
Ели искаше да вярва в това, но понякога, когато затвореше очи, виждаше неща, които
изглеждаха невъзможни за оправяне. Виждаше как отвеждат Том, блед и треперещ от страх
между двама полицаи, за разпит в полицията. Виждаше пред къщата паркиран бял автобус с
надпис „Научна лаборатория”, виждаше криминолозите в техните черни униформи да излизат
от вратата с лаптопа на Том и найлонови торби с юргана и чаршафите му. Виждате и една кола,
вътре имаше деца от училището и нямаше никакво съмнение, че на сутринта целият град вече
ще знае какво става у тях. Виждаше как един от полицаите запечатва вратата на стаята на Том и
казва: „Не влизайте тук. Това е местопрестъпление”. Баща й отвръща: „Имаме право да влизаме,
това е нашият дом”. Майка й сяда на стъпалата и плаче. Сълзите влизат в устата й.
Ели си наложи да остане спокойна. Но стомахът й беше свит, искаше да излезе навън.
Загледа се в празните маси на поляната, в столовете и кашоните с крушки, които чакаха някой
да ги закачи отгоре, в опряната на оградата стълба. Повече от всичко й се искаше довечера да си
бъдат само четиримата в старата им къща на километри оттук, с храна от близкия ресторант и
да си пуснат някакъв филм на дивидито.
Сякаш прочела мислите й, майка й я прегърна.
— Всичко ще бъде наред, Ели, повярвай ми! Том се прибира. Нека се опитаме да му

14. покажем радостта си.
Ели кимна, но не намери сили да я погледне в очите.
— Мамо, може ли да ти кажа нещо?
Усмивката на майка й угасна в ъгълчетата на устните, цялото й тяло се вдърви.
— Можеш да ми кажеш всичко, скъпа, знаеш го.
— Карин Макензи не се яви на изпита. Всъщност, напусна училище.
За миг настъпи мъртвешка тишина. Ели заби зъби в устната си. Трябваше да си мълчи,
знаеше го, но беше ужасно трудно да държи за себе си толкова много неща. Понякога по-
дребните се изплъзваха неволно от устата й.
— Някога имах една приятелка — заговори майка й. — Двама мъже я хванали и я
изнасилили в колата си. Тя не можа да докаже, че това наистина се е случило. Беше ужасно и
жестоко, но за нея беше повратна точка, която промени целия й живот към по-добро.
— Какво означава това?
— Това означава — майка й стана и изтръска невидима прашинка от панталона си и се
обърна към нея, — че човек сам твори съдбата си. Отивам да говоря с човека за палатката. Ако
видиш да се задава кола, ме извикай. Искам да съм тук, когато пристигнат. И ако нямаш какво
да правиш, надуй няколко балона, моля те!
Понякога Ели си представяше Карин Макензи като чудовище с качулка и наметало, което
се хили маниакално, докато стиска гърлото на Том и го потапя във врящо със сяра гърне. Тя
знаеше, че в реалния живот Карин е висока и много слаба, с дълга тъмна коса и живее в бедните
квартали в другия край на града. Знаеше също, че харесва Том и вероятно въздиша по него от
дълго време. Сигурно много й се е искало той да я забележи в онази съботна вечер, затова се бе
нагласила с доматеночервен лак на ноктите, лилаво червило и оранжева като пламък минипола,
опъната до скъсване около бедрата й. В училище се знаеше, че рисува добре, но по останалите
предмети не я биваше. Но не беше ненормално да не се явиш на изпитите. Дори и тройката
даваше някакъв шанс за колеж, а може би и за скромна кариера. Ако се откажеш в единайсети
клас, всичко отива по дяволите.
Едно момиче мина покрай нея с два сребърни подноса. Беше на нейните години, малко по-
голяма може би, облечено в черна пола и бяла риза. Тя спря пред Ели и попита:
— Ти си сестрата, нали? — изчака я да кимне и се наведе заговорнически към нея. —
Искам да те питам как се чувстваш? Сигурно е малко гадно, нали?
— Нямаш ли си работа? — отвърна Ели. Стана, заобиколи къщата и излезе на поляната.
Понякога го усещаше физически, тогава стените се приближаваха бавно към нея и отнемаха
въздуха й. Друг
път й действаше на психиката, обхващаше я силна паника, имаше чувството, че ако трябва
да живее с този кошмар още минута, ще изгори отвътре. Единственият начин да се спаси от
това, беше да се изключи, да мисли за нещо друго, което обаче се получаваше все по-трудно.
Далеч по-лесно беше просто да тръгне нанякъде и да се махне оттам. Но беше без яке и стигна
само до електронната врата. Натисна звънеца, изчака я да се отвори и излезе. Алеята беше
кална, с мътни локви по цялата дължина, но от двете й страни първите нарциси вече надигаха
глави. Тежката врата се затвори зад нея.
Това беше алеята, която гледаше от прозореца си всяка вечер, докато се питаше кога ще се
прибере Том. „Вярвай ми”, пишеше той в писмото си. Искаше й се думите му да излязат от
страницата и да литнат към небето, да закръжат над града, големите неонови букви да се
спуснат ниско над улиците, да преминат покрай магазините и къщите, после да поемат над
крайбрежния път и да се установят трайно над морето. „Вярвай ми”. Тогава всеки щеше да ги
прочете и да повярва. Делото щеше да бъде прекратено и те щяха да се върнат към нормалния си

15. живот.
Но вярата е трудно нещо. През тези дванайсет нощи и дни Ели не спираше да нищи случая.
Не можеше да седи спокойно, не можеше да стои на едно място, беше й трудно да се
съсредоточи. Дните минаваха бързо, минутите бягаха напред като полудели; дори и часовете,
през които сядаше да учи, й се струваха по-кратки.
Един облак закри слънцето и над алеята притъмня, сянката образува тъмно езеро в краката
й. От съседна градина залая куче. Миг след това облакът се премести и светът засия толкова
ярко, че й се наложи да сложи ръка на челото си. Трябваше да мине време, преди очите й да
свикнат със светлината, и първото, което видя, беше колата на баща й да завива по алеята. И
като по магия, когато колата наближи, лицето на Том изплува на прозореца и й се усмихна.
Ели извика. Викът излезе сам от гърдите й.
— Дойде си! — извика тя.
Сигурно майка й е била наблизо, защото се появи зад ъгъла на мига, размаха клипборда и се
затича към тях.
— Отвори вратата, Ели. Пусни ги да влязат.
Брат й слезе тежко, като папа от колата, и стъпи на поляната. Засмяна до уши, майка й
изтича към него, той разтвори ръце и я прегърна. Двамата се залюляха лекичко, сякаш
танцуваха. Ели се изненада от нежността на движението.
Странно, но когато той надникна над рамото на майка им и й се усмихна, тя се засрами,
сякаш беше пораснала за една нощ, това беше нейната къща и той й идваше на гости. Том й се
видя различен. Малко поотслабнал може би.
— Пуснаха ли те вече? — попита тя.
Той се засмя и тръгна към нея.
— Искаха да ме задържат, но аз им казах, че ми е мъчно за сестра ми. — Той сложи ръка на
рамото й и го стисна лекичко. — Добре ли си?
— Вече да — усмихна се тя.
Очите на Том се преместиха към колата. Майка му вадеше чантите от багажника, баща му
измъкваше куфара от задната седалка. Ако не го бяха прибрали в полицията, сега щеше да е на
ски. Стори му се странно, че можеше да е на самолета за Алпите с онези момчета от Норуич.
Баща й спря до тях с куфара в ръка.
— Том, погледни какво е сътворила сестра ти за теб.
Ели се изпоти от притеснение, когато баща й посочи
прикрепената по цялата дължина на оградата лента. Беше й отнело три следобеда да го
направи, но сега изглеждаше супер. На лентата тя бе нарисувала тях четиримата в едно огромно
сърце под разноцветна дъга. Над главите им бе поставила фамилния герб с мотото „Том Паркър
е невинен”. Но след като го закрепи към оградата, транспарантът бе започнал да се къса по
краищата и сега приличаше по-скоро на стар прокъсан чаршаф, отколкото на онова, за което тя
бе положила толкова труд.
— Отне й доста време — каза баща й и за пръв път през тези дни я погледна директно в
очите и й се усмихна. — Но мисля, че се получи.
Том я притисна към себе си.
— Много мило, сестричке. Благодаря ти!
Майка им се приближи с якето на Том. Ръката й галеше, потупваше го и оправяше гънките
на плата.
— Вътре също те очаква изненада — каза тя.
— Каква изненада? — присви очи Том и сърцето на Ели заби като чук в гърдите й. Втората
изненада не беше нейна идея и тя не беше сигурна, че Том ще я хареса.

16. — Да идем и да я видим — хвана го под ръка тя и го поведе по алеята зад къщата.
Палатката вече беше разпъната в центъра на задната градина. Газовите печки работеха,
столовете бяха наредени плътно около масите, вътре беше топло и уютно. Чиниите, чашите и
приборите бяха натрупани на голяма помощна маса. Храната беше готова, оставаше
сервитьорките да сложат покривки и салфетки и да я наредят. На ореха се полюшваха китайски
фенери, а завързаните на железните пръчки на оградата зад палатката балони се поклащаха на
вечерния бриз. Том се смая.
— Организираме парти в твоя чест — помогна му Ели.
Той прокара ръка по косата си.
— Разбрах.
— Идеята не ти харесва, нали? — усмихна се накриво тя и се обърна към родителите си. —
Казах ви, че няма да му хареса.
Лицето на баща й посивя.
— Не е ли по-добре да оставим Том да реши дали му харесва, Елинор?
Майка й хвана ръката на Том.
— Може би предпочиташ да си починеш?
— Не, не, ти си се старала толкова много! — отвърна той и се усмихна. — Чакай, а какво
щеше да стане, ако не ме бяха пуснали.
Майка й се засмя многозначително.
— Баща ти не предвиждаше такава възможност.
— Никога не съм се съмнявал — каза безгрижно баща им. — Наех кетъринга преди дни,
защото бях абсолютно сигурен в развоя на събитията. — Той потупа сина си по гърба. — Е, как
ти се струва? Харесва ли ти?
— Добре е. — Том огледа още веднъж наоколо. — Пък и не се знае, може да е забавно.
— Така те искам! — усмихна се баща й. — Поканили сме всички, за които се сетихме.
Трябва да покажем на света, че няма какво да криеш.
Той посочи куфара пред входа.
— Ще кача това горе, после ще проведа няколко разговора.
— Отпусни се, Том. Вече си у дома.
Майка й погали с длан бузата на Том.
— Ще внеса якето ти и ще проверя как вървят нещата с кетъринга.
Странно, но те продължаваха да обясняват всяко свое действие. Не спираха да го правят,
откакто арестуваха Том. „Ще отскоча до офиса. Качвам се горе да видя дали ще мога да
подремна малко. Ще се видим с адвоката за час-два.” Сякаш се страхуваха, че ако не обяснят
къде ca и какво правят, може да изчезнат.
— А вие какво ще правите? — попита ги майка им.
— Все ще измислим нещо — усмихна се Том и смигна на Ели.
5
Тапетите в новата му стая бяха розови и на фигурки. Ели и майка й не можаха да направят
нищо по този въпрос, но му купиха нов матрак и смениха пердетата. Сложиха портативен
телевизор на стената и пръснаха по рафтовете книги и дивидита.
Той застана на прага и поклати глава.
— Все едно че съм на гости.
Вътре беше тъмно и Ели запали лампата.
— Татко не ти ли каза, че трябва да се преместиш?
— Сигурно е споменал, но не съм обърнал внимание.
— Той прекоси стаята, седна на леглото и приглади покривката с ръка. — Не чух и

17. половината от онова, което ми казва.
— Ами… той се опита да убеди полицията да отключи стаята ти, но това изисква време.
Иначе, всичко е ново, дюшекът и останалото. Избирахме ги двете с мама.
— Щом вляза в тази стая, винаги се сещам за баба. За всичките хапчета, които пиеше, за
лудостта й… — той се огледа и сбърчи нос. — Тук все още мирише на нея.
— Не би трябвало да мирише. Качихме стола с гърнето й на тавана. Отвори си прозореца,
ако искаш.
— Тя… — Том я стрелна с поглед, — знае ли за мен? Или би било голям срам да й кажете?
— Тя не знае дори собственото си име, Том. Мисля, че ще изчакат да видят какъв ще е
изходът от цялата работа и тогава ще й кажат.
— Изходът ли? Боже, звучиш като татко!
Той бръкна в джоба си, извади цигарите, отиде до прозореца и го отвори.
Ели го изчака да запали и да напълни гърдите си с дима. Отчаянието изпълзя бавно в
гърдите й, задраска и заскърца по тях като пръсти по черна дъска или вилица върху чиния.
Идеше й да запуши ушите си, да погледне встрани. Но продължи да стои там и да го гледа,
докато той вдишваше и издишваше дима, един, два, три пъти. Най-после се обърна към нея.
— Извинявай, Ели. Не биваше да си го изкарвам на теб.
— Няма нищо.
— Татко ме побърква. Уволни адвоката, който сгафи с исковата молба за изслушването, и
нае някакъв тип от висшия ешелон. Но и на него не вярва, говори му, сякаш има пред себе си
току-що излязло от университета хлапе.
— Иска най-доброто за теб, затова.
Том се усмихна накриво.
— Хваща ме срам, като го слушам.
— Скоро всичко ще свърши.
— Мислиш ли? Според топадвоката всичко едва започва.
Той издуха последната глътка дим към градината и метна фаса в тревата.
— Искаш ли да направим нещо интересно?
—Да.
— О’кей. Изчакай ме тук.
Той излезе и след минутка се върна с машинката за подстригване.
— Давай, смъкни тая коса.
— Ама цялата ли? — шашна се тя.
— Искам да е съвсем късо отзад и отстрани. Не ща повече дълга коса.
— Не знам как да го направя, Том. Досега не съм работила с машинка.
— Лесно е. Все едно че косиш трева.
Той премести един стол в ъгъла до огледалото и покри пода с вестници.
— Ама да не се сърдиш, ако сгреша?
Том разкъса тениската си.
— Обещавам да не се сърдя. Нямам друг избор. Най-близкият фризьорски салон е на
главната улица, но съдиите не ми позволяват да ходя дотам.
Той яхна стола и Ели застана зад него с машинката. Очите им се срещнаха в огледалото.
— Това е най-щурото нещо, което съм правила досега.
Той се засмя.
— Значи досега си живяла прекалено спокойно.
Том бе пускал косата си години наред. Дългата грива се бе превърнала в негова запазена
марка. Хората го описваха така: „Нали го знаеш Том с дългата руса коса?”. Ето защо желанието

18. му я разтревожи. Както и фактът, че избра именно тя да го направи, при това насаме и на
затворена врата. Това я изплаши.
— Честно, Том, не знам дали ще мога. Ами ако взема прекалено много и станеш като
скинхед?
— Започвай, преди да съм размислил.
Тя вдигна един дълъг кичур, посегна с машинката, но се разколеба.
— Ами ако размислиш? Какво ще стане, ако решиш, че си искаш косата?
— Стига, Ели — засмя се Том. — Хайде, започвай вече.
Кичур след кичур косата му започна да пада по пода
и по голите й крака. Понесени от нахлулия през отворения прозорец ветрец, космите се
вдигаха във въздуха над вестниците и падаха в близкия ъгъл на купчина, която й заприлича на
птиче гнездо. С всяко минаване с машинката лицето му се променяше. Очите му станаха по-
големи, появиха се уши, тилът му се оголи. Ели имаше чувството, че когато приключи, ще го
остави уязвим за света около тях.
— Изглеждаш по-млад — каза тя, когато Том я попита защо е тъжна. А когато настоя да
разбере защо това я натъжава, тя отговори, че всъщност се радва на подстрижката му, защото
винаги му е завиждала за дългата коса, която го правела по-хубав от нея. — Искам и твоя
метаболизъм — продължи Ели. — Можеш да ядеш, каквото си поискаш, и изглеждаш слаб като
върлина, но щом аз изям един шоколад, се надувам като балон. Откъде взе този късмет?
Той поклати глава.
— Ама ти наистина не схващаш, а?
— Какво да схващам?
— Че си много красива. Всички го казват.
— Всички ли?
— Знаеш ли как те нарича Фреди?
Тя поклати глава леко разтревожена.
— Русалка.
— Та това не е комплимент. Какво правят русалките? По цял ден седят на скалите и нищо
друго.
Той се засмя.
— Но е трудно човек да ги доближи. Ето това е комплимент. Никой не може да чука
русалка, защото тя няма да му се даде.
Ели си помисли, че това е така, защото под кръста русалките нямат нищо друго, освен
опашка, но може и да грешеше, затова си замълча. Отново насочи вниманието си към него,
защото въпреки всичко го обичаше много и той имаше нужда да го знае. Докато оформяше с
машинката косата около ушите му, започна да изрежда тихичко всички хубави неща, които той
бе правил за нея.
Това включваше какво ли не: от картинките, които й рисуваше, за да ги оцветява (това беше
отдавна), до училище (когато започна да ходи, той й позволи да кисне в двора с неговите
приятели, въпреки че беше две години по-малка, при това момиче). И до онази почивка в Кения,
когато злото куче се опита да я ухапе втори път и той му препречи пътя (най-героичната
постъпка, която някой е правил за нея).
— Преди да се преместим в тази къща, когато моите приятелки идваха, ти винаги
намираше време да побъбриш с тях — продължи да изрежда тя. — Ако те видехме из града, ти
ни махаше с ръка и идваше да ни видиш, сякаш си искрено заинтригуван от нашите работи.
Другите братя не си правеха труда. Винаги съм се гордеела с теб заради това.
Той се усмихна.

19. — Това, което казваш, е много мило.
— Защото ти си много мил. Помниш ли онази реч, която произнесе за шестнайсетия ми
рожден ден? Тогава каза, че аз съм най-готината сестра на света. И когато излязох на сцената на
оня тъп училищен концерт, ти ми ръкопляска силно, въпреки че си забравих думите и провалих
рецитала.
Том се засмя на спомените й. Колко хубаво беше! Всичко си идваше на мястото. От своя
страна той й припомни за онова лято, когато отидоха в Южна Франция на палатка, и мястото
беше от скучно по-скучно. Басейнът в къмпинга беше затворен, забавленията — пълна скръб и
единственото готино нещо бяха сладкарницата и хвърчилата, които си купиха от магазина.
— Тогава открихме онзи хълм, помниш ли? Пускахме хвърчилата от върха и тичахме по
склона. Когато ни писнеше, лягахме и се търкаляхме до долу, после се изкачвахме на бегом.
На Ели й стана приятно, че той помни тези неща. Можеше да го подстригва с часове и да си
бъбри с него. Беше прекрасно двамата да са сами в тази отдавна неизползвана стая, докато
отдолу се носят гласовете на хората, които подготвяха партито. Те говореха високо, но бяха
далеч. Ели събра кураж и попита:
— Том, може ли да поговорим за станалото през онази нощ?
Той се обърна и се взря в нея.
— Наистина ли искаш да говорим за това? Не може ли да го забравим, поне за час?
Тя сведе поглед.
— Има разни неща, които не мога да разбера.
Той присви очи.
— Да не си говорила с някого?
— He. — Изведнъж й се стори, че се носи из стаята, заобиколена от гъст дим. — Оттогава
не съм ходила на училище.
Двамата се вгледаха един в друг в пълно мълчание.
— Ако вляза в затвора, това означава край на всичко.
— Знам — кимна Ели.
— Там имаше такива типове, че… — гласът му секна и той тръсна глава, сякаш не можеше
да понесе дори спомена за тях. — Това бяха най-дългите две седмици в живота ми.
Нещо проблесна в очите му. Беше виждала този мрачен блясък и преди, през онази есен,
когато той си счупи ръката. Седна на футболното игрище и започна да вие като диво животно,
защото трябваше да пропусне целия сезон, а току-що бе събрал свой отбор. Тя отмести поглед от
него и каза:
— Ето свърших. — Изтръска ръцете си, погали косата му и се усмихна. — Сладък си.
— Сладък ли? — Той прокара ръка по главата си. — Не това имах предвид.
— Защо, как искаше да изглеждаш?
— Невинен — усмихна се той в огледалото. — Безобиден и извън подозрение.
Стана и докато изтупваше космите от раменете с разкъсаната тениска, Ели седна на
леглото и се загледа в него. Той пръсна дезодорант под мишниците, обля ръцете си с
афтършейв, потърка ги една в друга и премина с длани по лицето си.
— Ще трябва ли да отговарям на въпроси пред съдебното жури? — попита го тя. — Няма
ли да е достатъчно да прочетат показанията ми?
Той не й обърна внимание, извади новата си раирана тениска и я облече. Докато бяха на
пазар с майка й миналата седмица, Ели я видя и я хареса за него. Етикетът още висеше на ръба
на деколтето й. Том го скъса и й подаде картончето.
— За рециклиране — каза и й се усмихна.
Тя го сложи в джоба си и се върна на темата.

20. — Чу ли какво те питам?
Той се засуети около огледалото, приглади новата тениска и се огледа от всички страни.
— Ти единствена беше тук онази вечер, което те прави главен свидетел. Със сигурност ще
трябва да отидеш в съда.
Стомахът й се сви.
— Но не могат да те накарат да кажеш нещо, ако не искаш.
Тя кимна. Докато го гледаше, усети смесица от съжаление и страх. Мисълта за онова, което
трябваше или не трябваше да каже, я тревожеше повече от всичко. Мислеше за това от две
седмици. Имаше дни, когато всичко й се струваше безнадеждно, сякаш някой бе хвърлил мощна
ядрена бомба и единственият останал жив човек в целия свят беше тя. В представата си Ели
бродеше из къщата, отваряше и затваряше врати, взимаше и поставяше разни неща по рафтовете,
вдигайки прах навсякъде. Тишината около нея беше оглушителна.
Тя прехапа долната си устна.
— Когато ме разпитваха, казах на полицаите, че съм се качила в стаята си веднага, след
като ти се върна с онази компания.
— Това е добре.
Тя се изчерви при спомена за онази вечер. Седеше на дивана по чехли и пижама и се
опитваше да стане. Току-що дошли от кръчмата, Карин и приятелката й Стейси сияеха от
щастие, заради вниманието на скупчилите се около тях момчета. Всички й се усмихваха,
настояваха да остане и да си говори с тях, но от погледа на брат си разбра, че я иска горе, в
леглото и в безопасност. Почувства се пълен идиот, докато им се извиняваше с главоболие.
— Другото, което им казах — продължи тя, — беше, че погледнах през прозореца си по-
късно и видях всички отвън.
Том откъсна поглед от огледалото, обърна се към нея и примига.
— Това не го знаех.
— Казах само, че според мен всички се забавляваха и ти, и Карин бяхте прегърнати.
— Защо го каза, Ели?
— Защото те трябва да знаят, че на нея й беше приятно. Не трябваше ли да го казвам?
— Не, не, всичко е наред — каза той. — Няма защо да се притесняваш. Този, когото ще
въртят на шиш, съм аз, не ти.
— Тя флиртуваше с теб цяла вечер — каза Ели, сви ръце в юмруци и заби нокти в дланите
си. — Бас държа, че когато си влязъл в спалнята да вземеш спалния чувал, тя направо те е
дръпнала върху себе си, нали?
Том трепна и се загледа в пода.
— Не че се гордея с това, Ели, но, в общи линии, се случи точно така.
Тя кимна.
— Така си и мислех.
Той сложи стола до бюрото и го прибра отдолу.
— Не е ли време вече да сменим темата? За мен е унизително да обсъждам със сестра си
онази тъпачка и собствената си грешка. Искаш ли да слезем долу и да видим дали нашите нямат
нужда от помощ?
Той зави вестника с косата на топка и го хвърли в кошчето. Ели вдигна събралите се в ъгъла
косми и направи същото. Каква глупачка беше! Да му напомня за онази ужасна нощ, вместо да
му даде възможност да се отпусне сред близките си!
— Няма ли да се преоблечеш? Семейство Паркър са върхът и така нататък? Най-добрата
храна в нашия ресторант и така нататък? — каза театрално той.
Опитваше се да я разсмее, разбира се. Така би направил и баща й.