2. Съдържание
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
41
42
43
44

3. 45
46
47
48
49
50
51
52
53
54
55
56
57
58
59
60
61
62
63
64
65
66
Епилог
Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
ГРАДЪТ НА БЕЗКРАЙНАТА НОЩ
Линкълн Чайлд посвещава тази книга на съпругата си Лучия.
Дъглас Престън посвещава тази книга на Майкъл Гембъл и Шери
Касман.
1
С ръце в джобовете Джейкъб вървеше бързо пред по-малкия си
брат, а учестеното му дишане мигновено се превръщаше в облаци пара
в мразовития декемврийски въздух. Брат му Райън носеше кашон с
яйца, които току-що бяха купили в близкия магазин за хранителни
стоки с парите, които Джейкъб беше откраднал от чантата на майка си.
- На първо място, защото този старец е истински задник -
увещаваше Джейкъб брат си. - На второ място, защото той е расистки
козел. Той крещеше на семейство Нгуен и ги наричаше "боклуци" -
помниш ли?
- Да, но...
- Трето, защото в Кливланд застана пред мен на опашката и ми
крещеше, когато казах, че не е честно. Помниш и това, нали?
- Разбира се, че помня. Но...
- Четвърто, той разлепи всички тези глупави политически плакати в
двора си. А помниш ли как напръска Фостър с маркуча на пръскачката

4. само за това, че е преминал границата на имота му?
- Да, но...
- "Но" какво? - Джейкъб спря по средата на улицата и погледна
малкия си брат.
- Ами ако той имаше пистолет?
- Той няма да застреля две деца! И изобщо, ще си тръгнем, преди
този луд стар кретен да разбере какво се е случило.
- Ами ако е от мафията...
- Мафията? С фамилията Баскомб? Да, точно така! Ако се казваше
Гаргюло или Тарталия, нямаше да правим това. Той е просто един
обикновен стар пръдльо, на когото трябва да се даде урок." Джейкъб
се взираше в Райън, странно подозрителен. - Няма да ме оставиш,
нали?
- Не, разбира се, че не.
- Добре, тогава. Хайде да вървим.
Джейкъб зави зад ъгъла и тръгна по 84-то авеню, след което зави
надясно по 122-ра улица. Тук той забави ход, вървейки леко по
тротоара, сякаш просто си правеше вечерна разходка. Украсена с
коледни лампички, улицата беше застроена предимно с частни къщи и
двуетажни жилища, типични за жилищния квартал на Куинс.
Джейкъб вървеше още по-бавно.
- Вижте къщата на стареца! - каза той на брат си. - Тя е тъмна като
гробница. Той е единственият, който няма светлина. Той е като Гринч
или нещо подобно.
Къщата, която търсеха, беше в далечния край на улицата. Фенерите,
които изливаха светлина през голите клони на дърветата, покриваха
замръзналата земя в мрежа от сенки.
- Добре, ето какво ще направим: ще се престорим, че просто се
разхождаме, сякаш нищо не се случва. Тогава ти отваряш кутията, ние
разбиваме купчина яйца срещу колата му, после я изхвърляме зад
ъгъла и продължаваме по пътя си, сякаш нищо не се е случило.
- Той така или иначе ще разбере, че това сме ние.
- Шегуваш се с мен? През нощта? Освен това всички деца от
квартала го мразят. Повечето възрастни също. Всички го мразят.
- Ами ако ни преследва?
- Този старец? Той ще получи инфаркт за седем секунди - засмя се
Джейкъб. - Щом тези топки се ударят в колата му, те ще замръзнат за
нула време. Обзалагам се, че ще му се наложи да я насапуниса десет
пъти, за да я измие!
Продължавайки по тротоара, Джейкъб се приближи до къщата и се
придвижи предпазливо напред. Той забеляза синкаво сияние в
панорамния прозорец на двуетажната фермерска къща - Баскомб
гледаше телевизия.
- Някой идва! - изсъска Джейкъб.

5. Братята се скриха зад едни храсти точно преди колата да завие зад
ъгъла и да потегли надолу по улицата, а фаровете ѝ да осветят пътя.
Щом шофьорът се изгуби от погледа, Джейкъб усети как сърцето му се
блъска в гърдите. Райън изведнъж се паникьоса:
- Може би не трябва да...
- Замълчи!
Джейкъб излезе иззад храстите. Улицата, за съжаление, беше
осветена по-добре, отколкото му се искаше: не само уличните лампи,
но и коледната украса - светещите Санти, еленчетата и яслата на
тревните площи пред къщите - бяха осветени. Е, поне парцелът на
Баскомб изглеждаше малко по-тъмен от съседните.
Братята започнаха да се приближават към дясната къща много
бавно, като се придържаха към сенките на паркираните коли по
улицата. Колата на Баскомб, зелен "Плимут Фюри" от 71-ва година,
която той лъскаше всяка неделя, беше на алеята и паркирана съвсем
близо до къщата. Когато Джейкъб пристъпи към нея, веднага забеляза
крехката фигура на старец, който седеше в люлеещ се стол и се
взираше в огромния телевизионен екран.
- Чакай. Той е точно там. Свали шапката си. Сложи си качулката. И
шал.
Момчетата коригираха дрехите си, докато сметнаха маскировката си
за достатъчна. След това се притаиха в тъмнината и зачакаха
подходящия момент между колата и големия храст. Времето минаваше
бавно.
- Студено ми е - оплака се Райън.
- Замълчи - каза му брат му.
Те продължиха да чакат търпеливо подходящия момент. Джейкъб
нямаше да извърши отмъщението си, докато старецът седеше на стола
- беше твърде рисковано: всичко, което трябваше да направи, за да ги
види, беше да се изправи и да се обърне. Щеше да им се наложи да го
изчакат да си тръгне.
- Ами ако трябва да чакаме тук цяла нощ?
- Просто млъкнете.
И тогава старецът се изправи. Брадясалото му лице и мършавата му
фигура попаднаха в светлинната зона на синия телевизионен екран,
докато той минаваше покрай него, насочвайки се към кухнята.
- Хайде да вървим!
Джейкъб изтича до колата, а Райън го последва.
- Хайде, отвори я!
Райън отвори кутията с яйца и Джейкъб взе едно. С неохота Райън
направи същото. Джейкъб изпусна яйцето си, което остави размазан
отпечатък върху предното стъкло, а след това още няколко, едно след
друго. Едва тогава Райън най-накрая изпусна своето. Шест, седем,
осем - те бързо изпразниха цялата кутия, като се насочиха към

6. предното стъкло, капака, покрива, вратите - хвърляйки по няколко
набързо...
- Какво, по дяволите! - Чу се рев и Баскомб се появи от една
странична врата, насочвайки се към момчетата с бърза крачка и с
високо вдигната бейзболна бухалка в ръка.
Сърцето на Джейкъб подскочи в гърдите му.
- Бягай!" - извика той на брат си.
Пускайки кутията, Райън се обърна и се приготви да бяга, но се
подхлъзна на леда и падна.
- По дяволите!
Джейкъб се обърна, сграбчи Райън за якето и го издърпа на крака с
подскоци. През това време Баскомб, с вдигнатата си бухалка, почти
беше стигнал до тях.
Бяха се измъкнали от алеята и излязоха на улицата, сякаш ги
преследваше глутница адски кучета. Баскомб ги преследваше и, за
изненада на Джейкъб, не получи сърдечен удар. Нещо повече, старецът
беше необичайно бърз и шансовете да го настигне сега не изглеждаха
толкова малки. Райън започна да хленчи.
- Вие, нещастни деца, ще ви разбия главите! - изкрещя Баскомб зад
тях.
Джейкъб зави зад ъгъла, следвайки Хилсайд покрай няколко
затворени магазина и бални площадки, а Райън тичаше точно зад него.
Въпреки че се надбягваха колкото се може по-бързо, старият гад
продължаваше да ги гони, заплашвайки и размахвайки бейзболната си
бухалка. Накрая обаче сигурно започна да се задъхва и малко по малко
изоставаше. Братята завиха по друга улица. Напред Джейкъб видя стар
затворен паркинг, ограден с телена ограда, където следващата пролет
щяха да се строят жилищни блокове. Неотдавна няколко деца бяха
направили дупка в оградата. Той се промъкна в нея и запълзя, а Райън
не изоставаше от него. Баскомб вече наистина беше далеч назад, макар
че заплахите му все още отекваха във въздуха.
Зад паркинга се намираше промишлена зона с няколко порутени
сгради. Джейкъб се огледа в най-близкия гараж с разцепена дървена
врата и счупен прозорец. Баскомб вече се беше изгубил от поглед.
Можеше да остане зад оградата, но Джейкъб имаше чувството, че
старият пръдльо все още ги преследва. Трябваше да намерят място,
където да се скрият.
Той отвори с тласък вратата на гаража: беше заключена.
Предпазливо вкара ръка през счупения прозорец, бръкна в дръжката,
завъртя я отвътре и вратата отстъпи.
Джейкъб влезе вътре, Райън го последва, а след това - внимателно и
тихо - затвори вратата и завъртя бравата.
Братята замръзнаха в тъмнината, опитвайки се да си поемат дъх и да
запазят мълчание. Джейкъб се чувстваше така, сякаш дробовете му
щяха да се пръснат.

7. - Вие, мръсни деца! - Чуха приглушени викове, които идваха
отдалеч. - Ще ви изритам в задниците!
Гаражът беше тъмен и празен, с изключение на парчетата стъкло по
пода. Хванал ръката на Райън, Джейкъб се придвижи в тъмнината. За
всеки случай трябваше да намерят място, където да се скрият, в случай
че старият Баскомб се досети, че ще ги намерят тук. Изглежда, че
лудият стар простак наистина възнамеряваше да ги пребие с бухалка.
Щом очите на Джейкъб се приспособиха към тъмнината, той видя
купчина листа до далечната стена - голяма купчина. Той дръпна Райън
по посока на нея, разрови малко листата, легна върху меката им
повърхност и, размахвайки ръце, започна да загребва листата върху
себе си и брат си.
Мина една минута. После още една. Баскомб вече не викаше, а
цареше пълна тишина. Бавно Джейкъб си възвърна дъха и увереността.
След няколко минути той започна да се кикоти.
- Слюноотделящото старо копеле, ние му дадохме добър урок.
Райън не каза нищо в отговор.
- Видяхте ли го? Начинът, по който ни преследваше в тази негова
пижама! Надявам се, че членът му е замръзнал и е паднал.
- Мислиш ли, че е видял лицата ни? - Райън попита с треперещ глас.
- С шапките, шаловете и качулките ни? Не, разбира се, че не -
отново се усмихна той. - Обзалагам се, че тези топки са замръзнали до
смърт върху колата му.
И тогава Райън се засмя за първи път.
- "Вие, мръсни деца, ще ви набия задниците!". - изрече той,
имитирайки високия дрезгав глас на стареца, с очевиден куински
акцент.
Те продължиха да се смеят, докато се изкачваха от купчината листа
и ги изхвърляха. После Джейкъб издуха силно носа си във въздуха.
- Ти си пръднал!
- Не съм пръднал!
- И аз казвам "да"!
- Не! Този, който мирише, е този, който е пръднал!
Джейкъб замръзна, все още подсмърчайки.
- Каква е тази миризма тогава?
- Не е пръдня. Това е... това е нещо гадно.
- Прав си. Като... не знам... като гниещи боклуци или нещо подобно.
Отвратен, Джейкъб направи крачка към листата и изведнъж се
спъна в нещо. Протегна ръка с намерението да докосне и да види какво
е, но вместо листната повърхност, в която току-що се беше скрил,
усети как някой въздъхна тихо под пръстите му и изведнъж ги обгърна
отвратителна миризма - сто пъти по-лоша, отколкото беше. Той се
отдръпна и като направи няколко крачки назад, чу думите на Райън:
- Виж, там е нечия ръка...

8. 2
Лейтенант от отдел "Убийства" Винсънт Д'Агоста стоеше в
светлината на прожекторите пред гаража в Кю Гардънс, Куинс, и
наблюдаваше как криминалистичната група работи на
местопрестъплението. Беше в лошо настроение, защото го бяха
повикали толкова късно през нощта - точно преди почивния му ден. За
тялото бе съобщено в 23:38 ч. - само двайсет и две минути и
обаждането щеше да отиде при лейтенант Паркхърст.
Той въздъхна. Случаят обещаваше да бъде заплетен: жертвата беше
обезглавена млада жена. Лейтенантът вече си представяше възможните
заглавия в таблоидите, нещо от рода на: "Намерено тяло БЕЗ ГЛАВА И
БЕЗ ЖИВОТ". Такова заглавие може би заплашваше да се превърне в
най-известното в историята на "Ню Йорк пост".
Джони Карузо, началникът на криминалния отдел, излезе от зоната
на ярката светлина, като между другото скри в чантата си своя iPad.
- Намери ли нещо? - Д'Агоста попита.
- Тези проклети листа. Искам да кажа, опитай се да търсиш косми,
влакна или пръстови отпечатъци в цялата тази бъркотия! Все едно да
търсиш игла в купа сено.
- Мислиш ли, че убиецът е знаел за това?
- Не. Освен ако някога не е работил в екип за събиране на
доказателства. Не, в такъв случай мисля, че е просто съвпадение.
- Няма глава?
- Не. Не е отрязана тук - няма кръв.
- Причина за смъртта?
- Единичен изстрел в сърцето. Голям калибър, високоскоростен
куршум, проникнал през гърба и излязъл от гръдния кош. Може би ще
имаме късмет да открием някакви фрагменти в раната, но самият
куршум е изчезнал. А и това не се е случило тук. Като се има предвид
студът и прочее, най-вероятно тялото е било оставено тук преди три
дни, може би четири.
- Има ли следи от сексуално насилие?
- Все още няма очевидни признаци за него, но ще трябва да
изчакаме доклада на съдебния лекар, знаете различните...
- Разбирам - прекъсна го бързо Д'Агоста. - Все още не сте намерили
никакви документи?
- Няма. Дори лична карта... Празни джобове. Бяла жена, висока
около метър и осемдесет - трудно е да се каже по-точно - малко над
двайсет, със стегнато телосложение, очевидно тренирала. Облечена с
дънки "Долче и Габана". А видяхте ли страхотните маратонки, с които
е обута? Потърсете го в интернет. Те са на Louboutin! Почти хиляда
паунда!
Д'Агоста изсвири.
- Маратонки за хиляда долара? Боже мой...

9. - Да. Богато бяло момиче. Няма глава. Знаеш какво означава това -
нали, лейтенант?
Д'Агоста кимна. Медиите ще бъдат тук всеки момент. По дяволите,
ето ги, сякаш усещаха, че ги мислят за тук: спря микробус на "Фокс
Файв", последван от друг, а после и от "Юбер" - не с кой да е, а с
добрия стар Брайс Хариман, репортерът на "Пост", който се
разхождаше наоколо, сякаш беше самият господин Пулицър[2].
- Исус.
Д'Агоста грабна радиото си, за да се обади на говорителя, но Чанг
вече беше пристигнал на полицейските ограждения и започна да прави
изявление с обичайния си равен тон.
Карузо пренебрегна нарастващия хор от гласове, идващ иззад
барикадите, и продължи, сякаш нищо не се е случило.
- Работим по идентификацията, преглеждаме базите данни за
изчезнали лица, проверяваме за пръстови отпечатъци - целият
стандартен пакет.
- Съмнявам се, че ще намерите съвпадение.
- Няма как да знаем със сигурност. Момиче като това... всичко може
да бъде, нали знаете. Кокаин, метамфетамин... има вероятност дори да
е била елитна проститутка - всичко е възможно.
Д'Агоста кимна отново. Раздразнението му започна постепенно да
отслабва. Нямаше съмнение, че това щеше да е високопрофилен
случай. Но лейтенантът никога не бе отбягвал проблемите и се
чувстваше уверен, че ще излезе победител от тази ситуация. Само ако
след нещо толкова ужасно човек можеше да се нарече победител.
Обезглавяването означаваше, че нюйоркската полиция се е сблъскала с
някакъв болен, извратен престъпник, който вероятно щеше да бъде
лесен за залавяне. Ако родителите на жертвата освен това бяха някакви
богати или известни хора - а това беше вероятно - това означаваше, че
случаят ще получи първи приоритет в прословутите бавни полицейски
лаборатории и ще успее да се промъкне през опашката от други
непропуснати или висящи случаи.
Експертите по събиране на доказателства работеха на мястото на
инцидента старателно и прилежно, като хирурзи, без да обръщат
внимание на суматохата зад оградите. Те се навеждаха тук и там,
придвижваха се от място на място като големи бели маймуни,
пресяваха листата едно по едно, изследваха бетонния под на гаража,
проучваха дръжките на вратите и прозорците, вземаха отпечатъци от
парчетата стъкло, лежащи на пода - всичко това стриктно според
инструкциите. Действаха качествено и професионално, а Карузо
несъмнено беше най-добрият от всички тях. Екипът от криминалисти
също смяташе, че от него ще излезе голям случай. Отчитайки
неотдавнашните скандали в лабораторията, те бяха особено
задълбочени. А двете деца, които намериха тялото, преди да бъдат

10. освободени при родителите си, бяха разпитани направо на място. Този
път нямаше пропуски.
- Продължавайте - каза Д'Агоста и потупа Карузо по рамото, преди
да тръгне обратно към гаража.
Студът започваше да се прокрадва под дрехите му и д'Агоста реши
да обиколи периметъра покрай бариерната лента, обграждаща стария
паркинг, за да се увери, че не са пропуснали някоя от възможните
точки за влизане. Когато излезе от осветената зона, вечерната светлина
все още беше достатъчна за нормален оглед, но той все пак включи
фенерчето и тръгна бързо напред, като го размахваше от страна на
страна. Докато заобикаляше сградата и се насочваше към задната част
на двора, той мина покрай купчина разбити коли и изведнъж видя
някой да кляка точно в оградата. Явно не беше полицай, нито някой от
екипа му: мъжът беше облечен в нелепо пухено пухено яке с качулка,
която беше твърде голяма за главата му, която стърчеше като тръба на
комин.
- Ей! Ти! - Д'Агоста се придвижи към непознатия мъж, едната му
ръка лежеше на приклада на служебния му пистолет, а другата
стискаше фенерче. - Полиция! Изправете се, ръцете нагоре!
Мъжът се изправи, като показа ръцете си. Когато се обърна с лице
към него, лицето му беше напълно закрито от сянката на космата
качулка. Лейтенантът не можеше да види нищо друго освен чифт
блестящи очи в тази сянка.
Приближавайки се, Д'Агоста извади пистолета си от кобура и се
прицели.
- Какво, по дяволите, правиш тук? Не видяхте ли полицейската
ограда? Идентифицирайте се!
- Скъпи ми Винсънт, можеш да прибереш пистолета.
Д'Агоста веднага разпозна гласа. Той спусна оръжието си и го върна
в кобура.
- Господи, Пендъргаст, какво, по дяволите, правиш? Знаеш, че
трябва да представиш документите си, преди да се шмугваш тук.
- Ако трябва да съм тук, защо да пропускам драматична поява? И
както виждаш, имам голям късмет, че точно ти случайно се сблъска с
мен.
- Да, прав си: имал си късмет. Може би дори щях да те застрелям в
задника.
- Това е ужасно да се каже: "да ме застреляш в задника".
Продължавате да ме радвате с колоритните си забележки.
Няколко мига те просто стояха и се гледаха, а после д'Агоста свали
ръкавицата си и протегна ръка към агента. На свой ред Пендъргаст
свали черните си кожени ръкавици и накрая се поздравиха с
ръкостискане, като д'Агоста успя да хване лесно цялата ръка на агента
- ръката му беше студена като парче мрамор. Агентът свали качулката

11. си и разкри бледото си лице, русата му коса бе сресана назад, а
сребърните му очи блестяха неестествено на слабата светлина.
- Принуден да бъде тук - казахте вие? - попита Д'Агоста. - На мисия
ли сте?
- Да платя за греховете си, така да се каже. Страхувам се, че цената
на акциите ми в Бюрото за момента е спаднала. Аз... какъв беше този
ваш цветист израз? "Временно в заливчето на гадовете".
- В заливче? Искате да кажете, че сте в заливче с глупости?
- Точно това казвам. В купчина с лайна. И дори нямаш лопата.
Д'Агоста поклати глава.
- Защо федералните са замесени в този случай?
- Шефът ми - изпълнителният директор Лонгстрийт - изказа
хипотеза, че тялото може да е донесено тук от Ню Джърси.
Преминавайки през щатските граници. Смята, че може да е замесена
организирана престъпност.
- Организирана престъпност? Още дори не сме събрали
доказателствата. Ню Джърси? Какви са тези глупости?
- Да, Винсънт, аз също мисля, че това са глупости. Всичко това явно
се прави с единствената цел да ми се даде урок. Но сега се чувствам
като Брат Заек, хвърлен в трънлив храст, защото открих, че ти си този,
който командва. Точно както беше ти, когато се срещнахме за първи
път там, в Природонаучния музей.
Д'Агоста изхърка. Макар да се радваше да види Пендъргаст, никак
не му беше приятно, че ФБР е замесено. И освен това, въпреки
нехарактерния си лек хумор - който изглеждаше принуден -
Пендъргаст не изглеждаше добре... изобщо не изглеждаше добре. Беше
много отслабнал и приличаше на прилепнал по кожата скелет, а
изражението му беше безизразно, с тъмни кръгове под очите.
- Разбирам, че това изобщо не ви харесва - каза Пендъргаст. - И ще
направя всичко възможно да стоя настрана от вас.
- Няма проблем; знаете как протича този вид взаимодействие между
нюйоркската полиция и ФБР. Позволете ми да ви заведа на
местопрестъплението и да ви въведа в крак. Или искате да огледате
сам?
- Когато криминалистите приключат, с удоволствие ще направя
точно това.
"С удоволствие." Но агентът изобщо не изглеждаше щастлив. И със
сигурност ще бъде още по-малко щастлив, когато види тридневно тяло
без глава.
- Вътре и навън? - Попита Пендъргаст, докато се насочваха към
гаража.
- Изглежда, че те са доста очевидни. Извършителят е имал ключа за
задната порта, влязъл е, оставил е тялото и си е тръгнал.
Озоваха се на площадката пред отворения гараж и излязоха на ярка
светлина. Съдебномедицинската експертиза беше почти приключила и

12. те вече събираха нещата си.
- Откъде се бяха взели всички тези листа? - Попита Пендъргаст без
особен интерес.
- Смятаме, че тялото е било скрито в задната част на пикапа под
голяма купчина листа, покрита с брезент. Брезентът е бил оставен в
ъгъла, а листата и тялото са били захвърлени до задната стена.
Разпитваме съседите, опитваме се да разберем дали някой е виждал
камион или друго превозно средство тук. Засега няма резултати. В този
район има много коли и през деня, и през нощта.
След известно време Д'Агоста представи специален агент
Пендъргаст на своите детективи и Карузо. Никой от полицаите дори не
се опита да скрие недоволството си от намесата на ФБР. Освен това
външният вид на Пендъргаст също правеше отблъскващо впечатление
- изглеждаше така, сякаш току-що се е върнал от антарктическа
експедиция.
- Добре, разбирам - промърмори Карузо, без дори да погледне към
агента.
Д'Агоста последва Пендъргаст в гаража, където агентът се
приближи до тялото. Листата бяха отнесени и трупът лежеше по гръб.
Много добре видимата изходна рана между ключиците несъмнено
беше от разкъсан куршум от голям калибър. Сърцето е било повредено
- смъртта е настъпила мигновено. Дори след толкова години
разследване на убийства д'Агоста не беше толкова свиреп, че да
намери този факт за успокояващ - в смъртта на такава млада жена
нямаше утеха.
Той се отдръпна настрани, за да остави Пендъргаст да си свърши
работата, но с изненада видя, че агентът няма намерение да изпълнява
обичайната си рутинна дейност - тръбички, пинсети и лупи,
появяващи се от нищото, придружени от безкрайно суетене. Вместо
това Пендъргаст просто обикаляше вяло около тялото, разглеждаше го
от различни ъгли и накланяше издължената си руса глава ту на една, ту
на друга страна. Той обиколи тялото на жертвата два пъти, а след това
и трети път. При четвъртата обиколка вече дори не се опитваше да
прикрие отегчението си.
Накрая агентът се приближи до Д'Агоста.
- Намерихте ли нещо? - попита лейтенантът.
- Винсънт, това наистина е брутално клане. Освен обезглавяването,
не виждам нищо, което да прави убийството поне малко интересно.
Известно време те стояха мълчаливо един до друг, гледайки трупа.
После д'Агоста чу тиха въздишка. Пендъргаст рязко приклекна,
отнякъде се появи лупа и той се наведе да разгледа бетонния под на
около два метра от трупа.
- Какво има там?
Специалният агент не отговори, продължавайки да разглежда
мръсното петно от циментовия под, сякаш беше усмивката на Мона

13. Лиза. След това се прехвърли към самия труп и извади чифт пинцети.
Пендъргаст се наведе много ниско над обезглавения врат, лицето му
беше на по-малко от сантиметър от раната, и продължи да я опипва с
пинсетата и да търси нещо под лупа. Д'Агоста почти се обърна, когато
видя тези манипулации, и едва сдържаше отвращението си. Накрая
Пендъргаст извади нещо, което приличаше на гумена лента... макар че
очевидно беше голяма вена. Той отряза малко парче и го хвърли в
епруветка, поразрови се още малко, извади друга вена, отряза я и я
запази така. През следващите няколко минути той продължи по същия
начин: разглеждаше обширната рана и боравеше с пинсети и епруветки
в почти непрекъснат цикъл.
Накрая се изправи. Вече отегченият му, разсеян поглед помръкна
още малко.
- Какво?
- Винсънт, изглежда, че имаме истински проблем.
- Какъв проблем?
- Главата се е отделила от тялото точно тук - посочи той надолу. -
Виждаш ли тази малка вдлъбнатина в пода?
- Има много вдлъбнатини по пода.
- Да, но в тази има малък фрагмент от тъкан. Нашият убиец се е
постарал да отреже главата, без да остави следи, но това е доста
трудоемка работа, а той в някакъв момент е изгубил бдителност и е
направил тази малка вдлъбнатина.
- И така, къде е кръвта? Искам да кажа, че ако главата беше
отрязана, щеше да има някаква кръв.
- Хм! Нямаше кръв, защото главата е била отрязана много, много
часове или дори дни след като жертвата е била застреляна. Тя вече е
била окървавена на друго място. Само погледнете тази рана!
- След? Кога точно?
- Съдейки по прибирането на тези вени на шията, мога да заключа,
че поне двайсет и четири часа след смъртта.
- Искате да кажете, че убиецът се е върнал и е отрязал главата 24
часа по-късно?
- Възможно е. Или пък става дума за двама души, които може да са
действали заедно или поотделно.
- Двама убийци? Какво имате предвид?
- Първият я е убил и захвърлил, а вторият... я е намерил и е взел
главата ѝ.
3
Лейтенант д'Агоста спря пред парадния вход на имението
"Ривърсайд Драйв" 891. За разлика от околните сгради, които бяха
пищно окачени с весели коледни гирлянди, имението на Пендъргаст -
запазено в отлично състояние въпреки възрастта си - беше тъмно и
изглеждаше необитаемо. Слабото зимно слънце пробиваше през

14. тънката облачна покривка и хвърляше разсеяна утринна светлина
върху река Хъдсън през паравана от дървета покрай Уестсайдската
магистрала. Беше студен, мрачен зимен ден.
Поемайки дълбоко дъх, д'Агоста мина под сводестата входна порта,
насочи се към входната врата и почука. Вратата почти мигновено бе
отворена от Проктор, мистериозния шофьор и верен помощник на
Пендъргаст. Д'Агоста беше малко озадачен от външния му вид:
Проктор беше отслабнал много, откакто го беше видял за последен
път. Обикновено изглеждаше силен, дори масивен, а присъствието му
винаги беше осезаемо, но сега изглеждаше почти слаб. Единствено
лицето му остана невзрачно, а грижливо изгладените му дрехи - риза
"Лакост" и тъмни панталони - подсказваха, че мълчаливият помощник
на Пендъргаст е на работа.
- Добър ден, хм, господин Проктор... - Д'Агоста все още не беше
сигурен как трябва да се обърне към мъжа. - Тук съм, за да се видя с
агент Пендъргаст. Той у дома ли е?
- В библиотеката е. Последвайте ме.
Но в библиотеката нямаше агент. Той внезапно се появи в
трапезарията, облечен в обичайния си безупречен черен костюм.
- Винсънт, добре дошъл - той протегна ръка и те се поздравиха. -
Оставете палтото си на стола, моля.
Д'Агоста едва сега се замисли върху факта, че Проктор не предложи
да вземе палтото му, въпреки че беше отворил вратата като истински
камериер. В крайна сметка кой беше той? Д'Агоста винаги е имал
чувството, че този човек има много по-голяма роля в къщата от тази на
обикновен слуга и шофьор. Но лейтенантът така и не разбра напълно
естеството на отношенията му с Пендъргаст.
Винсънт свали палтото си и се канеше да го метне през рамо, но - за
негова изненада - сега Проктор реагира и взе връхната дреха на госта
си.
Докато двамата с Пендъргаст прекосяваха трапезарията към
приемната зала, погледът на д'Агоста не можеше да не се задържи
върху празния мраморен пиедестал, където някога бе стояла вазата.
- Между другото - каза Пендъргаст, сочейки към пиедестала, -
мисля, че трябва да изразя искрените си съжаления. Много съжалявам,
че Констанс те е ударила с онази ваза от Минг.
- Да... и аз също - отвърна д'Агоста.
- Моля, приемете извиненията ми, че не получих обяснение за това
действие по-рано. Но тя го направи, за да спаси живота ви.
- Виждам. Разбирам - кимна лейтенантът, макар че лично за него
дори след това извинение историята все още нямаше смисъл. Както и
много други неща, свързани с тази безумна поредица от събития. Той
се огледа наоколо. - Като стана дума за Констанс. Къде е тя?
Лицето на Пендъргаст посивя.
- Изчезнала е.

15. Леденият тон на агента потисна всякакво желание да зададе
допълнителни въпроси. Настъпи неловко мълчание, но Пендъргаст
бързо омекна и протегна ръка.
- Елате в библиотеката и ще ми разкажете всичко, което сте
научили.
Д'Агоста го последва през приемната зала в топла и красива стая с
камина, тъмнозелени стени, дъбова ламперия и безкрайни рафтове със
стари книги. Пендъргаст посочи един стол от едната страна на огъня и
сам се настани на близкия.
- Мога ли да ви предложа питие? Имам малко зелен чай.
- Хм, кафето би било чудесно, разбира се, ако имате. Черно, с две
захари.
Проктор, който се бе надвесил над входа на библиотеката, веднага
изчезна. Пендъргаст се облегна назад в стола си.
- Предполагам, че сте идентифицирали трупа.
Д'Агоста се размърда.
- Да.
- Кой беше той?
- Изненадващо е, че имаме съвпадение на пръстовите отпечатъци.
Получихме резултата почти веднага. Мисля, че става дума за това, че
пръстовите отпечатъци са били дигитализирани, когато е
кандидатствала за Global Entry[3] - знаете TSA, програмата за
доверени пътници, нали? Името ѝ е Грейс Озмиан, на двадесет и три
години, дъщеря на Антон Озмиан, технологичен милиардер.
- Това име ви звучи познато.
- Той е разработил част от технологията, използвана за предаване на
музика и видео по интернет. Основал е компания, наречена DigiFlood.
Преживял доста трудно детство, той успява да направи кариера много
бързо. Сега той е адски богат. Всеки път, когато софтуерът му се сваля
на устройство, компанията му печели от това.
- И вие казвате, че това е била дъщеря му?
- Точно така. Той е второ поколение ливанец, който е завършил
Масачузетския технологичен институт със стипендия за напреднали.
Грейс е родена в Бостън. Майка ѝ загива в самолетна катастрофа,
когато Грейс е на пет години. Момичето израства в Горен Ийст Сайд,
ходи в държавни училища, учи слабо, никога не работи и води
разгулен начин на живот, харчейки парите на баща си. Преди няколко
години ходила на Ибиса, после посетила Майорка, но преди около
година се върнала в Ню Йорк и останала при баща си в Time Warner
Center. Там той има апартамент с осем спални - всъщност това са два
общи апартамента. Озмиан съобщава за изчезването на дъщеря си
преди четири дни. Цялата нюйоркска полиция му е вдигнала мерника,
а вероятно е направил същото и с ФБР. Този човек има куп връзки и е
звънял на всички възможни места, опитвайки се да открие дъщеря си.

16. - Не се съмнявам в това - Пендъргаст поднесе чашата си към
устните и отпи глътка. - Дали е била на наркотици?
- Може и да е била. В днешно време много хора го правят, богати
или бедни, няма значение. Нямаше данни за това, но тя беше
прибирана няколко пъти за това, че е пияна и нарушава обществения
ред, и това беше преди около шест месеца. Кръвните тестове показаха
кокаин по онова време. Въпреки че никога преди това не е била
залавяна за наркотици. Правим списък на всички, с които е
контактувала - имала е доста тълпи от почитатели. Предимно от Горен
Ийст Сайдър и европейски боклуци. Веднага щом уведомим баща ѝ,
ще запретнем ръкави и ще се насочим направо към "приятелите" ѝ.
Вие, разбира се, сте добре дошли във всичко това.
Проктор донесе кафе.
- Искаш да кажеш, че Озмиан още не знае? - попита Пендъргаст.
- Хм, не... тя беше идентифицирана едва преди час. И отчасти това е
причината да съм тук.
Веждите на Пендъргаст се вдигнаха и по лицето му се появи
недоумение.
- Нали не очаквате да отида и да му поднеса съболезнованията си?
- Не става въпрос за съболезнования, Пендъргаст. Вече си го
правил, нали? Наричате го част от разследването си.
- Да съобщиш на този милиардер новината, че дъщеря му е била
убита и обезглавена? Не, благодаря ти.
- Слушайте, знам, че изтънчените ви методи може и да не са
необходими. Но трябва да си тръгнете! Вие сте от ФБР. Трябва да
покажем на Озмиан, че всички, включително и Бюрото, сме в течение
на случая. Ако не сте там, повярвайте ми, шефът ви ще разбере - а вие
не искате това.
- Мога да живея с недоволството на Хауърд Лонгстрийт. В момента
не съм в настроение да напусна библиотеката си, за да уведомя
господин Озмиан за смъртта на дъщеря му.
- Не е ли необходимо да прецените реакцията му?
- Смятате ли, че си струва да го подозирате?
- Не, но може би убийството има нещо общо с неговия бизнес.
Искам да кажа... хора като него обикновено се славят като първокласни
задници. Този не прави изключение. Той е съсипал много кариери и е
превзел много компании. Може би е вбесил неподходящите хора и те
са убили дъщеря му, за да си разчистят сметките.
- Скъпи ми Винсънт, това не е силната ми страна.
Д'Агоста усети нарастващо раздразнение. Усети как лицето му
започва да свети. Обикновено оставяше Пендъргаст да се оправя сам,
но този път агентът се държеше крайно неприемливо. Обикновено той
доста умело преценяваше всяка ситуация и знаеше как да реагира
адекватно. Какво, по дяволите, се е случило с него?

17. - Виж, Пендъргаст. Ако не заради каузата, то го направи заради мен.
Моля те като приятел. Моля те. Не мога да отида там сам, просто не
мога.
Пендъргаст го погледна дълго и недоволно, после вдигна чашата си,
пресуши я и с въздишка я върна в чинийката.
- Едва ли мога да откажа на такава молба.
- Не мога да скрия радостта си - д'Агоста се усмихна нервно и се
изправи, като остави кафето си недокоснато. - Тогава трябва да
тръгваме. Този кореспондент, Брайс Хариман, има нос на ловджийско
куче. Новината може да се разчуе всеки момент. Не можем да
позволим на Озмиан да разбере за убийството на дъщеря си от едно
заглавие.
- Щом така казваш.
Пендъргаст се обърна и като с магическа пръчка Проктор отново се
появи на вратата на библиотеката.
- Проктор? - Пендъргаст се обърна към него. - Моля те, заобиколи
колата.
4
Старинният "Ролс-Ройс Силвър Гоуст", толкова нелепо разположен
в тесния, претъпкан пешеходен лабиринт на Долен Манхатън,
благодарение на усилията на Проктор се промъкна през движението по
Уест Стрийт и се отправи към централата на "ДиджиФлоуд", която се
намираше в сърцето на Силиконовата алея[4].
DigiFlood се помещаваше в две огромни сгради, заемащи цял
градски квартал между Уест Мур и Норт Мур и Гринуич. Едната в
миналото е била голяма печатница от XIX век, а другата - чисто нов
небостъргач с височина петдесет етажа. Д'Агоста си помисли, че и от
двете сгради трябва да се открива зашеметяваща гледка към река
Хъдсън от едната страна и към силуета на Долен Манхатън на фона на
небето от другата.
Лейтенантът се беше обадил предварително в компанията, за да
уреди среща с Антон Озмиан, който да му даде информация за дъщеря
си. След като влязоха в подземния гараж, разположен под кулата на
"ДиджиФлоуд", дежурният по паркинг, след като разговаря с Проктор,
посочи място непосредствено до кабината му, обозначено с надпис
"Озмиан-1". Още преди да успеят да излязат от колата, един мъж в
тъмносив костюм - вероятно служител на компанията - вече ги чакаше.
- Джентълмени? - Той заговори, като се приближи. С голяма
деликатност не подаде ръка на Нейтън. - Мога ли да видя документите
ви?
Пендъргаст извади личната си карта и показа значката си, д'Агоста
направи същото. Мъжът внимателно проучи всеки от тях, без да ги
докосва.
- Шофьорът ми ще остане в колата - каза Пендъргаст.

18. - Много добре. Господа, елате тук, моля.
Д'Агоста си помисли, че ако мъжът се е изненадал да види полицай
и агент на ФБР да пристигат с ролс, той не казва нищо за това.
Те последваха служителя на "ДиджиФлоуд" до частен асансьор
близо до мястото за паркиране. Служителят им активира панела със
специален ключ. След като затвори вратите, кабината, под съпровода
на тихо свистене на въздух, започна бързо да се издига и след минута
достигна последния етаж. С тих шепот вратите се отвориха и
посетителите се озоваха в приемна зала, чийто интериор - както
отбеляза д'Агоста - беше декориран с матирано стъкло и титаниеви
инкрустации и завършен с черен гранит. Помещението напомняше на
лейтенанта за стила дзен със своята хармонична просторност и
празнота.
Служителят пристъпи напред с бърза крачка и те го последваха през
голяма, извита като мост на космически кораб чакалня, която ги отведе
до централна двойна врата от брезов масив. Когато посетителите се
приближиха, капаците на вратите се отвориха безшумно. Зад тях се
виждаха редици от външни офиси, където работеха много мъже и
жени, облечени в това, което д'Агоста наричаше за себе си "елегантния
шик на Силициевата долина" - черни тениски и ленени якета с тесни
дънки и много испански обувки, които бяха на мода - как се наричаха?
Picolinos[5].
Най-сетне стигнаха до офиса, който, както предположи д'Агоста,
беше жилището на главния бизнесмен: пред тях се изправиха чифт
масивни брезови плъзгащи се врати - толкова огромни, че в едната от
тях беше монтирано допълнително крило, очевидно предназначено за
тихото влизане и излизане на служителите, а не за официални
посещения.
- Господа, моля, изчакайте тук.
Един мъж се промъкна през малката врата и я затвори след себе си.
Д'Агоста погледна към Пендъргаст. Чуха приглушен глас зад
вратата, усилен от контролиран гняв. Д'Агоста не можа да различи
думите, но смисълът беше съвсем ясен - някакъв бедняк получаваше
ритник в задника. Гласът ставаше все по-силен и по-силен, сякаш
изброяваше списък с недостатъци и оплаквания. После внезапно
настъпи тишина.
Секунда по-късно вратата се отвори и се появи мъж - сивокос,
висок, красив и безупречно облечен, - който хлипаше като дете и
лицето му беше мокро от сълзи.
- Не забравяй, че аз те поставих начело! - Гласът се разнесе от
кабинета зад него. - Заради това проклето изтичане на вътрешна
информация нашият патентован код се разпространи из целия
интернет. Ще идентифицираш копелето, отговорно за това, или цялата
отговорност ще падне върху теб и твоя задник!

19. Мъжът се запъна, движейки се сякаш на сляпо, и изчезна в
чакалнята.
Д'Агоста погледна още веднъж към Пендъргаст, за да види
реакцията му, но не забеляза нищо - лицето на агента беше, както
обикновено, непроницаемо. Но с удоволствие забеляза, че агентът се е
върнал на работа - поне външно. Изсеченото му лице изглеждаше
малко по-здраво, отколкото когато го срещна на паркинга, макар че все
още беше толкова бледо, че изглеждаше изваяно от мрамор; очите му
блестяха особено ярко в студения поток дневна светлина, а
неестествената, почти болезнена хубост беше адски плашеща. Като
цяло видът на Пендъргаст излъчваше такава мизерия, че д'Агоста
неволно се изнерви и сериозно се притесни за приятеля си. Мислено
си отбеляза това и се опита да се разсее от тревожните си мисли, като
оправи дрехите си.
След сватбата съпругата му Лора Хейуърд му беше купила няколко
двуредни костюма от най-добрите италиански дизайнери - Бриони,
Равацоло, Зена - заедно с памучни ризи от "Брукс Брадърс".
Единствената отстъпка от униформата беше лейтенантската лепенка на
ревера. Трябваше да се каже, че Лаура наистина значително беше
коригирала възгледите си за облеклото, като смело захвърли всичките
си кафяви полиестерни костюми. Д'Агоста откри, че обличайки се
пълноценно, се чувства защитен, въпреки че понякога колегите му го
дразнеха, че прилича на мафиот. В интерес на истината Д'Агоста дори
беше донякъде впечатлен от този образ. Просто трябваше да внимава
да не покаже лицето си на началника си, капитан Глен Сингълтън,
който беше известен в цялата нюйоркска полиция като прочут моден
маниак.
Изтръгвайки лейтенанта от мислите му, от кабинета отново излезе
техният придружител.
- Господин Озмиан ще ви приеме сега.
През същата малка врата те го последваха в голям ъглов кабинет с
прозорци на юг и запад. Отвъд единия от тях се извисяваше
величественият и елегантен профил на небостъргача "Кула на
свободата" - оттук това огромно архитектурно чудо изглеждаше
толкова близо, че на д'Агоста му се струваше, че лесно може да го
докосне.
Иззад черна гранитна маса, наподобяваща каменна плоча, наложена
върху гробница, се изправи мъж. Беше слаб, висок и аскетичен, но
много красив, с черна коса, леко посивяла при слепоочията, добре
поддържана, късо подстригана брада със сиви коси и очила с метални
рамки. Носеше бяла плетена ролетка от дебел кашмир, черни дънки и
черни обувки. Монохромният ефект придаваше на външния му вид
известна драматичност. Той не приличаше на човек, който току-що сам
е ритнал нечий задник. Но не изглеждаше и приятелски настроен.

20. - Тъкмо навреме - каза той, като посочи столовете от другата страна
на бюрото си. Жестът му беше по-скоро заповед, отколкото елемент на
гостоприемство. - Дъщеря ми е в неизвестност от четири дни. Едва
сега властите ме удостоиха с посещение. Седнете и ми разкажете какво
се случва.
Д'Агоста погледна към Пендъргаст и видя, че той остава прав.
- Господин Озмиан - заговори Пендъргаст. - Кога за последен път
видяхте дъщеря си?
- Няма да мина отново през всичко това. Разказвал съм тази история
по телефона половин дузина пъти...
- Моля ви, позволете ми да ви задам само няколко въпроса. Кога за
последен път видяхте дъщеря си?
- На вечеря. Преди четири вечери. След това тя си тръгна с
приятели. Така и не се прибра.
- И кога точно се обадихте в полицията?
Озмиан въздъхна.
- На следващата сутрин, около десет часа.
- Не сте ли свикнали тя да се прибира късно?
- Не чак толкова късно. Какво точно...
Изведнъж изражението на лицето на мъжа се промени. Д'Агоста си
помисли, че сигурно е видял нещо в лицата им. Мъжът беше много
проницателен.
- Какво се е случило? Намерихте ли я?
Д'Агоста си пое дълбоко дъх и се канеше да заговори, когато
Пендъргаст, за негова изненада, го изпревари.
- Господин Озмиан - каза агентът с обичайния си спокоен равен
глас, - имаме лоши новини, дъщеря ви е мъртва.
Антон Озмиан се почувства така, сякаш го бяха простреляли в
сърцето. Замая се силно и трябваше да се хване за облегалката на
стола, за да се задържи изправен. Лицето му моментално побеля като
лист. Устните му се размърдаха, но от тях излезе само неразбираем,
нечленоразделен шепот. Антон Озмиан изглеждаше толкова мъртъв,
колкото и Пендъргаст. Той се свлече на крака, а Д'Агоста се приближи
до него и го хвана за ръката.
- Сър, по-добре седнете.
Мъжът кимна мълчаливо и се остави да потъне в един стол.
Д'Агоста му помогна да седне в стола и отбеляза за себе си, че мъжът
се чувства лек като перце.
Устните на Озмиан оформиха думата "като", но тя така и не намери
своя глас, изтръгвайки се от гърдите му в тиха струя въздух.
- Тя е била убита - каза Пендъргаст с характерния си спокоен тон. -
Тялото ѝ е намерено снощи в един изоставен гараж в Куинс. Тази
сутрин успяхме да я идентифицираме. Сега сме тук, защото бихме
искали да го направим официално, преди вестниците да получат
новината, което те могат да направят всеки момент.

21. Колкото и да е странно, въпреки пълната липса на емоции в гласа
си, Пендъргаст някак си успя да предаде дълбоко съчувствие и тъга.
Устните на Озмиан отново се раздвижиха.
- Убити? - Прозвуча една-единствена, протяжна дума.
- Да.
- Как?
- Прострелян в сърцето. Смъртта беше мигновена.
- Изстрел? Изстрел? - Цветът на лицето му бавно започна да се
връща.
- Ще разберем повече след няколко дни. Страхувам се, че ще трябва
да идентифицирате тялото. Ние, разбира се, ще ви придружим при
процедурата по разпознаване.
Лицето на Озмиан отразяваше объркване и ужас.
- Но... убит? Защо? Защо?
- Разследването е в ход едва от няколко часа. Това, което можем да
ви кажем до момента, е следното: изглежда, че е била убита преди
четири дни, а тялото ѝ е било оставено в гаража.
Озмиан рязко грабна стола си и отново скочи на крака. Лицето му
бързо смени оттенъка си от бяло на розово и започна видимо да линее
от ярост. Известно време той просто стоеше там, като поглеждаше от
Пендъргаст към д'Агоста и обратно. Лейтенантът виждаше, че той
възвръща самообладанието си, и усещаше, че е на път да избухне.
- Ти... - изръмжа той. - Вие, копелета!
Тишина.
- Къде беше ФБР през последните четири дни? Всичко това е по
ваша вина! Вашата вина! - Гласът му, който отначало беше по-скоро
шепот, към края се превърна в рев, придружен от пръски слюнка.
Пендъргаст го прекъсна много дискретно.
- Господин Озмиан, когато сте съобщили за изчезването й, тя
вероятно вече е била мъртва. Но мога да ви уверя, че сме направили
всичко възможно, за да я открием. Всичко.
- Вие... глупави задници... винаги го казвате, лъжливи кучи синове...
Той се задави от собствените си проклятия. Спазматично въздъхна с
облекчение, сякаш бе погълнал твърде много храна наведнъж; изкашля
се и се задъха, лицето му придоби лек лилав оттенък. С рев на ярост
Озмиан пристъпи напред, грабна тежката скулптура върху съседната
стъклена маса, вдигна я и я хвърли на пода. Клатушкайки се, той се
срина върху интерактивната дъска за лекции и я откъсна от стената.
След това, захвърляйки лампата, грабна някаква керамична награда от
бюрото си и я хвърли по стъклената маса - и двете се разбиха с
оглушителен трясък и се сгромолясаха на гранитния под в пръсканица
от парчета и отломки, наподобяващи дъждовни капки.
Мъжът в тъмен костюм, който придружаваше Пендъргаст и
д'Агоста, веднага се появи от коридора.

22. - Какво е всичко това? - попита той объркано, препъвайки се в
отломките, пръснати из офиса, и объркано погледна непокорния си
шеф. Подозрителният му, неразбиращ поглед блуждаеше от Озмиан
към Пендъргаст и д'Агоста и обратно.
Пристигането му сякаш промени нещо в Озмиан и той успя да се
овладее, докато стоеше в средата на стаята и дишаше тежко. Парче от
счупено стъкло бе порязало челото му и от раната бавно започна да
изтича кръв.
- Г-н Озмиан?
Магнатът се обърна към служителя си и заговори с дрезгав, но
спокоен глас.
- Излезте и затворете вратата. Намери Изабел. Не допускай тук
никой друг освен нея.
- Да, господине... - мъжът почти избяга, бързайки да изпълни
заповедта.
Озмиан внезапно избухна в сълзи, приглушените му ридания почти
мигновено се превърнаха в истеричен плач. Д'Агоста не се поколеба да
се приближи до него, хвана го за ръка и му помогна да се върне на
стола, където бащата на жертвата рухна, обви ръце около себе си и
започна да се клати напред-назад, ридаейки и задъхвайки се.
След няколко минути Озмиан най-сетне започна да идва в съзнание.
Той извади носна кърпичка от джоба си, внимателно избърса лицето си
и дълго време седя мълчаливо.
- Разкажи ми всичко - каза той с безцветен глас.
Д'Агоста се закашля, прочиствайки гърлото си, и започна да говори.
Той обясни как двете деца са намерили тяло, скрито в листата в
гаража, и как отрядът за убийства е отишъл на мястото. Че е извикал
целия екип от криминалисти, воден от най-добрите от тях, и им е
казал, че сега по случая работят над четиридесет детектива. Целият
отдел "Убийства" беше превърнал това разследване в свой основен
приоритет, като същевременно си сътрудничеше с ФБР.
Той преувеличаваше точно толкова, колкото си позволяваше.
Озмиан, който седеше с наведена глава, слушаше, без да прекъсва.
- Имате ли представа кой може да е направил това? - Попита той,
когато д'Агоста беше приключил.
- Не, но ще разберем. Ще намерим убиеца, давам ви думата си.
Лейтенантът се поколеба, опитвайки се да измисли най-добрия
начин да съобщи на опечаления баща, че главата на дъщеря му е била
отрязана. Формално не беше длъжен да навлиза в такива подробности,
но знаеше, че този път трябва да го направи, защото в противен случай
Озмиан скоро щеше да научи за обстоятелството от вестниците -
заглавията просто не можеха да си позволят да пропуснат такава
"пикантна подробност". И най-лошото от всичко: Озмиан ще трябва да
бъде поканен на разпознаването на тялото без глава - това на дъщеря
му. Детективите знаеха по пръстовите отпечатъци, че то принадлежи

23. на нея, но процесът на физическа идентификация все пак беше по
закон, дори ако в този случай изглеждаше ненужен и жесток.
- След като идентифицирате тялото - продължи Д'Агоста, - ако се
чувствате в състояние да го направите, бихме искали да ви разпитаме -
колкото по-скоро, толкова по-добре. Трябва да ни разкажете за всички
хора, които познавате за нея, имената им и данните за контакт. Бихме
искали да чуем за всички нейни неприятности в живота - както делови,
така и лични - всичко, което може да е свързано с убийството. Всички
тези въпроси ще ви прозвучат много неприятно, но съм сигурен, че
разбирате защо трябва да ги зададем. Колкото повече знаем, толкова
по-скоро ще заловим убиеца или убийците. Ако желаете, разбира се,
можете да доведете със себе си адвокат, но това не е необходимо.
Озмиан се поколеба.
- Точно сега?
- Предпочитаме да ви разпитаме в Полис Плаза, ако нямате нищо
против. След като сте... извършили разпознаване. Може би по-късно,
да речем днес следобед, ако сте готов.
- Слушайте, аз... аз съм готов да помогна. Убит... О, Боже, помогни
ми...
- Има и нещо друго - каза тихо Пендъргаст, което моментално
накара Озмиан да замълчи. Магнатът махна ръцете си от лицето си и
погледна агента. В очите му проблесна страх.
- Какво? - попита той.
- Трябва да сте готов да идентифицирате дъщеря си по белезите по
тялото й - дерматологични особености, татуировки, хирургически
белези. Или от предмети, различни от самото ѝ тяло. Дрехи или вещи,
например.
Озмиан примигна.
- Не разбирам.
- Дъщеря ви е била обезглавена. И ние... все още не сме намерили
главата.
Озмиан погледна Пендъргаст с дълъг, пронизващ поглед. След това
потърси Д'Агоста.
- Но защо? - прошепна той.
- Това е въпрос, на който много бихме искали да видим отговор -
каза Пендъргаст.
Озмиан остана седнал на стола си. Накрая той каза:
- На връщане предайте на асистента ми адреса на моргата и
мястото, където бихте искали да ме разпитате. Ще бъда там в два часа
следобед.
- Както казахте - кимна Пендъргаст.
- А сега ме оставете.
5

24. Марк Кантучи се събуди отривисто, събуждайки се от кошмар във
външния свят. Току-що бе сънувал как самолетът се разбива в океана с
него на борда. Сега лежеше в тъмнината и усещаше как бясното му
сърцебиене постепенно се забавя от нарастващото осъзнаване, че
катастрофата е била само сън и че реалността около него все още е
удобна спалня. Кърваво му беше омръзнало да вижда един и същ
сюжет в кошмарите си: самолетът, на чийто борд се намира, е отвлечен
от терористи. Те проникват в пилотската кабина, заключват вратата и
след известно време самолетът започва бързо да губи височина и да се
спуска с пълна скорост в дълбокото бушуващо море. В съня си
Кантучи гледа през илюминатора до самия край и наблюдава как
тъмната вода се издига все по-високо и по-високо. В съня си той усеща
неизбежността на смъртта със страшна яснота...
Той лежи в леглото и се чуди дали да запали светлината и да почете
нещо, или просто да се опита да заспи. Колко беше часът? Стаята беше
обвита в мрак, а стоманените капаци на прозорците бяха спуснати,
така че беше трудно да се определи часът. Кантучи посегна към
мобилния си телефон, който лежеше на нощното шкафче, но не го
напипа. Какво, по дяволите, се случваше? Къде, по дяволите, беше
той! Канкучи не можеше да забрави да го сложи там - това никога не
му се беше случвало, навиците му бяха прецизни и калибрирани като
атомен часовник. Трябваше обаче да се изправи пред реалността и да
осъзнае, че прецизните навици са се провалили, защото под ръка
имаше само повърхността на масата, по дяволите.
Вече твърде раздразнен, за да заспи, Кантучи седна и включи
лампата на нощното шкафче. Погледът му гневно се огледа за
телефона. Отметна одеялото, стана и започна по-подробно търсене -
дори огледа пода под леглото и нощното шкафче, опитвайки се да види
дали телефонът случайно не е паднал и не се е търкулнал там. Накрая
нервно се насочи към дървения гардероб, където предишния ден беше
закачил панталоните и сакото си, и потърси телефона в джобовете си.
Това търсене също не даде резултат, а междувременно раздразнението
му нарастваше.
Кантучи не беше свикнал да държи часовник на нощното си
шкафче, имайки предвид, че охранителната му система показваше
времето на LCD дисплей, затова отиде до панела и го отвори.
Завладялото го оглупяване прогони остатъците от съня от съзнанието
му: панелът беше тъмен и безжизнен, LCD дисплеят представляваше
мъртъв правоъгълник, а алармата на системата за сигурност,
активирана предишния ден, беше деактивирана. В крайна сметка не е
имало изключване на напрежението! Поне за това свидетелстваше
фактът, че системата за видеонаблюдение, разположена до алармения
панел, все още работеше. Това е странно. Много странно.
За пръв път Кантучи почувства пристъп на тревога в собствения си
дом. Алармената система, която беше инсталирал, беше най-

25. съвременна - това беше последният модел охранителна система, най-
доброто, което изобщо можеше да се купи с пари. Не само че беше
вградена в къщата, но и разполагаше със собствено индивидуално
електрозахранване и поне два резервни източника в случай на
прекъсване на електрозахранването или технически проблеми, както и
със стационарни, клетъчни и сателитни връзки с фирмата, която
обслужваше системата.
Но сега... тя не работеше. И това адски изплаши Марк Кантучи.
Като бивш жител на Ню Джърси, Аризона, в миналото той бе
предоставял правни услуги на престъпното семейство Отранто -
докато не го уволниха. След това Кантучи станал адвокат на най-
яростните им противници - семейство Бонифачи - за което получил
серия от заплахи и обещания за кървава разправа. Естествено, това го
кара да се притеснява прекалено много за своята безопасност.
Екранът на системата за видеонаблюдение все още работеше добре
в обичайния си режим, като произвеждаше автоматично
последователно превключване между всички камери в сградата. Те
бяха двадесет и пет, по пет за всеки етаж на имението, в което
живееше Кантучи на Източна 66-а улица. Той имаше бодигард, който
оставаше с него в къщата през деня, но си тръгваше, когато
стоманените щори се спускаха автоматично в седем часа вечерта,
превръщайки къщата в непристъпна мини крепост.
Наблюдавайки камерите, които показваха различни ъгли на всички
етажи, Кантучи изведнъж забеляза нещо странно. Набирайки код, за да
спре видеопревключвателя, той се взира с ужас в изображението.
Въпросната камера заснемаше главния коридор в предната част на
къщата - и обективът ѝ беше уловил нарушителя! Това беше мъж,
облечен изцяло в черно: тесен костюм и маска. Носеше лък и четири
стрели с пера. Петата стрела лежала на тетивата и той вече я бил
извадил, сякаш бил готов да стреля. Гадината изглеждаше така, сякаш
си мислеше, че е Батман и Робин Худ в едно.
Но това е просто лудост! Как бе успял да се измъкне през
стоманените щори? И как бе успял да влезе в къщата, без да задейства
алармата с влизането си?
Кантучи натисна бутона за мигновена аларма, но очаквано тя не се
задейства. Телефонът също липсваше. Съвпадение? Той посегна към
най-близкия стационарен телефон и сложи слушалката до ухото си.
Нямаше сигнал за набиране.
Междувременно нарушителят беше изчезнал от зрителното поле на
камерата и Кантучи набързо превключи на следващата. Е, поне
видеонаблюдението все още работеше... А това, колкото и да е странно,
пораждаше допълнителни въпроси, ако човек се замислеше. Защо
натрапникът - който и да беше той - не беше изключил и нея?
Непознатият мъж се насочи към асансьора. Докато Кантучи го
наблюдаваше, мъжът спря пред асансьора, протегна ръка с черна