H.R.H_ - Danielle Steel.pptx

Когато честта, дългът, традицията,
и благосъстоянието на страната си.

са всичко, което може да има значение...
независимо от цената.

ПОХВАЛА ЗА
ДАНИЕЛА СТИЛ "Стийл извлича всички
емоционални спирачкиһттр://.... Тя дава всичко от
себе си."//Publishers Weekly "Стийл е една от най-
добрите!"//Los Angeles Times "Най-популярната
авторка в света разказва добра, добре подредена
история и разглежда някои важни
въпросиһттр://Стийл утвърждава живота, като
признава неговите сътресения, мелодрами и

разпалени страсти."-Booklist "Даниел Стийл пише
смело и с практикувана яркост за трагедиите -
както национални, така и лични... с
проницателност и сила."-Nashville Banner "В
нейните текстове има плавен стил на четене,
който позволява лесно да забравиш времето и да
продължиш да прелистваш страниците."-
Pittsburgh Press "Едно от нещата, които поддържат
свежестта на Даниел Стийл, е нейната склонност
към актуални сюжетни линии.... Комбинацията от
задълбочените проучвания на Стийл и умението ѝ
да създава достоверни герои прави четенето
увлекателно."-Newark Star-Ledger "За читателя е
важно да звучи автентично."-San Francisco
Chronicle "Стийл знае как да изтръгне емоцията и

от най-кратката сцена."-People "Г-жа Стийл е най-
успешната и най-успешната жена в света. Стийл се
справя отлично с темпото на повествованието,
което се движи напред, отразявайки трескавия
живот на героите; мъже и жени, обхванати от
зашеметяващи промени, които търсят решения на
проблеми, с които никога преди не са се
сблъсквали." - Нешвил Банер "Даниел Стийл
отново повдига духа на читателите си, като умело
предава някои от горчиво-сладките истини на
живота. Кой би могъл да си пожелае по-добър
подарък от това?"-Philadelphia Inquirer

ПОХВАЛА ЗА ПОСЛЕДНИТЕРОМАНИ НА
ДАНИЕЛА СТИЛ Х.Р.Х. "Пътешествие,
изпълнено с открития, промени и пробуждане...
история за намерена и изгубена любов и накрая за
изненадващ край."-Асбъри Парк Прес "Феновете
на Стийл ще чакат тази книга."-
BooklistСистери"Женски връзки с уютна
атмосфера на сънливо парти."-Kirkus Reviews
"Легионите от фенове на [Steel] ... няма да останат
разочаровани." -Publishers

WeeklyCOMINGOUT"Признава уникалните
предизвикателства на днешните смесени
семейства."-Kirkus Reviews" [Нежен,] изпълнен с
любов роман."- Fort Wayne Journal
GazetteДОМЪТ"Много щастливи краища."-Chicago
Tribune "Една ... приказка на Стийл."-
BooklistТОКСИЧНИБАХЕЛОРИ"Смазващо четиво ...
което ще накара феновете да четат и да чакат
още."-Publishers Weekly "Steel доставя ... щастливи
финали по обичайния нетоксичен,
удовлетворяващ начин."-BooklistМиракъл"Steel е
почти толкова част от плажа, колкото и
слънцезащитният крем."-New York Post "Още една
Steel page-turner. Животът на трима непознати се
свързва, след като ужасна буря опустошава

Северна Калифорния." -Lowell
SunIMPOSSIBLE"Драматична, напрегната... Стийл
знае какво искат феновете ѝ и тази солидна, месна
история няма да ги разочарова." -
BooklistЕКЗОИ"Смелост на убежденията, сила на
характера и любов към семейството, която
надхвърля загубата, са чертите, които отекват в
три поколения жени... трогателна история, която е
най-добрата работа на Стийл."-Chattanooga Times
Free Press "Извадете кърпичките си ... Steel е
вложила всичко от себе си в тази книга."-Kirkus
Reviews "Завладяващ разказ за любов и загуба."-
BooklistОсновна селекция на Литературния гилд и
Клуба на книгата "DOUBLEDAY

Също от Даниел Стийл
BUNGALOW 2 LIGHTNING SISTERS WINGS
COMING OUT THE GIFT THE HOUSE ACCIDENT TOXIC
BACHELORS VANISHED MIRACLE MIXED BLESSINGS
IMPOSSIBLE JEWELS ECHOES NO GREATER LOVE
SECOND CHANCE HEARTBEAT RANSOM MESSAGE
FROM NAM SAFE HARBOUR DADDY JOHNNY ANGEL

STAR DATING GAME ZOYA ANSWERED PRAYERS
KALEIDOSCOPE SUNSET IN ST. ТРОПЕС ХУБАВИ
НЕЩА ВИЛАТА СКИТНИЧЕСКИ КОПНЕЖ
ЦЕЛУВКАТА ТАЙНИ СКОК НА ВЯРАТА СЕМЕЕН
АЛБУМ САМОТЕН ОРЕЛ ПЪЛЕН КРЪГ ПЪТУВАНЕ
ПРОМЕНИ КЪЩАТА НА УЛИЦА НАДЕЖДА КЪЩАТА
НА ТЪРСТЪН СВАТБЕНИ КРЪСТОПЪТИЩА
НЕПРЕОДОЛИМИ СИЛИ ВЕДНЪЖ В ЖИВОТА БАБА
ДАН СЪВЪРШЕНА НЕПОЗНАТА ГОРЧИВО-СЛАДЪК
СПОМЕН ОГЛЕДАЛЕН ОБРАЗ ПАЛОМИНО НЕГОВАТА
ЯРКА СВЕТЛИНА: ЛЮБОВТА: Стихотворения
Историята на Ник Трейна Пръстенът Клоунът и аз
Обичам дългия път към дома, за да се влюбя
отново Призракът Краят на лятото Специална
доставка Сезонът на страстта Ранчото Промисълът

Тихата чест Сега и завинаги Малшансът
Промисълът на страстта Пет дни в Париж Връщане
у дома

За любимите ми деца,
Беатрикс, Тревор, Тод, Ник, Саманта,
Victoria, Vanessa, Maxx, Zara,
с цялата си благодарност и любов за
прекрасни хора сте,

с дълбока благодарност за това колко си
добър.
към мен, колко добър, колко любящ, колко
щедър
с вашите сърца и време.
Нека животът ви се развива с лекота и
благодат,

Нека намерите радост, спокойствие и любов,
и нека всички възможности, за които мечтаеш,
да бъдат твои.
Пожелавам ви щастлив край, щастливи до
края на дните си,
приятели, спътници и съпрузи, които ви ценят
и

да се отнасят към вас с нежност, любов и
уважение,
и деца, които са изключително прекрасни като
вас.
Ако имате деца като моите, наистина ще
бъдете благословени.
С цялата ми любов,

Мама/d.s.
Глава 1
Кристиана стоеше до прозореца на спалнята
си и гледаше към склона на хълма под проливния
дъжд. Тя наблюдаваше как едно голямо бяло куче,
мокро и с рошава козина, копае развълнувано в

калта. От време на време то вдигаше поглед към
нея, размахваше опашка и отново се връщаше да
копае. Това беше Големият пиринейски пес, който
баща ѝ беше подарил преди осем години. Казваше
се Чарлз и в много отношения беше най-добрият ѝ
приятел. Тя се смееше, докато го гледаше как гони
заек, който му се изплъзваше и бързо изчезваше.
Чарлз лаеше неистово, а после отново се плискаше
щастливо в калта, търсейки нещо друго, което да
преследва. Той се забавляваше страхотно, както и
Кристиана, която го наблюдаваше. Беше
последният ден от лятото и времето все още беше
топло. Тя се беше върнала във Вадуц през юни,
след като беше учила четири години в колежа в
Бъркли. Завръщането у дома беше нещо като шок

и досега най-хубавото нещо в завръщането ѝ беше
Чарлз. Освен братовчедите ѝ в Англия и Германия
и познатите в цяла Европа, единственият ѝ
приятел беше Чарлз. Тя водеше затворен и
изолиран живот и винаги е водила такъв.
Изглеждаше малко вероятно да види отново
приятелите си от Бъркли.
Докато гледаше как кучето изчезва към
конюшнята, Кристиана излезе от стаята си с
намерението да излезе навън и да го последва.
Грабна анцуга си за езда и гумените ботуши, които
използваше, за да чисти обора на коня си, и се
спусна по задните стълби. Благодарна беше, че
никой не я забеляза, и след миг вече беше навън,
плъзгаше се по калта и тичаше след голямото бяло

куче. Извика го по име и в един момент то се
втурна към нея, като едва не я събори на земята.
Размахваше опашка, пръскайки вода навсякъде,
сложи кална лапа върху нея, а когато тя се наведе
да го погали, той се протегна и облиза лицето ѝ, а
после отново избяга, докато тя се смееше. Заедно
те тичаха един до друг по пътеката с юздите. Днес
беше твърде мокро, за да яздят.
Когато кучето се отклоняваше от пътеката, тя
го викаше по име, то се колебаеше само за миг и
след това всеки път се връщаше при нея.
Обикновено то се държеше добре, но дъждът го
развълнува и то започна да тича и да лае.
Кристиана се забавляваше също толкова много,
колкото и кучето. След близо час, леко задъхана,

тя спря, а кучето се задъхваше тежко до нея.
Тогава тя пое по кратък път и половин час по-
късно отново се върнаха там, откъдето бяха
тръгнали. И за господарката, и за кучето това беше
чудесна разходка и всеки от тях изглеждаше също
толкова разкрепостен и разчорлен, колкото и
другият. Дългата, почти бяла руса коса на
Кристиана беше матирана към главата ѝ, лицето ѝ
беше мокро и дори миглите ѝ бяха слепени. Тя
никога не носеше грим, освен ако не трябваше да
излиза или имаше вероятност да я снимат, и беше
облечена с дънките, които беше донесла от
Бъркли. Бяха сувенир от изгубения ѝ живот. Беше
обичала всеки миг от четирите си години в
Калифорнийския университет в Бъркли. Беше се

борила упорито, за да й разрешат да замине. Брат
ѝ беше отишъл в Оксфорд, а баща ѝ беше
предложил Сорбоната за нея. Кристиана беше
твърдо решена да учи в колеж в Щатите и баща ѝ
най-накрая отстъпи, макар и с неохота. Да отиде
толкова далеч от дома за нея означаваше свобода
и тя се наслаждаваше на всеки ден, прекаран там,
и мразеше да се прибира у дома, когато завърши
през юни. Беше намерила приятели, които сега
много ѝ липсваха, те бяха част от другия живот,
който толкова ѝ липсваше. Беше се върнала у
дома, за да се изправи пред отговорностите си и да
направи това, което се очакваше от нея. За
Кристиана това беше тежко бреме, което се
облекчаваше само от моменти като този, когато

тичаше през гората с кучето си. През останалото
време след завръщането си у дома тя се чувстваше
така, сякаш е в затвора и излежава доживотна
присъда. Нямаше човек, на когото би могла да
каже това, и това би я накарало да звучи
неблагодарна за всичко, което има. Баща ѝ беше
изключително мил с нея. Беше усетил, по-скоро
видял, тъгата ѝ след завръщането от Щатите. Но
не можеше да направи нищо по въпроса.
Кристиана знаеше също толкова добре, колкото и
той, че детството ѝ и свободата, на която се бе
наслаждавалав Калифорния,са приключили.
Когато стигнаха края на пътеката, Чарлз
погледна въпросително господарката си, сякаш я
питаше дали наистина трябва да се връщат.

"Знам - каза тихо Кристиана и го погали, - аз
също не искам". Дъждът беше нежен по лицето ѝ и
тя нямаше нищо против да се намокри, нито да
намокри дългата си руса грива, както и кучето.
Шлемовете я предпазваха, а ботушите ѝ бяха
зацапани с кал. Тя се засмя, докато го гледаше, и
си помисли, че е трудно да повярва, че това кално
кафяво куче наистина е бяло.
Тя се нуждаеше от движение, както и кучето.
То размаха опашка, докато я гледаше, и после с
малко по-прилична стъпка се прибраха вкъщи. Тя
се надяваше да се промъкне през задната врата, но
да вкара Чарлз в къщата в неговото
недобросъвестно състояние щеше да е по-голямо
предизвикателство.Той беше твърде мръсен, за да

го качи нагоре, и тя знаеше, че ще трябва да го
вкара през кухнята. Той отчаяно се нуждаеше от
баня след калната им разходка.
Тя отвори тихо вратата на кухнята с
надеждата да избегне вниманието колкото се
може по-дълго, но щом я отвори, огромното кално
куче мина покрай нея, втурна се в средата на
стаята и залая от възбуда. Толкова за тихото
влизане - Кристиана се усмихна съкрушено и
погледна извинително към познатите лица около
нея. Хората, които работеха в кухнята на баща ѝ,
винаги са били любезни с нея и понякога ѝ се
искаше все още да може да седи сред тях, да се
наслаждава на компанията им и на приятелската
атмосфера, както бе правила като дете. Но и тези

дни бяха отминали за нея. Те вече не се отнасяха
към нея така, както когато тя и брат ѝ Фридрих
бяха деца. Фридрих беше с десет години по-голям
от нея и през следващите шест месеца пътуваше
из Азия. Това лято Кристиана беше навършила
двадесет и три години.
Чарлз все още лаеше и, отърсвайки се
ентусиазирано от водата, изцапа с кал почти
всички около себе си, докато Кристиана напразно
се опитваше да го усмири.
"Много съжалявам - каза тя, докато готвачката
Тилда избърсваше лицето си с престилката,
поклащаше глава и се усмихваше добродушно на
младата жена, която познаваше от раждането си.
Тя даде бърз знак на един млад мъж, който се

втурна да отведе кучето. "Страхувам се, че се е
изцапало ужасно - каза Кристиана с усмивка на
младия мъж, като пожела сама да изкъпе кучето.
Обичаше да го прави, но знаеше, че едва ли ще й
позволят. Чарлз изпищя недоволно, когато го
отведоха. "Нямам нищо против да го изкъпя...",
каза Кристиана, но кучето вече си беше тръгнало.
"Разбира се, че не, госпожо - каза Тилда,
намръщи се и използва чиста кърпа, за да избърше
и лицето на Кристиана. Ако Кристиана все още
беше дете, тя щеше да ѝ се скара и да ѝ каже, че
изглежда по-зле от кучето. "Искаш ли да
обядваш?" Кристиана дори не се беше сетила за
това и поклати глава. "Баща ти все още е в
трапезарията. Току-що е довършил супата си. Бих

могла да изпратя нещо за теб." Кристиана се
поколеба, а после кимна.
Не го беше виждала цял ден и се радваше на
тихите моменти, които споделяха, когато той не
работеше и имаше няколко минути за себе си, а
това се случваше рядко. Обикновено беше
заобиколен от различни членове на персонала си
и бързаше да стигне до срещите. За него беше
удоволствие да се наслади на хранене насаме,
особено с нея. Тя ценеше времето, което
прекарваха заедно. Единствената причина, поради
която се бе върнала доброволно от Бъркли, беше
той. Нямаше друг избор, макар че с удоволствие би
продължила да учи в аспирантура, само за да може
да остане в Щатите. Не смееше да го попита.

Знаеше, че отговорът щеше да е "не". Баща ѝ
искаше да си е у дома. Знаеше, че трябва да бъде
двойно по-отговорна, защото брат ѝ изобщо не
беше такъв. Ако Фридрих беше готов да поеме
своите отговорности, това щеше да облекчи
бремето върху нея. Но нямаше никаква надежда за
това.
Остави шлифера си да виси на закачалката
пред кухнята и събу ботушите си. Бяха забележимо
по-малки от всички останали чифтове там. Имаше
дребни стъпала и беше толкова малка, че почти
приличаше на миниатюра. С равни обувки брат ѝ
често я дразнеше, че прилича на малко
момиченце, особено с дългата си руса коса, която
все още висеше мокра по гърба ѝ. Имаше малки

деликатни ръчички, съвършена фигура, която по
нищо не приличаше на детска, макар че беше
много слаба и винаги малко прекалено слаба, и
лице като камея. Хората казваха, че прилича на
майка си и донякъде на баща си, който беше също
толкова светъл като нея, макар че и той, и брат ѝ
бяха много високи, доста над метър и половина.
Майката на Кристиана беше дребна като нея и
беше починала, когато Кристиана беше на пет, а
Фридрих - на петнайсет. Баща им никога не се
беше женил повторно. Кристиана беше
господарката на къщата и сега често беше
домакиня на баща си по време на важни вечери
или събития. Това беше една от отговорностите,
които се очакваха от нея, и макар да не ѝ

доставяше удоволствие, беше задължение, което
изпълняваше с любов за него. Тя и баща ѝ винаги
са били изключително близки. Той винаги е бил
чувствителен към факта, че за нея е било трудно
да расте без майка. И въпреки многото си
задължения, той полагаше всички усилия да ѝ
бъде и баща, и майка, което невинаги беше лесна
задача.
Кристиана се качи по задните стълби с дънки,
пуловер и чорапи. Пристигна в килера леко
задъхана, кимна на хората там и се промъкна тихо
в трапезарията. Баща ѝ седеше сам на масата в
трапезарията, преглеждаше купчина документи,
носеше очила и имаше сериозен израз на лицето
си. Той не чу Кристиана да влиза. Погледна нагоре

и се усмихна, когато тя се плъзна безшумно на
стола до него. Очевидно се радваше да види
дъщеря си, винаги се радваше.
"Какво правиш, Крики?" Той я наричаше така
още от малка. Нежно я погали по главата, когато
тя се наведе да го целуне, и забеляза мократа ѝ
коса. "Била си навън под дъжда. Карахте ли в това
време?" Той се тревожеше за нея повече,
отколкото за Фреди. Кристиана винаги беше
толкова малка и му се струваше толкова крехка.
Откакто преди осемнайсет години бе загубил
съпругата си от рак, той се бе отнасял към дъщеря
им като към безценен дар, който им бе направила,
когато се бе родила. Толкова много приличаше на
майка си. Покойната му съпруга беше точно на

тази възраст, на която беше Кристиана сега,
когато той се ожени за нея. Тя беше французойка,
наполовина Орлеанска и наполовина Бурбонска -
двете кралски фамилии на Франция, които са
управлявали монархията преди Френската
революция. Кристиана произхождаше от кралски
семейства от всички страни. Предците на баща ѝ са
предимно германци, а братовчедите ѝ са в Англия.
Родният език на баща ѝ е немски, въпреки че
двамата с майката на Кристиана винаги са
говорили на френски, както и тя с децата си. След
като тя си беше отишла, по нейна памет бащата на
Кристиана беше продължил да говори с децата си
на френски. Това все още беше езикът, на който
Кристиана се чувстваше най-удобно и който

предпочиташе, въпреки че говореше също така
немски, италиански, испански и английски.
Английският ѝ се беше усъвършенствал
неимоверно през годините на обучението ѝ в
колежа в Калифорния и сега тя го владееше
напълно свободно.
"Не бива да излизаш да яздиш в дъжд - смъмри
я нежно той. "Ще се простудиш или нещо по-
лошо." Винаги се страхуваше да не се разболее,
прекомерно, признаваше, след смъртта на
съпругата си.
"Не съм карала", обясни тя. "Просто отидох да
потичам с кучето." Докато го казваше, един лакей
постави пред нея супата ѝ в деликатен лимож с
двестагодишна златна рамка. Комплектът беше на

френската ѝ баба и Кристиана знаеше, че има
много също толкова красиви порцеланови сервизи
и от предците на баща ѝ. "Много ли си зает днес,
татко?" Кристиана попита тихо, докато той
кимаше и с въздишка отмествашедокументитеси.
"Не повече от обикновено. Толкова много
проблеми в света, толкова много неща, които не
могат да бъдат решени. Човешките проблеми са
толкова сложни в наши дни. Вече нищо не е
просто." Баща ѝ е бил добре известен с
хуманитарните си грижи. Това беше едно от
многото неща, на които тя се възхищаваше в него.
Беше човек, достоен за уважение, и всички, които
го познаваха, се отнасяха към него с голяма обич.
Беше човек на състраданието, почтеността и

смелостта и беше дал силен пример за подражание
на нея и брат ѝ. Кристиана се учеше от примера му
и се вслушваше в думите му. Фреди беше много по-
саможив и не обръщаше внимание на наредбите,
мъдростта или исканията на баща си.
Безразличието на Фреди към това, което се
очакваше от него, я караше да се чувства така,
сякаш трябва да се занимава със задълженията и
да спазва традициите и за двамата. Знаеше колко
разочарован е баща ѝ от сина си и чувстваше, че
трябва да го компенсира по някакъв начин. А
всъщност Кристиана много повече приличаше на
баща си и винаги се интересуваше от проектите
му, особено от тези, свързани с бедните хора в
слаборазвитите страни. Няколко пъти беше

работила като доброволец в бедни райони в
Европа и никога не беше била по-щастлива,
отколкотокогато го правеше.
Той й обясни последните си начинания, а тя го
слушаше с интерес и от време на време
коментираше. Идеите ѝ по темата бяха
интелигентни и добре обмислени, той винаги бе
изпитвал дълбоко уважение към ума ѝ. Искаше му
се само синът му да има нейния ум и хъс. И твърде
добре знаеше, че откакто се прибра у дома, тя
смяташе, че си губи времето. Наскоро ѝ беше
предложил да помисли за следване на право или
политически науки в Париж. Това беше начин да я
занимава и да предизвиква ума ѝ, а Париж беше
достатъчно близо до дома. Там имаше много

роднини по майчина линия, можеше да остане при
тях и да се прибира често, за да го вижда. Въпреки
че би й харесало, дори на нейната възраст нямаше
и най-малката възможност да остане сама в
апартамент. Тя все още обмисляше плана му, но
беше по-заинтересована да направи нещо полезно,
което да има значение за другите хора, отколкото
да се върне в училище. По настояване на баща си
Фреди беше завършил Оксфорд и имаше
магистърска степен по бизнес от Харвард, която не
му беше от полза, предвид живота, който водеше.
Баща ѝ би позволил на Кристиана да учи нещо по-
езотерично, ако тя пожелае, макар че беше
отлична ученичка и много сериозно момиче,

поради което той смяташе, че правото или
политическитенауки ще ѝ подхождат.
Асистентът му влезе в трапезарията с
извинение, когато допиха кафето, и се усмихна на
Кристиана. Той ѝ беше почти като чичо и беше
работил за баща ѝ през целия ѝ живот. Повечето
от хората около тях бяха работили за него от
години.
"Съжалявам, че ви прекъсвам, ваше
височество - предпазливо каза възрастният мъж.
"След двадесет минути имате среща с министъра
на финансите, а ние разполагаме с няколко нови
доклада за швейцарската валута, които смятам, че
бихте искали да прочетете, преди да говорите с
него. А нашият посланик в ООН ще дойде да ви

приеме в три и половина." Кристиана знаеше, че
баща ѝ ще бъде зает до вечерята и е повече от
вероятно присъствието му да се наложи или на
държавно, или на официално събитие. Понякога
тя отиваше с него, ако той я помолеше за това. В
противен случай оставаше вкъщи или сама се
появяваше за кратко на подобни събития. Във
Вадуц нямаше случайни вечери с приятели, както
беше в Бъркли. Сега имаше само задължения,
отговорности и работа.
"Благодаря ти, Вилхелм. Ще дойда долу след
няколко минути", каза баща ѝ тихо.
Асистентът му се поклони дискретно и на
двамата и мълчаливо излезе от стаята, а
Кристиана го погледна и въздъхна, подпряла

брадичка на ръцете си. Изглеждаше по-млада от
всякога и малко притеснена, докато баща ѝ я
гледаше и се усмихваше. Беше толкова красива и
много добро момиче. Знаеше, че официалните ѝ
задължения ѝ тежат, откакто се е върнала, точно
както се беше опасявал, че ще стане.
Отговорностите и бремето, които носеха, не бяха
лесни за момиче на двадесет и три години.
Неизбежните ограничения, с които трябваше да
живее, със сигурност щяха да я измъчват, както и
него на нейната възраст. Те щяха да натежат и на
Фреди, когато се върнеше през пролетта, макар че
Фреди умееше да избягва отговорноститеси много
по-умело от баща си и сестра си. Забавлението
беше единствената работа на Фреди сега, кариера

на пълен работен ден за него. Откакто напусна
Харвард, той непрекъснато се развличаше. Това
беше всичко, което правеше, и нямаше желание да
порасне или да се промени.
"Не се ли уморяваш от това, което правиш,
татко? Изморявам се само като гледам как се
трудиш всеки ден." Часовете му бяха сякаш
безкрайни, но той никога не се оплакваше.
Чувството му за дълг беше част от неговата
същност.
"Харесва ми - каза той честно, - но на твоята
възраст не ми харесваше." Той винаги беше честен
с нея. "В началото го мразех. Мисля, че казах на
баща ми, че се чувствам като в затвор, и той беше
ужасен. С времето човек израства в него. И ти ще

го направиш, скъпа моя." И за двамата нямаше
друг път, освен този, който им беше определен при
раждането им и векове преди това. Подобно на
баща си, Кристиана прие това като своя житейска
участ.
Бащата на Кристиана, принц Ханс Йозеф, е
управляващ принц на Лихтенщайн - княжество с
площ 160 квадратни километра и тридесет и три
хиляди жители, граничещо с Австрия от едната
страна и с Швейцария от другата. Княжеството е
напълно независимо и е неутрално от Втората
световна война насам. Неутралитетът на
Лихтенщайн създава предпоставки за
хуманитарния интерес на принца към потиснатите
и страдащи хора по света. От всички неща, с които

се занимаваше баща ѝ, хуманитарните му
занимания бяха това, което интересуваше
Кристиана най-много. Световната политика не я
интересуваше толкова, колкото страстта на баща
ѝ, по необходимост. Фреди не се интересуваше от
нито едно от двете, въпреки че беше
престолонаследник на княжеството и един ден
щеше да влезе в обувките на баща си като
владетел. Макар че в други европейски държави
Кристиана би била трета по ред на трона, в
Лихтенщайн на жените не беше позволено да
управляват, така че дори брат ѝ да не заемеше
мястото на принц, Кристиана никога нямаше да
управлява страната си, а и нямаше желание да го
прави, макар че баща ѝ обичаше да казва с

гордост, че тя би била способна на това, повече от
брат си. Кристиана не завиждаше на брат си за
ролята, която той щеше да наследи от баща им
един ден. Имаше достатъчно проблеми с
приемането на своята собствена. Знаеше, че от
деня, в който се върна от колежа в Калифорния,
животът ѝ завинаги щеше да бъде тук, сега, да
изпълнява задълженията си и да прави това, което
се очакваше от нея. Нямаше въпроси и избор. Беше
като прекрасен чистокръвен състезателен кон,
който има само една единствена цел - да подкрепя
баща си по малките и незначителни начини, по
които може. Най-често работата, която вършеше, й
се струваше напълно безсмислена. Чувстваше се
така, сякаш пропилява живота си във Вадуц.

"Понякога мразя това, което правя" - каза тя
честно, но не казваше на баща си нищо, което той
вече не знаеше. Той нямаше много време да я
успокоява, тъй като след няколко минути имаше
среща с финансовия министър, но мъчителният
поглед в очите на дъщеря му го трогна до дъното
на душата. "Чувствам се толкова безполезна тук,
татко. Както ти каза, при всички проблеми по
света, защо съм тук, да посещавам сиропиталища и
да откривам болници, когато мога да бъда някъде
другаде и да правя нещо важно?" Звучеше
простодушно и тъжно, докато той нежно
докосваше ръката ѝ.
"Това, което правите, е важно. Помагаш ми. Аз
нямам време да правя това, което ти правиш за

мен. За нашите хора означава много да ви видят
сред тях. Това е точно това, което майка ти би
направила, ако беше още жива".
"Тя го направи по свой избор" - възрази му
Кристиана. "Когато се омъжи за теб, тя знаеше, че
това ще бъде нейният живот. Тя искаше да го
прави. Винаги се чувствам така, сякаш просто
прекарвам времето си." И двамата знаеха, че ако
следваше желанията на баща си, в крайна сметка
щеше да се омъжи за някой от подобно
високопоставено семейство и ако той беше
управляващ принц като баща ѝ или
престолонаследник като брат ѝ, това я подготвяше
за този живот. Винаги съществуваше малката
вероятност да се омъжи за някой от по-нисък ранг,

но като Кралско височество, от една страна, и
Серен, от друга, беше по-малко от вероятно да се
омъжи за някой, който не е от кралско потекло.
Баща ѝ никога не би го позволил. Всички Бурбони
и Орлеани бяха кралски височества от страна на
майка ѝ. Майката на баща ѝ също е била кралско
височество. Управляващият принц на Лихтенщайн
беше светско височество. По рождение Кристиана
беше и двете, но официалната ѝ титла беше
"Серен". Те бяха роднини на Уиндзорите в Англия,
кралицата на Англия беше тяхна втора
братовчедка, а семейството на принц Ханс Йозеф
беше Хабсбурги, Хоенлое и Турн унд Таксис.
Самото княжество било тясно свързано с Австрия и
Швейцария, въпреки че там нямало управляващи

фамилии. Но всички до един от роднините на
принц Ханс Йозеф, Кристиана и Фреди, както и
техните предци преди тях, били от кралски
произход. Баща ѝ още от малка ѝ беше казал, че
когато се омъжи, трябва да остане в границите на
своя свят. И през ум не ѝ минаваше да постъпва по
друг начин.
Единственият момент в живота на Кристиана,
в който тя не се влияеше ежедневно от кралския
им статут, беше, когато беше в колеж в
Калифорния и живееше в апартамент в Бъркли с
мъж и жена бодигардове. Тя призна истината само
на двамата си най-близки приятели, които пазеха
религиозно тайната ѝ, както и администрацията
на университета, която също беше наясно с нея.

Повечето от хората, които познаваше там, нямаха
никаква представа коя е тя, и това ѝ харесваше.
Беше разцъфтяла в рядката анонимност,
освободена от ограниченията и задълженията,
които й се бяха сторили толкова потискащи още
от младостта й. В Калифорния тя беше "почти"
поредното момиче от колежа. Почти. С двама
телохранители и баща, който беше царстващ
принц. Винаги беше неясна, когато хората я питаха
каква работа върши баща ѝ. В крайна сметка се
научи да казва, че се занимава с човешки права
или с връзки с обществеността, понякога с
политика, което по същество беше правилно.
Докато беше там, никога не използваше
собствената си титла. Малко хора, с които се

срещаше, изглежда знаеха къде се намира
Лихтенщайн или че има собствен език. Никога не
казваше на хората, че семейният ѝ дом е
кралският дворец във Вадуц, построен през XIV
век и преустроен през XVI век. Кристиана обичаше
независимостта и анонимността на студентските
си години. Сега всичко се беше променило. Във
Вадуц тя отново беше Светло Височество и
трябваше да понася всичко, което вървеше с това.
За нея да бъде принцеса беше като проклятие.
"Искаш ли да се присъединиш към мен на
срещата с нашия посланик в ООН днес?" -
предложи баща ѝ, за да се опита да я развесели. Тя
въздъхна и поклати глава, докато той стана от
масата за хранене, а тя го последва.

"Не мога. Трябва да прережа лентата на една
болница. Нямам представа защо имаме толкова
много болници." Тя се усмихна гузно. "Чувствам се
така, сякаш всеки ден прерязвам по една от тези
лентички." Това, разбира се, беше преувеличение,
но понякога се чувстваше така.
"Сигурен съм, че за тях е много важно да сте
там", каза той и тя знаеше, че е така. Искаше й се
само да има нещо по-полезно, което да прави, да
работи с хората, да им помага, да подобрява
живота им по конкретен начин, вместо да носи
красива шапка, костюм на Шанел и бижута на
покойната си майка или други от официалните
държавни хранилища. Короната на майка ѝ от
коронацията на баща ѝ все още беше там. Баща ѝ

винаги казваше, че Кристиана ще я носи в деня на
сватбата си. И самата тя с изненада откри колко
мъчително тежка е тя, когато я пробва, също като
отговорностите, които вървяха с нея. "Искаш ли да
се присъединиш към мен на вечерята за посланика
тази вечер?" Принц Ханс Йозеф предложи, докато
събираше документите си. Не искаше да я
прибързва, в очевидното ѝ страдание, но вече
беше закъснял.
"Имате ли нужда от мен там?" Кристиана
попита учтиво, винаги с уважение към него. Щеше
да си тръгне, без да се оплаква, ако той кажеше
"да".
"Не съвсем. Само ако ти е приятно. Той е
интересен човек."

"Сигурна съм, че е така, татко, но ако нямаш
нужда от мен, предпочитам да остана в дънките и
да отида горе да чета."
"Или да играеш на компютъра си", подиграва
се той. Обичаше да си пише с приятелите си в
Щатите и все още често общуваше с тях, макар да
знаеше, че неизбежно накрая приятелството ще
избледнее. Животът ѝ беше твърде различен от
техния. Беше напълно модерна принцеса и
темпераментна млада жена и понякога усещаше
тежестта на това, което беше, и на това, което се
очакваше от нея, като топка на верига. Знаеше, че
и Фреди го прави. През последните петнайсет
години той беше нещо като плейбой, често се
появяваше в таблоидите, съюзяваше се с актриси

и модели от цяла Европа, а от време на време и с
млади кралски особи. Именно затова в момента
беше в Азия, за да се отърве от постоянното
присъствие в публичното пространство и пресата.
Баща му го беше насърчил да си вземе почивка за
известно време. Наближаваше времето да се
установи. Принцът очакваше по-малко от дъщеря
си, тъй като тя нямаше да наследи трона. Но също
така знаеше колко е отегчена, поради което
искаше тя да отиде в Сорбоната в Париж. Дори той
знаеше, че тя има нужда от повече занимания,
отколкото да реже лентички за откриване на
болници. Лихтенщайн беше малка държава, а
столицата ѝ Вадуц - малък град. Наскоро той ѝ
беше предложил да отиде в Лондон, за да посети

братовчедите и приятелите си. Сега, когато беше
завършила училище и все още не беше омъжена,
имаше твърде малко неща, които да заемат
времето ѝ.
"Ще се видим преди вечеря - каза баща ѝ, като
целуна върха на главата ѝ. Косата ѝ беше все още
влажна и тя го погледна с огромните си сини очи.
Тъгата в тях разкъса сърцето му.
"Татко, искам да правя нещо друго. Защо не
мога да си тръгна като Фреди?" Звучеше
простодушно, като всяко момиче на нейната
възраст, което иска голяма отстъпка от баща си
или разрешение да направи нещо, което той едва
ли ще одобри.

"Защото искам да си тук с мен. Ще ми липсваш
твърде много, ако заминеш за шест месеца." В
очите на баща ѝ изведнъж се появи искра на
злонамереност. Той беше в най-добрата си форма,
когато майка ѝ беше жива, и оттогава водеше
отговорен и семеен живот. В живота му нямаше
жена и не беше имало, откакто майката на
Кристиана почина, макар че мнозина се бяха
опитвали. Беше се посветил изцяло на
семейството си и на работата си. Неговият живот
наистина беше жертвоготовен, безкрайно повече
от нейния. Но тя също така знаеше, че той очаква
от нея също толкова. "В случая с брат ти - усмихна
се той на дъщеря си - понякога е голямо
облекчение да го няма. Знаеш колко скандален е

той." Кристиана се засмя на глас. Фреди умееше да
се забърква в пакости, а после да бъде хванат от
пресата. Още от времето на Фреди в Оксфорд
пресаташето им имаше работа на пълен работен
ден да го прикрива. На трийсет и три години той
беше гореща тема в пресата през последните
петнайсет години. Кристиана се появяваше в
пресата само по държавни поводи с баща си или
при откриването на болници или библиотеки.
През цялото време, докато учеше в колежа,
имаше само една нейна снимка в списание People,
направена по време на футболен мач с един от
британските ѝ братовчеди, няколко снимки в
Harper's Bazaar и Vogue и една прекрасна снимка в
Town and Country, в бална рокля, в статия за

младите кралски особи. Кристиана не се
изтъкваше, което радваше баща ѝ. Фреди беше
съвсем друга история, но той беше момче, както
винаги отбелязваше принц Ханс Йозеф. Но го беше
предупредил, че когато се върне от Азия, няма да
има повече капризи на супермодели или скандали
със старлетки и ако продължи да привлича
вниманието към себе си, баща му ще му намали
издръжката. Фреди беше разбрал и обеща да се
държи прилично, когато се върне у дома. Той не
бързаше да се върне.
"Ще се видим довечера, скъпа моя - каза принц
Ханс Йозеф, прегърна я топло и излезе от
трапезарията, а лакеите, покрай които мина, се
поклониха ниско.

Кристиана се върна в собствения си
апартамент на третия етаж на кралския дворец. Тя
разполагаше с голяма красива спалня, гардеробна,
красив хол и кабинет. Секретарката ѝ я чакаше, а
Чарлз лежеше на пода. Беше обгрижен, нагласен и
изкъпан и по нищо не приличаше на кучето, с
което бе тичала в гората тази сутрин. Изглеждаше
сериозно потиснат и донякъде потиснат от всичко,
което бяха направили, за да го почистят. Той
мразеше да се къпе. Кристиана се усмихна, като го
погледна, чувствайки се по-обща с кучето,
отколкото с когото и да било в двореца, а може би
и в цялата страна. Тя не обичаше да я
коафьоризират, да я обгрижват и да се грижат за
нея толкова, колкото и за кучето. Беше много по-

щастлива да тича с него тази сутрин, да се мокри и
да се покрива с кал. Тя го погали и седна от
другата страна на бюрото, докато секретарката ѝ я
погледна, усмихна се и подаде на Кристиана
ужасния график. Силви дьо Марешал беше
швейцарка от Женева, в края на четиридесетте,
чиито деца бяха пораснали и си бяха отишли. Две
от тях живееха в Щатите, едно в Лондон, едно в
Париж и през последните шест години тя се
занимаваше с всичко за Кристиана. Сега, когато
принцесата си беше вкъщи, тя се наслаждаваше
много повече на работата си. Имаше топъл,
майчински стил и беше човек, с когото Кристиана
можеше поне да поговори, а ако се налагаше, и да
се оплаче от скуката на живота си.

"Днес в три часа ще откриете детска болница,
Ваше Височество, а в четири часа ще спрете в дом
за възрастни хора. Това би трябвало да е съвсем
кратка спирка и не е необходимо да произнасяте
реч на нито едно от двете места. Само няколко
думи на възхищение и благодарност. Децата в
болницата ще ви подарят букет". Имаше списък с
имената на хората, които щяха да я придружат, и
имената на трите деца, които бяха избрани да
поднесат букета. Тя беше безупречно
организирана и винаги даваше на Кристиана
всички съществени подробности. Когато се
налагаше, тя пътуваше с нея. Вкъщи ѝ помагаше
да организира малки вечери на важни хора, които
баща ѝ искаше да забавлява, или по-големи за

държавни глави. Години наред беше управлявала
безупречен дом и учеше Кристиана да управлява
своя, с всички подробности и внимание към
дреболиите, които правеха всяко събитие
успешно. Напътствията ѝ бяха безпроблемни,
вкусът ѝ - изискан, а добротата ѝ към младата ѝ
работодателка - безгранична. Беше идеалната
помощничка на млада принцеса и имаше приятно
чувство за хумор, което разведряваше
настроението на Кристиана, когато задълженията
ѝ тежаха. "Утре ще откриваш библиотека - каза тя
нежно, като знаеше колко уморена е Кристиана от
подобни неща, след като е у дома само от три
месеца. Завръщането на Кристиана във Вадуц все
още ѝ се струваше като присъда в затвора. "Утре

ще трябва да произнесеш реч", предупреди я тя,
"но днес си освободена от отговорност".
Кристиана изглеждаше замислена, мислейки за
разговора с баща си. Още не знаеше къде, но
знаеше, че иска
да замине. Може би след като Фреди се върне, за да
не се чувства баща ѝ толкова сам. Знаеше, че той
мразеше, когато тя си беше тръгнала. Обичаше и
се радваше на децата си, а кралски или не, той се
радваше на семейството си повече от всичко
останало, точно както обичаше брака си и все още
му липсваше жена му. "Искаш ли да напиша речта
ти за утре?" Силви предложи. Беше го правила и
преди и беше добра в това. Но Кристиана поклати
глава.

"Ще го направя сам. Мога да го напиша тази
вечер." Това ѝ напомни за домашните ѝ в колежа.
Откри, че сега дори това ѝ липсва, а и беше нещо,
което можеше да направи.
"Ще оставя подробностите за новата
библиотека на един лист на бюрото ти - каза
Силви, после погледна часовника си и се стресна
от часа. "По-добре се облечи. Трябва да тръгнеш
след половин час. Има ли нещо, което бихте
искали да направя за вас? Или да си тръгна?"
Кристиана поклати глава. Знаеше, че Силви ѝ
предлага да извади бижута от трезора, но
единственото, което Кристиана носеше, бяха
перлите на майка ѝ и обеците към тях, които бяха
подарък за майка ѝ от принц Ханс Йозеф. Носенето

им означаваше много за нея. А баща ѝ винаги се
радваше, когато виждаше Кристиана с бижутата
на майка ѝ. С кимване към Силви тя отиде да се
преоблече, а Чарлз стана и я последва от стаята.
Половин час по-късно Кристиана се върна в
офиса и изглеждаше като принцеса в бледосин
костюм на Шанел с бяло цвете и черна панделка на
врата. Носеше малка черна чанта от алигатор,
която баща ѝ беше купил за нея в Париж, с
подходящи черни обувки от алигатор, перлите и
обеците на майка ѝ и чифт бели детски ръкавици,
прибрани в джоба на костюма.
Изглеждаше елегантна и млада, с дълга руса
коса, прибрана грижливо назад в дълга гладка
конска опашка. Беше безупречна, докато слизаше

от седана "Мерцедес" пред болницата, и беше
топла и любезна, докато поздравяваше
ръководителя на болницата и нейните
администратори. Тя изрече няколко думи на
благодарност, признавайки работата, която те ще
свършат там. Спря се да разговаря и да се ръкува с
всички хора, които се стичаха по стълбите пред
болницата, за да я видят. Те възкликнаха колко е
красива, колко млада и свежа изглежда, колко
елегантен е костюмът ѝ, колко непринудено е
държанието ѝ и колко непретенциозна е във всяко
отношение. Както правеше винаги, когато се
появяваше на публични места, представлявайки
баща си и двореца, Кристиана положи доста
усилия да направи добро впечатление на всички,

които я срещнаха, и докато си тръгваше, всички,
които стояха отвън, махаха, както и тя, облечена в
безупречните бели детски ръкавици. Посещението
ѝ в болницата беше напълно успешно за всички
тях.
Докато пътуваха към дома за възрастни хора,
тя отпусна глава на седалката за минута, мислейки
за лицата на децата, които току-що беше
целунала. Беше целунала стотици други като тях,
откакто бе поела задълженията си през юни.
Трудно беше да повярва, а още по-трудно да
приеме, че до края на живота си ще прави само
това - ще реже ленти, ще открива болници,
библиотеки и центрове за възрастни хора, ще
целува деца и възрастни дами, ще се ръкува с

десетки хора, после ще си тръгва и ще маха с ръка.
Не искаше да бъде неблагодарна за благословиите
си или неуважителна към баща си, но мразеше
всеки миг от това.
Знаеше много добре какъв късмет има в много
отношения. Но мисълта за това и за това колко
безсмислен ставаше и щеше да става животът ѝ
през годините, я потискаше дълбоко. Очите ѝ все
още бяха затворени, когато спряха пред центъра
за възрастни хора, и когато бодигардът, който
ходеше навсякъде с нея, ѝ отвори вратата, видя
как две сълзи се търкулнаха бавно по бузите ѝ. С
усмивка към него и хората, които я чакаха с
погледи, изпълнени с вълнение и очакване, с ръка
в бяла ръкавица тя отми сълзите.

Глава 2
Принц Ханс Йозеф се отби в апартамента на
Кристиана същата вечер, след вечерята за
посланика в ООН. Беше елегантно парти за
четиридесет души в трапезарията на двореца и
въпреки че би искал тя да присъства, Кристиана
не

беше пропусната. Беше поканил един стар
приятел да му помогне да организира събитието.
Бяха ходили заедно на училище преди години, тя
беше вдовица и той я смяташе за сестра. Тя беше
кръстница на Фреди и от години беше семейна
приятелка. Тя беше австрийска баронеса и му
беше помогнала да поддържа разговора жив,
което невинаги е лесна задача на официални
събития.
След като излезе пред апартамента на
Кристиана, баща ѝ намери вратата отворена. Видя
я на пода във всекидневната, прегърнала кучето
си, а музиката, която беше донесла от Америка,
звучеше на пълни обороти. Въпреки шума кучето
беше заспало здраво. Принцът се усмихна, когато

ги видя, и влезе тихо в стаята. Кристиана вдигна
очи и се усмихна, когато го забеляза да я
наблюдава.
"Как мина вечерята?" Кристиана попита. Той
изглеждаше достолепен и висок в сакото си.
Винаги се беше гордяла с факта, че той е толкова
добре изглеждащ мъж. Той наистина беше
олицетворение на красивия принц, а освен това и
дълбоко мъдър и мил човек, който я обичаше
повече от самия живот.
"Не е толкова интересно, колкото щеше да
бъде, ако ти беше там, скъпа моя. Страхувам се, че
щеше да ти се стори много скучно." Двамата бяха
напълно съгласни по този въпрос. Тя беше
щастлива, че не е отишла. Двете й официални

функции този следобед - в болницата и в центъра
за възрастни хора - бяха достатъчни. "Какво ще
правиш утре?"
"Откривам библиотека, а след това чета книги
на слепи деца в сиропиталище."
"Много мило от ваша страна." Тя се вгледа в
него за дълъг момент и не коментира нищо. И
двамата знаеха, че тя е мъчително отегчена и
жадува за нещо по-важно за правене. Сега
виждаше как животът ѝ се простира пред нея като
безкраен, мрачен и почти непоносим път. Никой от
тях не предполагаше колко трудна ще бъде
адаптацията ѝ, след като се прибере у дома. Сега го
накара да съжалява, че ѝ бе позволил да замине за
Калифорния в колеж. Може би Фреди е бил прав.

Винаги беше казвал, че смята това за лоша идея.
Колкото и да беше скандален в собствения си
живот, Фреди винаги беше бил много по-защитен
към нея. И добре знаеше какво може да й причини
вкусът на по-свободния живот. В крайна сметка
така и стана. Тя вече не се чувстваше подходяща
за живота, който беше родена да води. Беше като
красив състезателен кон, хванат в капан, който е
твърде малък за него. Гледайки я отвисоко, баща ѝ
ясно осъзнаваше, че тя прилича на всяко друго
младо момиче, което пуска музиката си твърде
силно на стереоуредбата. Но и двамата знаеха
твърде добре, че тя не е обикновено младо
момиче. Единственото, на което Ханс Йозеф
можеше да се надява за нея, беше, че скоро ще

забрави опияняващия вкус на свободата, към
който се беше пристрастила в Щатите. Това беше
единствената му надежда. В противен случай тя
щеше да бъде нещастна дълго време. Или дори до
края на живота си, което щеше да е ужасна съдба
за нея.
"Искаш ли да отидеш с мен на балет във Виена
в петък вечер?" - попита баща ѝ тържествено, като
отчаяно се опитваше да измисли неща, които тя би
могла да прави с удоволствие, за да оживи
самотния си живот. Лихтенщайн имаше силни
връзки както с Швейцария, така и с Австрия, а
принцът често ходеше до Виена на опера или
балет. Допреди Втората световна война
управляващите принцове на Лихтенщайн са

живели във Виена. Когато нацистите анексират
Австрия през 1938 г., бащата на Ханс Йозеф
премества семейството си и двора обратно в
столицата на Лихтенщайн, за да следи за "честта,
храбростта и благоденствието" на страната,
съгласно княжеските "домашни закони". Оттогава
те са там. Бащата на Кристиана беше въплъщение
на семейния етичен кодекс и на свещената клетва,
която беше положил, когато стана управляващ
принц.
"Това може да е забавно - каза Кристиана и му
се усмихна. Знаеше колко много се опитва да я
накара да се почувства отново комфортно.
Колкото и да я обичаше, ръцете му бяха вързани.
Можеше да направи само толкова много, за да

облекчи болката ѝ. За другите животът им
можеше да изглежда като приказка, но всъщност
Кристиана беше пословичната птица в позлатена
клетка. А баща ѝ бе започнал да се чувства като
неин надзирател. Той нямаше лесно решение. За
нея щеше да е по-забавно, когато брат ѝ се
върнеше от продължителния си престой в Япония,
но завръщането на Фреди винаги носеше
проблеми от друг вид. Животът в двореца беше
много по-спокоен, когато младият принц
отсъстваше. Не бяха имали скандал, който да се
разчуе, откакто той замина, за голямо облекчение
на баща му.
Тогава Ханс Йозеф стига до друга идея. "Защо
не отидеш на гости на братовчедка си Виктория в

Лондон следващата седмица?" Може би ще й се
отрази добре да се откъсне. Младата маркиза от
Амбестър беше първа братовчедка на кралицата и
точно на възрастта на Кристиана. Тя беше пълна с
пакости и забавления и току-що се беше сгодила
за датски принц. Лицето на Кристиана се озари
веднага щом той предложи идеята.
"Това би било много забавно, татко. Нямаш
нищо против?"
"Съвсем не." Той я погледна с лъчи. Беше му
приятно да мисли, че тя може да се забавлява. В
Лихтенщайн нямаше нищо много вълнуващо за
нея. "Ще помоля секретарката ми да уреди това
сутринта." Кристиана бързо се изправи и обгърна
врата му с ръце, докато Чарлз изстена, претърколи

се и размаха опашка. "Остани с нея, колкото време
искаш." Той не се притесняваше, че тя ще излезе
извън контрол в Лондон, както се притесняваше за
сина си. Кристиана беше много добре възпитана
млада жена, която винаги осъзнаваше
отговорностите си към длъжността си и към него.
В продължение на четири години тя се
забавляваше в Бъркли, но никога не бе излизала
дори от контрол, поне доколкото баща ѝ знаеше.
Двамата предани бодигардове, които бяха отишли
с нея в Бъркли, бяха успели да я озаптят веднъж
или два пъти. Нищо сериозно, но като всяко
момиче на нейната възраст, дори и кралско,
имаше няколко кратки романса и една-две твърде
весели нощи с повече от малко вино, но не беше

стигала до нищо лошо и никога до вниманието на
пресата.
Баща ѝ я целуна за лека нощ и тя остана да
лежи на пода още известно време, слушайки
музиката, а после стана и провери електронната си
поща, преди да си легне. Имаше имейли от две
нейни приятелки от колежа, които я проверяваха
и я питаха как върви "животът на принцесата". Те
обичаха да я дразнят за това. Бяха разгледали
Лихтенщайн в интернет и бяха зашеметени,
когато видяха двореца, в който живееше. Не
можеха да си го представят. Беше обещала някога
да ги посети и двамата, но засега нямаше планове
да го прави. Освен това знаеше, че сега ще е
различно. Дните им на невинност и лесна забава

бяха свършили. Или поне нейните бяха. Едната ѝ
приятелка вече работеше в Лос Анджелис, а
другата пътуваше с приятели за лятото. Не ѝ
оставаше нищо друго, освен да се примири със
собствения си живот и да извлече най-доброто от
него. Хареса й предложението на баща й да отиде
да види братовчедка си в Лондон.
В петък сутринта тя заминава за Виена с баща
си. Трябваше да прекосят Алпите, а до предишното
седалище на семейството, двореца Лихтенщайн
във Виена, се пътуваше шест часа. Той беше
впечатляващо красив и за разлика от двореца във
Вадуц, който беше основната им резиденция,
части от двореца във Виена бяха отворени за
обществеността. Частта, която тя и баща ѝ

обитаваха, беше строго охранявана и донякъде
уединена. Апартаментът ѝ там беше много по-
богато украсен от стаите ѝ във Вадуц, които бяха
красиви, но с малко по-човешки мащаб. В двореца
Лихтенщайн тя имаше огромна спалня с огромно
легло с балдахин, огледала и позлата навсякъде, а
на пода - безценен килим от Обюсон. Приличаше
на музей, а над главата ѝ висеше огромен полилей,
все още осветен от свещи.
Там я чакаха познатите й слуги, които бе
познавала през целия си живот. Старинна
прислужница, която преди двайсет години беше
служила на майка ѝ, ѝ помогна да се облече, а по-
млада жена ѝ приготви банята и ѝ донесе нещо за
ядене. Точно в осем часа тя отиде да посрещне

баща си в стаите му, облечена в черна коктейлна
рокля "Шанел", която беше купила в Париж преди
година. Носеше малки диамантени обеци, перлите
на майка си и пръстена, който винаги носеше -
шевица със семейния герб - на малкия пръст на
дясната си ръка. Това беше единственият символ,
който носеше в знак на кралското си потекло, и
ако човек не познаваше герба, той не беше по-
впечатляващ от всеки друг пръстен. Гербът беше
издълбан в обикновен овал от жълто злато. Тя
нямаше нужда от символи, които да показват коя
е, всички в Лихтенщайн и Австрия знаеха и я
разпознаваха, когато я видеха, както правеха в
цяла Европа. Беше забележително красиво момиче
и се появяваше с баща си достатъчно често, за да

привлече вниманието на пресата през последните
няколко години. Краткото ѝ изчезване в Щатите,
за да учи, се възприемаше само като прекъсване.
Всеки път, когато се връщаше в Европа, я снимаха,
независимо колко старателно избягваше това. И
откакто се върна за постоянно, пресата я следеше.
Беше много по-красива от повечето други
принцеси в Европа и по-привлекателна, защото
беше толкова срамежлива, сдържана и скромна.
Това само вълнуваше още повече журналистите,
защото случаят беше такъв.
"Изглеждаш прекрасно тази вечер, Крики -
каза баща ѝ нежно, когато влезе в стаята му и му
помогна да си сложи копчетата за ръкавели.
Камериерът му беше готов да помогне, но

Кристиана обичаше да се грижи за него, а и той я
предпочиташе. Това му напомняше за дните,
когато съпругата му беше жива, и той се усмихна,
докато гледаше дъщеря си. Той и брат ѝ и
братовчедите ѝ бяха единствените хора в Европа,
които я наричаха Крики, макар че тя използваше
това име в Бъркли, когато ходеше на училище.
"Изглеждаш много пораснала - каза той, като ѝ се
усмихна гордо, а тя се засмя.
"Аз съм пораснал, татко." Тъй като беше
толкова дребна и крехка, тя винаги изглеждаше
по-млада от възрастта си. В сини джинси и
пуловери или тениски изглеждаше като
тийнейджърка, а не като двадесет и три годишна,
каквато беше. Но в елегантната черна коктейлна

рокля, с малка бяла обвивка от норка на ръката си,
тя приличаше по-скоро на миниатюра на модел в
Париж. Беше грациозна и стройна, фигурата ѝ
беше идеално съразмерна за размерите ѝ и тя се
движеше с грация из стаята, докато баща ѝ
продължаваше да се усмихва.
"Предполагам, че си, скъпа, макар че не ми се
иска да мисля за теб така. Независимо на колко
години си, в моето съзнание ти винаги ще бъдеш
дете."
"Мисля, че и Фреди мисли за мен така. Винаги
се отнася с мен, сякаш съм на пет години."
"За нас сте" - каза благосклонно принц Ханс
Йозеф. Той беше като всеки друг баща, особено
такъв, който е бил принуден да отглежда децата

си без съпруга. За тях той беше и баща, и майка. И
двамата се съгласиха, че е свършил
забележителна работа и не ги е подвел нито
веднъж. Успяваше да съчетава задълженията си
към държавата и тези като баща с обич, търпение,
мъдрост и изобилие от любов. В резултат на това и
тримата членове на най-близкото им семейство
бяха изключително близки. И въпреки че през
повечето време Фреди се държеше лошо, той
изпитваше дълбока любов към баща си и сестра
си.
През седмицата Кристиана беше говорила с
брат си в Япония. Той все още беше в Токио и си
прекарваше чудесно. Посещаваше храмове, музеи,
светилища и невероятно добри, макар и много

скъпи нощни клубове и ресторанти. През първите
няколко седмици Фреди беше гост на
престолонаследника, което беше твърде
ограничаващо за него, и сега пътуваше сам,
разбира се, с асистенти, секретарка, камериерка и
бодигардове. Нужни бяха поне още толкова хора,
за да може Фреди да има дори умерен контрол.
Кристиана знаеше какъв е той. Той ѝ каза, че
японските момичета са много красиви и че
следващият път ще отиде в Китай. Все още
нямаше намерение да се прибере у дома, дори и на
гости, до следващата пролет. Това ѝ се струваше
цяла вечност. Докато той отсъстваше, тя нямаше
никого дори на нейната възраст, с когото да
разговаря вкъщи. Споделяше най-съкровените си

тайни с кучето си. Разбира се, можеше да говори с
баща си за важни неща, но за ежедневните шеги,
които се случваха между младите, нямаше никого.
Като дете нямаше приятели на своята възраст,
което правеше Бъркли още по-прекрасенза нея.
Кристиана и баща ѝ пристигнаха на балета с
лимузината Bentley с шофьор и бодигард отпред, с
която пътуваха по-рано същия ден от Вадуц. Отвън
чакаха двама фотографи, които бяха дискретно
информирани, че принц Ханс Йозеф и принцесата
ще присъстват на представлението тази вечер.
Кристиана и баща ѝ не спряха да ги заговорят, но
се усмихнаха приятно, когато влязоха, и бяха
посрещнати във фоайето от самия директор на

балета, който ги поведе към местата им в
кралската ложа.
Това беше красиво представление на "Жизел",
което и двамата харесаха. Баща ѝ заспа за няколко
минути по време на второто действие и Кристиана
нежно постави ръката си в ръката му. Знаеше
колко тежко му тежат задълженията понякога.
Той и баща му преди него бяха превърнали
страната от земеделски център в голяма
индустриална сила с мощна икономика и важни
международни връзки, като тази с Швейцария,
които бяха от полза за всички. Той приемаше
отговорностите си много сериозно и по време на
неговото управление страната процъфтяваше
икономически. Освен това той отделял

значително време за хуманитарните си интереси.
По време на смъртта си той е създал фондация в
памет на покойната си съпруга, а фондацията
"Принцеса Агата" е извършила огромна по обем
добра работа в слаборазвитите страни. Кристиана
планираше да говори с него за това. Тя все повече
се интересуваше от работата във фондацията,
въпреки че в началото той я разубеждаваше да го
прави. Нямаше желание да ѝ позволи да се
присъедини към работниците им на място в
опасни места. Тя искаше поне да ги посети и може
би да работи в административния офис, ако той й
разреши, ако не отиде в Сорбоната. Беше дал ясно
да се разбере, че предпочита тя да продължи
обучението си. Надяваше се, че ако започне да

работи за фондацията на административно ниво,
може би ще успее да убеди баща си да ѝ позволи от
време на време да пътува с директорите. Това
беше просто нейната чаша чай. Тяхната фондация
беше една от най-проспериращите и щедри
фондации в Европа, до голяма степен
финансирана от баща ѝ от личното му състояние в
памет на покойната му съпруга.
Те се върнаха в двореца Лихтенщайн малко
преди полунощ. Икономката ги чакаше с чай и
малки сандвичи и Кристиана и баща ѝ
разговаряха, докато ги ядяха, говорейки за
представлението. Те често идваха да гледат
операта във Виена, както и симфонии. Беше
достатъчно близо и даваше възможност да се

откъснат от иначе сериозното си ежедневие, а
принц Ханс Йозеф обичаше малките си пътувания
с дъщеря си.
Той я насърчи да пазарува на следващата
сутрин. Тя си купи два чифта обувки и една чанта,
но пестеше силите си за Лондон. Вещите, които си
купи във Виена, бяха тези, които носеше на
държавни изяви и официални церемонии като
прерязването на лентата. Дрехите, които си
купуваше в Лондон, носеше у дома във Вадуц или в
личния си живот, когато имаше такъв, какъвто в
момента нямаше. Последните четири години беше
прекарала в дънки и сега, когато си беше у дома, те
ѝ липсваха. Знаеше, че баща ѝ не иска да напуска
двореца с тях, освен ако не пътуваше из страната.