2. Съдържание
Дейвид Балдачи Дълги сенки
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Глава 35
Глава 36
Глава 37
Глава 38
Глава 39
Глава 40
Глава 41

3. Глава 42
Глава 43
Глава 44
Глава 45
Глава 46
Глава 47
Глава 48
Глава 49
Глава 50
Глава 51
Глава 52
Глава 53
Глава 54
Глава 55
Глава 56
Глава 57
Глава 58
Глава 59
Глава 60
Глава 61
Глава 62
Глава 63
Глава 64
Глава 65
Глава 66
Глава 67
Глава 68
Глава 69
Глава 70
Глава 71
Глава 72
Глава 73
Глава 74
Глава 75
Глава 76
Глава 77
Глава 78
Глава 79
Глава 80
Глава 81
Глава 82
Глава 83
Глава 84
Глава 85
Глава 86

4. Глава 87
Глава 88
Глава 89
Глава 90
Глава 91
Глава 92
Глава 93
Глава 94
Глава 95
Глава 96
Глава 97
Глава 98

5. Анотация
Когато Амос Декър е повикан в Южна Флорида, за да разследва двойно
убийство, случаят изглежда ясен: Лицето на съдията е с превръзка на очите, с грубо
изрязани две дупки за очите, което е ясен знак, че през годините на работа в съда тя
си е създала твърде много врагове.
Това, което на пръв поглед изглежда ясно и категорично, е нещо друго: Не само
че съдията е имал повече врагове, отколкото Декър може да преброи - от членове на
жестоки банди, наркодилъри и контрабандисти до възмутен бивш съпруг - но и
бодигардът създава допълнителни загадки, които още повече размътиха водата.
Кой е бил истинската цел на това жестоко нападение?
Междувременно Декър трябва да се пребори с поредица от тревожни промени,
включително нов партньор - специален агент Фредерика "Фреди" Уайт - и
опустошително събитие, което връща трагичното минало на Декър в настоящето... и
го принуждава да се замисли за бъдещето си. Тъй като потенциалните свидетели
започват да изчезват, Декър и Уайт неумолимо са повлечени надолу в изкривен
тунел от тайни, престъпления и скандали - в края на който се крие най-
смъртоносната заплаха за Декър.
 Дейвид Балдачи
o Глава 1
o Глава 2
o Глава 3
o Глава 4
o Глава 5
o Глава 6
o Глава 7
o Глава 8
o Глава 9
o Глава 10
o Глава 11
o Глава 12
o Глава 13
o Глава 14
o Глава 15
o Глава 16
o Глава 17
o Глава 18
o Глава 19
o Глава 20
o Глава 21
o Глава 22
o Глава 23

6. o Глава 24
o Глава 25
o Глава 26
o Глава 27
o Глава 28
o Глава 29
o Глава 30
o Глава 31
o Глава 32
o Глава 33
o Глава 34
o Глава 35
o Глава 36
o Глава 37
o Глава 38
o Глава 39
o Глава 40
o Глава 41
o Глава 42
o Глава 43
o Глава 44
o Глава 45
o Глава 46
o Глава 47
o Глава 48
o Глава 49
o Глава 50
o Глава 51
o Глава 52
o Глава 53
o Глава 54
o Глава 55
o Глава 56
o Глава 57
o Глава 58
o Глава 59
o Глава 60
o Глава 61
o Глава 62
o Глава 63
o Глава 64
o Глава 65
o Глава 66
o Глава 67
o Глава 68

7. o Глава 69
o Глава 70
o Глава 71
o Глава 72
o Глава 73
o Глава 74
o Глава 75
o Глава 76
o Глава 77
o Глава 78
o Глава 79
o Глава 80
o Глава 81
o Глава 82
o Глава 83
o Глава 84
o Глава 85
o Глава 86
o Глава 87
o Глава 88
o Глава 89
o Глава 90
o Глава 91
o Глава 92
o Глава 93
o Глава 94
o Глава 95
o Глава 96
o Глава 97
o Глава 98
Дейвид Балдачи
Дълги сенки
На Джини и Бил Колвел,
двама много специални хора,
за всичко, което сте направили за толкова много хора

8. Глава 1
"Кой, по дяволите, е този?" - изръмжа Амос Декър.
Беше се събудил от сън, много по-дълбок от обичайния му. Безсънието се
задълбочаваше и не допринасяше с нищо положително за и без това
непредсказуемия му характер. Не беше погледнал телефонния номер на екрана,
преди да отговори. В неговата сфера на дейност обажданията идваха по всяко време
на деня и нощта и невинаги от тези, които бяха в списъка му с контакти.
"Амос, това е Мери Ланкастър." Гласът ѝ беше тих, слаб. "Помниш ли ме?"
Амос Декър седна сковано в леглото си и разтри небръснатото си лице. На
екрана на телефона си видя, че е почти три часа сутринта.
"Тъй като почти нищо не мога да забравя, едва ли ще те забравя, нали, Мери?"
Той се потупа по двете бузи, като се опитваше да премахне мъглявината от
съзнанието си. След това мислите му се спряха на времето на обаждането, което само
по себе си беше предупреждение.
С напрегнат глас той добави: "Мери, нещо не е наред? Защо изобщо си станала
сега?"
Мери Ланкастър е бивш партньор на Декър в полицейското управление на
Бърлингтън, Охайо. Преди известно време тя е диагностицирана с ранна деменция.
Заболяването вървеше непрекъснато надолу, като мозъкът ѝ се влошаваше и
повличаше след себе си останалата част от нея.
"Добре съм. Не можах да заспя."
За Декър тя изобщо не звучеше добре. Но той не беше разговарял с нея от
известно време и може би просто сега е такава.
"И аз имам проблеми с това."
"Просто исках да чуя гласа ти. Просто ми се струваше толкова важно точно сега.
Набирах смелост да ти се обадя."
"Не е нужно да се притесняваш, че ще ми се обадиш, дори посред нощ."
"Толкова е трудно да разбереш времето, Амос, нощта и после деня. Но тогава
всичко ми е много трудно да разбера точно сега. И... много е страшно, защото... всеки
ден сякаш... все по-малко и по-малко ме има... там."
Той въздъхна, защото трагичната искреност на думите ѝ го засегна особено
силно. "Знам, Мери. Разбирам защо се чувстваш така."
"Да. Вярвах, че ще го направиш."
Тонът ѝ малко се засили. Декър се надяваше, че това е положителен знак.
Той се облегна на скърцащата табла, сякаш използваше дървото, за да укрепи
гръбнака си, за да се справи с това неочаквано събитие. Декър огледа тъмното
пространство на малката си спалня. Живееше тук от години, но изглеждаше така,
сякаш току-що се е нанесъл или просто минава.
Бил е консултант на ФБР. Много преди това е претърпял почти фатална мозъчна
травма, докато е играл професионално футбол. Промененият му мозък притежаваше
две нови качества, за които до този момент дори не знаеше и нямаше причина да

9. знае: хипертимезия, или перфектно спомняне, и синестезия, която го караше да
свързва определени неща с неправдоподобни цветове. В неговия случай това бяха
мъртви тела, свързани с нюанс на електрическо синьо. След края на футболната си
кариера той бе станал полицай, а след това детектив в родния си град; така че да
вижда мъртви тела не бе нещо толкова необичайно.
Двамата с Ланкастър си бяха партнирали успешно по много дела. Перфектната
памет беше дар от Бога за един детектив, но за едно човешко същество беше като
хиляда килограма топка и верига. Времето не лекуваше нито една от миналите му
неволи. Ако не друго, те се засилваха още повече.
Живее в апартамент във Вашингтон, окръг Колумбия, в сграда, собственост на
неговия приятел Мелвин Марс. Декър се запознава с Марс, докато той е осъден на
смърт в Тексас. Той е доказал невинността на Марс и той е получил значителна
финансова сума за неправомерното си лишаване от свобода. Той използвал част от
нея, за да купи жилищната сграда. Наскоро Марс се беше оженил и се беше
преместил в Калифорния.
Дългогодишният партньор на Декър във ФБР, Алекс Джеймисън, е преместен в
Ню Йорк и е намерил нещо, което изглежда е било любов с инвестиционен банкер от
Уолстрийт. Старият му шеф във ФБР Рос Богарт се беше пенсионирал и се учеше да
играе голф - лошо, както беше чул - в Аризона.
Това означаваше, че Декър вече е сам, а той знаеше, че един ден ще остане.
Затова телефонното обаждане от стария му партньор беше добре дошло, дори в този
час.
"Как си, Мери? Искам да кажа, наистина, как си?"
"Достатъчно", каза тя. "Всеки ден е... предизвикателство."
"Но ти звучиш добре."
"Искаш да кажеш, че мога да сглобявам изречения. Медикаментите понякога ми
помагат в това отношение. Това е един от тези моменти. Обикновено... не съм такъв.
Обикновено... не съм добре."
Той реши да пренасочи разговора. "Как са Ърл и Санди? Предполагам, че спят."
Това беше съпругът на Мери и дъщеря им.
"Отидоха на гости на майката на Ърл в Кливланд. Тя не се справя добре.
Вероятно няма да е дълго на този свят. Тя е стара и всъщност е гага като мен".
"Не ми звучиш като гага, Мери."
"Да, ама..."
"Чакай, ако те са в Кливланд, кой ще остане при теб?" Последния път, когато я
беше посетил, имаше помощник, който ѝ помагаше.
"В момента съм добре, Амос. Добре е да съм тук."
"Не знам, Мери. Нямам добро предчувствие за това."
"Не е нужно да се притесняваш за мен."
Звучеше почти като старата Мери. Почти.
Но тук се случваше и нещо друго, което не му харесваше.

10. Глава 2
Декър постави големите си боси крака върху студеното дърво на пода. "Отдавна
исках да ви посетя. Беше минало твърде много време. Но ти звучиш по-добре... от
последния път."
"Да, мина твърде много време. Твърде дълго. Но не и ти. Аз."
Декър се изправи и погледна към прозореца, където в тъмнината лениво
примигваха светлините на града. "Не разбирам - отвърна той. "Предполагам, че все
още съм полузаспал" - добави той като обяснение, но тя нямаше особен смисъл.
"Това... е ужасно нещо, което имам... в главата си. То е... ужасно."
"Знам, Мери. И ми се иска да не се налага да се занимаваш с това." Той спря и се
затрудни да измисли по-съчувствени думи; това беше задача, която би била лесна за
старото му аз и почти невъзможна за сегашното. "Иска ми се да има лек."
"За теб също", каза тя. "За теб също няма лек." В тези думи той усещаше, че тя
търси някакво ниво на солидарност с него в болестите на съзнанието, които в
крайна сметка щяха да доведат до смърт и на двамата.
"В това отношение много си приличаме", съгласи се той.
"Но и не си приличат - отвърна тя с тон, който не беше използвала досега. Това
беше своеобразна ескалация, поне той го прие така.
Декър не знаеше как да отговори на това, затова не го направи. Седеше там и
слушаше дишането ѝ по телефона. В настъпилата тишина той също усещаше как
нещо се натрупва, както тягата в самолет, който се готви да излети. Тъкмо се канеше
да наруши тишината, когато тя го направи.
"Продължава ли да се променя?" - попита тя с тих, премерен тон.
Той знаеше точно за какво говори тя. "Изглежда така", отговори той. "Но
мнението на всеки се променя, Мери, здрав или не. Нищо не е статично. Нормално
или не, каквото и да е нормалното."
"Но ти си единственият човек, когото познавам, който наистина... който може би
би разбрал през какво минавам."
Чу звук по линията и си помисли, че тя може би се удря по главата, сякаш се
опитва да изхвърли оттам това, което бавно я убиваше. Опита се да измисли нещо,
което да каже, за да я върне към разговора.
"Но аз си мислех, че ще се консултираш. То ми помогна. Може да помогне и на
теб."
"Получих консултация. Но после спрях да го получавам."
"Но защо?" - попита той, а тревогата му нарасна.
"Те ми казаха всичко, което трябваше да знам. След това беше загуба на време. А
аз нямам време за губене, Амос, нито една шибана секунда." Тя остави грубия епитет
да виси в ефира като дим от изстрелян пистолет.
"Мери, моля те, кажи ми какво се е случило. Мога да кажа, че нещо се е случило."
Остра като пистолетен изстрел, тя изръмжа: - Днес забравих Санди. Точно преди
да заминат за Кливланд. Забравих я."

11. "Хората постоянно забравят имена, Мери - каза Декър и прозвуча малко
облекчено. Той усещаше, че разговорът ще се развие именно в тази посока, когато
всичко бъде казано и направено. Не си го помисли, когато тя заговори следващия
път.
"Не съм забравил името й. I... Забравих коя е тя." Последва още една дълга пауза,
в която Декър чуваше само дишането на жената, а след това и едно толкова сухо и
протяжно ридание, че сякаш се задушаваше.
"Мери, ти..."
Тя продължи, сякаш той не беше говорил. Тя каза: "Току-що се сетих за нея,
преди да ти се обадя. И то само защото погледнах една снимка с нейното име.
Забравих, че имам дъщеря, Амос. За известно време за мен не съществуваше Санди
Ланкастър. Разбираш ли колко... ужасно е това?"
Почти усещаше сълзите, които се стичаха по хлътналите й бузи.
"Бях толкова близо до... до това да не го направя. Никога повече. Да забравя
собственото си дете. Плътта и кръвта ми."
"Не бива да си сама, Мери. Знам какво си казала, но не мога да повярвам, че
Ърл..."
Тя се намеси. "Ърл не знае, че съм сама. Той не би искал това. Обикновено е много
внимателен за това."
Декър стоеше, скован от приглушено безпокойство. Отговорът ѝ беше крадлив
и, което е много по-лошо, хладнокръвно победен. Усещаше как по него се образува
лепкава пот.
"Тогава кой е с теб? Помощникът?"
"Беше, но аз я накарах да си тръгне."
С недоумение той каза: "Как точно успяхте да го направите? Тя не би трябвало
да..."
"Имам пистолет, Амос. Старият ми служебен автомат. Не съм го държал в ръка
от години. Но ми пасва толкова добре в ръката. Запомних комбинацията на сейфа за
оръжие, вярваш ли? След като забравих почти всичко друго, си спомних това.
Предполагам, че това е... някакво знамение - добави тя небрежно.
Всяко мускулче на Декър се напрегна. "Чакай малко, Мери. Почакай сега."
"Насочих пистолета към нея. И тя си тръгна, много бързо. Точно преди да ви се
обадя. Събудих я, разбирате ли. С пистолета. Той те кара да се събудиш бързо, знаеш
това."
Сега Декър беше по-буден, отколкото може би някога през живота си. Той се
огледа наоколо, опитвайки се да измисли нещо, каквото и да било. "Слушай, Мери,
прибери пистолета веднага, просто го сложи. А след това отиди и седни колкото се
може по-далеч от него и просто затвори очи и дишай дълбоко. След две минути ще
доведа някой. Не, една минута. Само една минута и помощта ще бъде там. Няма да
прекъсвам връзката с вас. Останете на линията. Ще ви задържа само за секунда..."
Тя не слушаше нищо от това. "Забравих дъщеря си. Забравих С-Сенди."
"Да, но после си я спомни. В това е въпросът. Това е... Трябва да продължиш..."
Декър стискаше гърдите си. Дишането му беше учестено, а сърдечният му
ритъм звучеше в ушите му като махащо се бутало от разрушителен звук. Усещаше

12. болка встрани, сякаш бе пробягал дълго разстояние, а не бе направил и една крачка.
Чувстваше се гаден, несигурен и... безпомощен.
Той помисли бързо. Със сигурност помощникът щеше да се обади в полицията.
Със сигурност те вече бяха на път за там.
"Ами утре?" - каза тя, прекъсвайки тези мисли. "Дали утре ще си спомням за нея?
Или за Ърл? Или теб? Или... мен? И какво значение има това? Можеш ли да ми кажеш
това?"
"Мери, послушай ме..."
"Тя плачеше толкова силно, моето малко момиченце. "Мама не знае коя съм аз".
Тя го повтаряше отново и отново и отново. Беше толкова тъжна, толкова нещастна.
Аз направих това с нея. На собственото си малко момиченце. Как можеш да нараниш
някого, когото обичаш толкова много?" Тонът ѝ сега беше твърд, безпощаден и
замрази бушуващата в тялото на Декър кръв.
"Слушай ме, Мери, слушай внимателно, добре? Ще се справиш с това, добре? Аз
ще ти помогна да се справиш. Но първо трябва да оставиш пистолета. Точно сега."
Декър опря ръка в стената, за да се успокои. Той си представи пистолета в ръката ѝ.
Може би се взира в него и обмисля нещата. Подът под босите му крака се усещаше
течен, каменист, като палуба на кораб в бурно море. Търсеше в съзнанието си
правилните думи, които да я върнат от ръба, на който се намираше, да я накарат да
сложи малкия автомат, с който знаеше, че е убила поне един човек по време на
професионалната си кариера. Ако само можеше да измисли правилните думи, които
да позволят този епизод да завърши добре, когато много лесно можеше да се развие
по друг начин.
Той се канеше да заговори отново, за да я убеди да изчака помощ. Беше
подготвил репликите си. Щеше да ги произнесе. Те щяха да я накарат да сложи
пистолета, беше сигурен в това.
Тогава той чу това, което се молеше да не чуе.
Един-единствен изстрел, за който вярваше - защото познаваше Ланкастър - че е
произведен с разсъдъчно внимание и компетентна точност. Тя щеше да избере
слепоочието, брадичката или отворената уста за място на проникване. Всяко от тези
места би свършило работа.
И тогава се чу потискащият трясък на тялото на Мери Ланкастър, което се удари
в пода. Беше сигурен, че тя е мъртва. Ланкастър винаги е бил добър планиращ човек,
ориентиран към резултатите. Такива хора умееха да се самоубиват.
"Мери? Мери!" - изкрещя той в слушалката. Когато не получи отговор, енергията
му отслабна. Защо крещиш? Тя си е отишла. Знаеш, че е изчезнала.
Той се облегна на стената и остави гравитацията да пренесе голямото му тяло
на пода, подобен на този, на който сега лежеше трупът на Ланкастър.
Той беше жив. Тя не беше. Точно сега за него това беше разлика без съществено
значение. Той седеше там, докато малката му стая беше осветена от електрическото
синьо на смъртта, която го беше докоснала от почти хиляда мили разстояние.
Преди години Амос Декър веднъж се беше приближил на сантиметър от
натискането на спусъка, за да се простреля в устата и да сложи край на живота си.
Но точно сега част от него беше мъртва като Мери Ланкастър.

14. Глава 3
Пепел до пепел, прах до прах. И други разни глупости, помисли си Декър.
Винаги свършваше така. Това и една дълбока, безмилостна дупка, затворена с
пръст. Костюмираният Декър, който обикновено се чувстваше удобно само по дънки
или измачкани каки и свободен суитчър, се взираше във вечното бъдещо легло в
земята. Скоро то щеше да бъде запълнено с останките на Мери Ланкастър в кашони.
В Охайо беше хладен, дъждовен ден. За този район това беше съвсем нормално
време през пролетта, останките от зимата бяха полепнали като росна паяжина по
замръзнал прозорец. Тълпата тук беше голяма; Ърл и Мери Ланкастър бяха добре
познати и харесвани, а Санди беше намерила много приятели в училището си. Декър
погледна многобройните си бивши колеги от местната полиция, които се взираха
мрачно в земята.
Алекс Джеймисън е била в командировка и не е могла да дойде, но е изпратила
картичка и съболезнованията си. Рос Богарт беше направил същото, заедно с цветя.
Те не познаваха Ланкастър толкова добре, но Декър все още желаеше да са тук с
него. Обикновено избягваше компанията, но не и днес.
Гробът беше затворен. Изстрелът е бил произведен нагоре през устата,
оставяйки Мери Ланкастър извън магията на козметиката на гробаря и по този
начин невидима.
Декър погледна към Ърл Ланкастър, с пепеляво лице, изгубен и стар на вид,
който стискаше ръката на дъщеря си Санди, тийнейджърка с увреждания. Очите на
момичето се стрелкаха насам-натам, като възприемаха света по нейния уникален
начин. Декър знаеше, че може би няма да разбере смъртта така, както другите, и
това може би е добре, поне в момента. Но в един момент скоро щеше да разбере, че
майка ѝ си е отишла. И щеше да се чуди кога ли ще се върне. И Декър не искаше да
бъде в положението на Ърл и да трябва да обяснява какво наистина се е случило,
когато пистолетът е стрелял. Нямаше да има добър начин да го направи, помисли си
той. Но все пак трябваше да го направи, защото Санди заслужаваше обяснение.
Санди изведнъж съзря Декър, освободи се от хватката на уплашения си баща и
се затича към него. Взираше се в гигантския мъж, а лицето ѝ искреше в морето от
мрак.
"Вие сте Амос Декър - заяви тя ярко.
Това беше игра, която те играеха, ама тя я играеше. И Декър винаги отговаряше
така, както се канеше да отговори сега, макар че този път не му беше лесно да
формулира думите.
"Знам, че съм. А ти си Санди Ланкастър."
Тя се усмихна и се провикна: "Знам, че съм."
Щом тя довърши, лицето на Декър се смали.
Забравих коя беше тя. За известно време за мен не съществуваше Санди
Ланкастър.

15. Мери Ланкастър, поне според нея, не би могла да извърши по-голям грях от това
да не си спомни, че дъщеря ѝ съществува. Беше сигурен, че именно това е поставило
пръста ѝ върху спусъка и ѝ е дало сили да го натисне.
Той усети побутване по ръката си и отвори очи, за да види малките, тънки
пръсти на Санди, които се увиваха около дългите му, дебели пръсти.
"Амос Декър?" - повтори тя, като го наблюдаваше внимателно, може би твърде
внимателно. По някаква причина той знаеше какво щеше да я попита и това го
паникьоса извън всякаква логика. "Къде е майка ми? Има толкова много хора.
Виждаш ли я някъде? Имам нужда да говоря с нея."
Декър никога не беше лъгал Санди, нито веднъж. Сега не можеше да я излъже,
затова не каза нищо.
"Санди!" Ърл се приближи и хвана дъщеря си за ръка. "Съжалявам, Амос."
Декър отхвърли извинението и се обърна настрани, за да избърше очите си.
После се наведе близо до другия мъж и заговори на ухото му, за да не го чуе Санди.
"Много съжалявам, Ърл."
Ърл хвана ръката на Декър. "Благодаря ви. Еми, ще имаме малко събиране в
къщата веднага след службата. Надявам се, че можеш да дойдеш. Мери... би искала
това."
Декър кимна, въпреки че нямаше намерение да отиде. Ърл сякаш прочете това в
чертите на лицето му и каза: "Добре, че те видях."
Декър погледна към Санди и видя, че погледът ѝ е прикован към него. Той видя
предателство в чертите ѝ, но това може би се дължеше на собственото му чувство за
вина, което го бе поставило там.
Ърл каза тихо: - От полицията ми казаха, че тя ти се е обадила. Благодаря ти, че
се опита..."
"Иска ми се да бях..."
"Знам."
Гледаше ги как отиват до колата, предоставена от погребалното бюро.
Останалите присъстващи започнаха да се отдалечават, някои от тях му кимаха,
поглеждаха и се усмихваха тъжно. Никой обаче не се приближи до него. Всички
познаваха мъжа твърде добре.
А след това Декър остана сам, защото предпочиташе да е така.
Когато работниците на гробището започнаха да спускат ковчега в дупката,
изкопана точно за него, Декър се обърна и тръгна механично през гробовете, докато
стигна до определено място до едно дърво. Нямаше нужда от перфектна памет, за да
намери това място. Трябваше му само едно опечалено сърце. Това беше трудно
поклонничество за него. Вероятно нямаше друго такова.
Касандра Декер. Моли Декър. Майка и дъщеря. Съпругата му, детето им.
Любовта на живота му, неговата плът и кръв, отнета му от ръката на убиец. Цветята,
които бе положил тук при последното си посещение, отдавна се бяха разпаднали,
подобно на телата, лежащи долу. Той отмахна тези фрагменти и коленичи до
гробовете близнаци.
Веднъж, когато беше тук и посещаваше мъртвото си семейство, един умиращ
мъж на име Мерил Хокинс се беше измъкнал от гората и поиска справедливост от
Декър във връзка с първия случай, по който Декър работеше като детектив в отдел

16. "Убийства". Декър бе приел предизвикателството и по този начин бе доказал, че по-
младото му аз греши, а по-възрастното му аз е правилно. И Хокинс е получил
справедливост, макар и със закъснение и посмъртно.
Декър също така е проследил убиеца на собственото си семейство.
И в двата случая той е въздал справедливост, но тя несъмнено е била
безрезултатна и е била помрачена от факта, че справедливостта е закъсняла за
жертвите. Никакво правосъдие не можеше да върне мъртвите на живите;
удовлетворението от узнаването на истината беше по-малкото от загубата.
Той каза думите, които трябваше да каже на жена си и детето си, после се
изправи от студената земя и погледна наляво. Там имаше празен парцел.
Моята. Няколко пъти беше близо до това да я напълни, веднъж със собствената
си ръка, докато гледаше убитото си дете, което седеше в смъртта си в собствената си
къща.
Дали един ден перфектната ми памет ще се провали и ще забравя, че имам
дъщеря?
Той все още беше на линия, когато полицията пристигна в дома на Ланкастър.
Беше разговарял първо с офицера, а след това с детектива, човек, когото познаваше
от стари времена. Беше се разменила тъга по загубата на един добре познат за тях
живот, неохотно приемане на направения избор и на мотива, който го е подтикнал.
Върна се до колата си под наем. Полетът му до Вашингтон беше насрочен за
следващата сутрин. Нямаше представа какво ще го очаква, когато пристигне там.
А Амос Декър не беше сигурен, че вече му пука.

17. Глава 4
Писмото, което чакаше Декър, беше от Когнитивния институт в Чикаго, или CI,
както Декър и всички останали там го наричаха.
Беше отишъл там преди месец за рутинни изследвания, които му правеха
ежегодно, откакто беше пациент след футболната си контузия.
Той сложи куфара си пред вратата на апартамента си и разкъса писмото с
дебелия си пръст.
Беше дълга няколко страници, което го изненада. Обикновено те бяха много по-
кратки. Но обикновено нямаше какво да му каже. Този път беше различно.
Той седна и я прочете два пъти, макар че перфектната му памет вече беше
запечатала цялото съдържание в съзнанието му завинаги.
Той бавно накъса страниците на ленти и ги хвърли в кофата за боклук.
Е... добре.
Телефонът му иззвъня. Той погледна текста и се стъписа.
Трябваше незабавно да дойде във Вашингтонското полево бюро, или поне така
беше заповядал началникът му в Бюрото. Той погледна веднъж към кофата за
боклук, в която лежеше унищоженото писмо, след което грабна ключовете за колата
си и излезе през вратата.
"Амос Декър, запознайте се с новата си партньорка, специален агент Фредерика
Уайт - каза Джон Талбот с глас, който звучеше като на водещ на игра, представящ
нова награда.
Огромният Декър погледна надолу към метър и осемдесет и трисантиметровата
чернокожа жена, а тя погледна обратно към него нагоре по планината. Не беше ясно
кой от двамата е по-изненадан от това съобщение.
"Нов партньор? - каза Декър, като погледна Талбот, който заместваше Рос
Богарт. "Не съм искал нов партньор. Алекс..."
"Специален агент Джеймисън няма да се върне, или поне не скоро. Затова
прехвърлихме агент Уайт от Балтимор, за да работи с вас."
Уайт не сваляше поглед от Декър. Изражението ѝ беше неразбираемо. Беше в
средата на трийсетте, слаба и жилава, с около 105 килограма на дребната си фигура.
Косата ѝ с цвят на карамел беше подстригана по правилата на ФБР и придържана с
чифт костенуркови барети.
Декър забеляза, че в лявата ѝ ноздра има малка дупка за шип, въпреки че
правилата на ФБР забраняваха носенето на подобни предмети по време на служба. В
края на десния маншет на якето ѝ той успя да различи зеленикав знак, който
стърчеше изпод плата.
Татуировка.
Беше обула двусантиметрови ботуши с цип, които я издигаха на метър от
неговия ръст. За агентите на ФБР нямаше обувки на токчета, въпреки че в

18. полицейските сериали жените им носеха такива. Черно сако и панталон, бяла риза,
закопчана до горе. Никакво деколте - също като в телевизионните сериали. Тънки
устни, зелени кремъчни очи, тънки тъмни вежди на върха им, нос с остри ръбове,
високи скули, изпъкнала брадичка - жената беше с остри ръбове.
"Можете да си стиснете ръцете, вие двамата - каза Талбът окуражително.
Двамата не си стиснаха ръцете. Просто стояха така, сякаш се страхуваха, че
единият се опитва да изпревари другия.
Талбът, човек, който чакаше пълната пенсия и свързаната с нея изходна врата,
се усмихна дълбоко и каза с фалшив весел глас: "Ще ви оставя двамата да се
опознаете по-добре."
Вратата се затвори зад него.
"Аз също не съм искал това, само за да знаете", каза Уайт.
"Тогава защо сте тук?"
Тя му направи пълната процедура с вдигнати вежди. Дупката отстрани на
ноздрата ѝ трепереше от нещо, може би от потисната енергия или ярост.
"Не знаех, че имам избор, тъй като Бюрото подписва заплатата ми. Но допреди
трийсет секунди не знаех, че ще си партнирам с вас."
"Тогава това е общото между нас", каза Декър. "Но аз не искам да работя с нов
партньор."
"Значи имаш избор?" - каза тя.
"Очевидно не."
"Познавам Алекс Джеймисън. Тя е добър агент. Разказа ми някои неща за теб."
"Защо? Казахте, че досега не сте знаели, че ще си партнирате с мен."
"Слуховете се разнасят, Декър. Не мисля, че в Бюрото има друг като теб."
"Какво ти каза?"
"Между мен и нея. Между другото, казвам се Фреди, в случай че се чудиш."
"Достатъчно ли е да се опознаем? Защото аз вече се наситих", каза той.
"Достатъчно добре за мен, но ако сега си тръгнем оттук, Талбът ще ни накара да
обядваме заедно или нещо подобно, а аз се съмнявам, че искаш това."
Декър се приближи до прозореца и погледна навън в облачния ден, а мислите
му бяха също толкова объркани. Той мразеше промените, а тук те го връхлитаха от
всички страни. Можеше или да напусне Бюрото, или да изтърпи нов партньор на име
Фредерика/Фреди. Кой сценарий би бил по-лош? Той не знаеше.
"Чух за стария ти партньор в Охайо. Това беше истинска трагедия. Изказвам
съболезнованията си", добави Уайт. Звучеше искрено.
Декър не се обърна. "Тя беше добро ченге. Не заслужаваше да си отиде по този
начин."
"Има ли някой?"
"Мога да се сетя за няколко."
"Искаш ли да знаеш нещо за мен?"
Обърна се към нея, леко заинтригуван, и каза: "Какво според теб е важно?"
"Разведена съм. Имам две деца. Майка ми живее с нас, помага ми да се грижа за
тях. Израснал съм във Филаделфия. Имам трима братя и една сестра."
"Дали?"

19. "Единият брат загина от куршум по време на престрелка с друга банда, а
другият е в затвора до дълбока старост. Най-големият ми брат е адвокат и работи в
Службата на обществения защитник в Бостън. Сестра ми има собствен технологичен
бизнес и живее в Пало Алто в къща, която струва повече, отколкото аз някога ще
спечеля през живота си".
"Винаги си толкова открит с непознати?"
"Ти си моят партньор. Ти трябва да ми пазиш гърба, а аз - на теб. Добре, за да
завърша личния си филм, отидох в университета "Хауърд" за бакалавърската си
степен. Получих магистърската си степен в Джорджтаун. Присъединих се към
Бюрото преди тринадесет години. Два пъти съм стрелял с пистолета си при
изпълнение на служебните си задължения. Дребен съм, но удрям повече от теглото
си и хапя наистина здраво. Имам двоен черен колан по карате не защото обичам
бойните изкуства, а защото мразя да ми ритат задника, както физически, така и
символично. Не понасям идиоти, мързел или глупости, а точно тук, в Бюрото, се
сблъсквам с много повече и от трите, отколкото трябва. Обичам да знам къде се
намирам по всяко време. Като цветнокожа и жена на всичкото отгоре смятам, че това
е необходимост за бъдещото ми благополучие и това на семейството ми. А за мен
няма нищо по-важно от това."
"На колко години са децата ви?"
"Девет и дванадесет. Дъщеря и син, съответно. Калвин, кръстен на баща ми. И
Жаклин, но тя се казва Джаки."
"Споделяте ли попечителството с бившия си съпруг?"
"Все още носех Джаки, когато бившият ми реши, че бракът и бащинството не са
за него. Имам пълно и постоянно попечителство. Калвин дори не си спомня баща си
и това е адски хубаво".
"Все още живееш в Балтимор?"
"До тази сутрин работех в Балтимор."
"Планирате да се преместите тук?"
"Ако мога да си позволя каквото и да било тук, в което се съмнявам, освен ако не
искам да живея на местата за носачи. Ще изчакам и ще видя. Понякога новите
назначения не се задържат."
"Да, но понякога не." Декър се помоли безмълвно за това.
"А ти?"
"Ами аз какво?" - каза той.
"Има ли нещо за споделяне?"
"Ако си говорил с Алекс, знаеш всичко, което трябва да знаеш за мен."
"Но никой не го разказва толкова добре, колкото самият човек."
"Не разказвам нищо добро за себе си или за някой друг."
Уайт се възползва от този изстрел и изстреля един от своите. "Знаеш ли, ти си
по-малък, отколкото си мислех."
Той я погледна надолу. "Аз съм стена, само че не такава, на която се подпираш."
"Само че Алекс те направи висок метър и осемстотин килограма. В сравнение с
това описание ти си някак си крехък. Не мога да не се почувствам разочарована. Но
все пак, можем ли да тръгнем, партньор?"
Декър заяви с цялата си откровеност: "В този момент не ми пука."

20. "Винаги се държиш така с хората, с които работиш?"
"Първоначално, да."
"Е, нека тогава да работим бързо през първоначалния етап."
Декър я огледа. "Сигурен съм, че сте добър агент. Нямам нищо против вас. Но
подобна промяна не е моето нещо. А в живота си съм имал повече от тях от повечето
хора."
Тя погледна към главата му. "Футболист? Кливланд Браунс? Мразя Браунс. Аз
съм момиче на Ийгълс през цялото време. Мразя и Балтимор Рейвънс, а сега виждам
само това".
"Вече не следя футбола."
Тя погледна главата му още веднъж. "Да, предполагам, че мога да го разбера."
Вратата се отвори и там стоеше Талбът. Лицето му беше мрачно и той не
приличаше на веселия човек отпреди няколко минути.
"Вие двамата имате първия си случай. Отивате във Флорида. Точно сега."
"Какво стана?" - каза Декър.
"Федерален съдия и нейният бодигард. И двамата са мъртви."

21. Глава 5
"Слава Богу, че има майки", каза Уайт, докато се настаняваше на мястото си в
самолета до Декър. "Особено в кратки срокове."
"Тя се грижи за децата, докато вие пътувате?"
"Да. Иначе не бих могъл да го направя. Грижите за деца са безобразно скъпи,
дори когато можеш да ги намериш. За късмет тя беше млада майка. Все още има
много енергия."
"Петте деца ще те състарят бързо."
"Тя работеше и като помощник-директор в училището, в което всички учехме.
Баща ми беше полицай във Филаделфия. Никога не е изкарвал толкова много пари."
"Пенсиониран ли е?"
"Той е загинал при изпълнение на служебните си задължения."
"Съжалявам, че го чувам."
"Майка ми получи голямо обезщетение от града."
"Защо беше така?" - попита той с любопитство.
"Защото човекът, който застреля баща ми, също беше полицай, който не
харесваше цвета на кожата на баща ми. А след това отделът се опита да го прикрие и
да го направи да изглежда като инцидент. Това беше преди двайсет години, аз все
още бях в гимназията".
"Цивилизациите невинаги напредват, а понякога регресират."
"Не очаквах това от теб."
"Защо не?" - попита той.
"В интерес на истината не знам."
След като самолетът се издигна във въздуха, Уайт каза: "Прочетохте ли имейла,
който изпратиха за случилото се във Флорида?"
Декър кимна.
"Какво мислиш?"
"Не мисля нищо. Версията на някой друг за фактите в имейл не означава нищо
за мен. Трябва да го видя сам."
"Е, това, което разбрах от него, беше, че това е вътрешна работа или поне
убиецът е знаел неща, които не е трябвало да знае."
"Правите предположения, които все още не са обосновани."
"Като какво?" - попита тя.
"Че е имало само един убиец. И че е бил мъж."
"Говорех само общо."
"Спецификите ми харесват много повече. Така че обясни защо мислиш така",
каза той.
"Лицето или лицата са знаели рутината на съдията. Няма насилствено влизане.
Личната ѝ охрана е била убита, без той да се е съпротивлявал. Това ми говори, че не е
възприемал случващото се като заплаха. Съдията е била убита и не е имало следи от
борба. Тя не се е опитала да повика помощ".

22. "Така че тя може да е познавала този, който я е убил. Охранителят също."
"Но защо да пускаш някого, ако току-що е убил защитата ти?" Уайт попита.
"Тя или не знаеше, че това се е случило, или се случваше нещо още по-коварно.
Тя е разведена. Бившият живее в района."
"Точно така. Така че бившият му баща е възможен заподозрян."
"Съпрузите, и особено бившите, винаги са такива."
"Не го ли знам", отвърна Уайт.
Час и половина по-късно самолетът започна да губи височина и те се приземиха
на международното летище в Югозападна Флорида близо до Форт Майерс. Там ги
чакаше кола под наем.
Уайт шофира, а Декър се настанява на пътническата седалка на средния
автомобил с четири врати.
Уайт го погледна, докато се включваха в движението. "Съжалявам, но това е
всичко, което имаха. Тези дни има недостиг на коли под наем."
"Никога не съм се возил в кола, която да е поне малко удобна, така че
очакванията ми са несъществуващи."
"Агент от местната РП е на мястото на инцидента", казва тя, като има предвид
агенцията-резидент на ФБР.
"Знам."
"Телата също са все още там. Явно ги държат за нас."
Той я погледна. "Опитваш се да ме изнудваш?"
"Не, опитвам се да бъда информативен."
"Недей."
"Алекс каза, че можеш да бъдеш раздразнителен."
"Не си виждал дори леко раздразнение, още по-малко от другата страна на
Рубикон".
"Благодаря за информацията - отвърна тя. "Обичам да знам къде се намирам."
Той изрецитира по памет: ""Като цветнокож и жена на всичкото отгоре смятам,
че това е необходимост за бъдещото ми благополучие и това на семейството ми.""
"Алекс също така каза, че паметта ти може да бъде разочароваща на моменти, но
тя се справя с това."
Декър погледна през прозореца към светлото небе и каза: "Никога не съм
харесвал Флорида. Когато играех футбол в щата Охайо, идвахме да играем във
Флорида, Флорида Стейт и Маями. Мразех всяка секунда от това, и то не само защото
играчите им бяха много по-бързи и атлетични от нас".
"Защо? Прекалено много жега или твърде много стари хора? Или и двете?"
"Не, защото съм просто човек с кофичка за обяд от Средния Запад."
"Какво означава това?"
"Мразя пясък."

23. Глава 6
Заминаха за затворен комплекс в град Оушън Вю, който се намираше на около
половин час северно от Неапол. Ревът на вълните от близкия залив споделяше
пътуването с тях.
"Това място прилича на пощенска картичка" - отбеляза Уайт, докато спираше
колата под наем до хижата на пазача.
"Не и там, където отиваме - отвърна Декър.
Охранителят излезе от малката барака. Беше на около четиридесет години и
вървеше с размах, който повече подхождаше на морски тюлен, отколкото на
полицай от луксозна кооперация под наем.
"Мога ли да ви помогна?" - каза той, докато Уайт спускаше прозореца си.
Тя показа пачката си с документи на ФБР.
"Уайт енд Декър. Тук сме във връзка с убийството на съдия Джулия Къминс."
"Точно така - каза мъжът, докато гледаше Декър. Докато Уайт все още беше в
черния си костюм с бяла риза, Декър беше облечен с каки и избледнял тъмносин
суитчър.
"Сигурно сте дошли от север", каза пазачът. "Тук почти никога не е време за
потници."
"Предоставихте ли списъка на гостите и жителите, които са влезли тук през
последните двадесет и четири часа?" - каза Декър.
"На кого е предоставена?"
"Полицаите" - каза Уайт.
"Те не са го поискали."
"Добре, искаме го сега", каза Декър.
"Ще трябва да проверя при моя ръководител."
"Тогава се обадете, докато чакаме, защото тази информация ни трябва сега."
"Не ви ли трябва заповед за такива неща?"
"Убихте ли съдията и охраната му?" - попита Уайт.
Мъжът направи крачка назад. "Какво?! Ей, няма как."
"Тогава нямаме нужда от заповед. Хората, които влизат през тази врата, не
очакват неприкосновеност на личния живот. А това е разследване на убийство. Така
че трябва да знаем кой и кога е минал оттук поне през последните двадесет и четири
часа".
"Затова се обадете на ръководителя си", каза Декър. "И занеси информацията в
дома на съдията. Ние ще я чакаме."
"Е, добре."
"И отвори портата - каза Уайт.
"О, точно така." Мъжът бързо го направи и те преминаха.
"Ако това е качеството на охраната тук, съм изненадан, че само двама души са
загинали", отбелязва Уайт.
"Може да има и други, за които все още не знаем", каза Декър.

24. Къщата на Къминс е голяма и със средиземноморски дизайн, с бяла мазилка и
покрив от червени керемиди. Намираше се на сенчест, тих булевард. Насажденията
бяха зрели и добре поддържани. Това спокойствие беше нарушено от паркираните
навсякъде полицейски и необозначени автомобили и жълтата лента за
местопрестъплението, която вибрираше в предния двор под силния вятър.
Декър забелязва син седан, паркиран на алеята. "Може да е возилото на мъртвия
охранител".
"Как разбрахте това?"
"Всяко друго возило тук е или полицейски автомобил, или е с правителствени
или федерални номера на Флорида."
"Може да е колата на съдия Къминс".
"Жена, която притежава дом за два или три милиона долара, не кара изпочупена
десетгодишна Mazda. И би я вкарала в един от трите гаража, а не би я оставила на
алеята. И вижте стикера на бронята."
Уайт го прочете: "Федералните служби ви наблюдават".
"Това не е нещо, което обикновено може да се види в колата на федерален
съдия."
Паркираха до бордюра, преминаха през охраната на входната врата, сложиха
ботуши и винилови ръкавици, услужливо предоставени от член на екипа по
криминалистика, и влязоха вътре.
Декър веднага бе поразен от парещо видение на всепоглъщащо електрическо
синьо. Синестезията му работеше извънредно. Всъщност целият му живот беше
представен от свръхактивна памет плюс сетивни пътища, които бяха пресекли
потоци като детелина на изход от магистрала.
Той се подпря с ръка на стената, за да се закрепи, защото, когато електриково
синьото го удари, равновесието му за момент се разсея.
Дълбоки вдишвания, вдишвания и издишвания.
Когато Уайт го погледна, тя не каза нито дума, което веднага накара Декър да се
усъмни. Той щеше да се заеме с това по-късно. Новата му партньорка му лазеше по
нервите само с мълчанието си.
Ниският, набит мъж влезе във фоайето на къщата, сякаш беше изпълнителен
директор, който влиза в заседателната зала за среща. Беше в края на четиридесетте
и облечен в изгладен панталон и тъмносиньо сако. Вратовръзката и ризата му бяха
безупречни. Косата му изглеждаше така, сякаш е била изгладена с ютия. Чертите на
лицето му бяха остри, а изражението му - още по-остро.
А той беше точно такъв надут чиновник, какъвто Декър ненавиждаше.
Той блесна със своята кредитна карта. "Специален агент на ФБР Дъг Андрюс от
полицията във Форт Майерс."
Разбира се, че е така - помисли си Декър.
"А вие сте?" Андрюс каза.
Уайт извади своята кредитна карта. Декър просто се взираше във вратата.
"А това е Амос Декър - каза Уайт. "Току-що долетяхме от Вашингтон."
Изражението на Андрюс се втвърди. "Не ми беше казано, че изпращат агенти от
другия край на града. Казаха ми само да задържа телата тук. Не ми дадоха причина."
"Ами ние сме причината", каза Уайт.

25. Андрюс погледна небрежното облекло на Декър и каза: "Не видях личната ви
карта, как се казваше, Декър?"
Декър огледа голямото фоайе. Деликатно обзаведено със скъпи предмети,
подредени точно по този начин. Боя и тапети по поръчка. Старинен часовник с дядо,
който тиктакаше в единия ъгъл. Килимите бяха дебели и цветни и несъмнено скъпи.
Усещаше миризмата на смърт във всяко кътче на помещението. Това не беше
въображението му. Мъртви тела се разлагаха в близката околност и неприятната
миризма беше неповторима.
Видя кървав отпечатък от длан на стената, водеща към стълбите. По
стълбищната пътека имало и други следи от кръв. До тях имаше конуси с номера -
знакът, че екипът на криминалистите прави своята обработка. Той видя навсякъде
тебеширен прах за пръстови отпечатъци. Чуваше щракането на камерите и
шумоленето на разговорите. Всичко вървеше както трябва. Сега трябваше да се
справи с този задник, което не искаше да прави.
Без да поглежда към мъжа, Декър каза: "Изпратиха ни, за да помогнем в
разследването."
"Имаме всичко под контрол. И аз..."
Декър мина покрай него и влезе в съседната стая.
"Хей!" - излая Андрюс, когато Декър изчезна зад ъгъла.
Той погледна към Уайт. "Какво, по дяволите, става с този човек?"
"Както и аз, той просто е тук и си върши работата. И ако имате проблем с това,
че сме тук, ще трябва да се обърнете към централата. Но точно сега ние ще работим,
също като вас."
Тя последва Декър в съседната стая.
Андрюс побърза след нея.

26. Глава 7
По време на работата си в правоприлагащите органи Декър е преживял
множество местопрестъпления. И помнеше всеки детайл от всяка от тях. Тази
изглеждаше както рутинна, така и уникална в някои отношения.
Това беше кабинетът или домашният офис на съдията. Рафтове за книги, бюро,
малък кожен диван, дървен шкаф за документи, елегантен настолен компютър и
настолна копирна машина. Един прозорец гледаше към задния двор. Картини на
стената, хубави дрънкулки, цветен ориенталски килим върху дървени дъски на
пода. Нищо не изглеждаше разтревожено, нямаше следи от трескаво търсене на
нещо, обир или борба. Всичко беше чисто, подредено, на мястото си.
След това на пода има тяло. Но не съдията. Мъж. Очевидно е охранителят.
Частно лице, а не американски маршал, какъвто обикновено е случаят с федерален
съдия. Беше около трийсетте, слаб, метър и осемдесет, с късо подстригана кафява
коса, която се спускаше като мека шапка върху черепа му. Не носеше униформата на
охранител, а по-скоро тъмен костюм, ушит по мярка, и бяла риза с червено петно в
центъра и две дупки като причина за кръвта, а и за смъртта му. Някой не бе
рискувал.
Острието на пистолета в кобура се подаваше от сакото му. Декър клекна и
провери етикета на костюма: Армани. Той погледна часовника на китката си:
Картие. Обувките: Ферагамо.
Интересно.
Мъртвецът лежеше разкрачен на пода, а незрящите му очи гледаха към малкия
полилей, който висеше от тавана. Имаше няколкодневна брада. Дори в смъртта
чертите му бяха красиви, макар и сега да бяха много бледи. Изражението му беше
изненадано, ако мъртвецът можеше да изпитва такава емоция. А някои можеха,
Декър знаеше.
Той погледна екипа от криминалисти, който се занимаваше с работата си.
Приближи се до една от тях - жена на около четиридесет години, облечена в синя
престилка и с маска, която въвеждаше някаква информация в iPad. Уайт го последва.
"Вие сте аз? Имаш ли предварителна причина и час на смъртта?"
Тя го погледна изненадано и се огледа, докато не видя Андрюс да стои на
вратата. Той неохотно ѝ кимна, докато се приближаваше до Декър.
"Аз съм МЕ, Хелън Джейкъбс. Гледаме чифт удари с GSW в гърдите, изглежда, че
са пробили сърцето. Смъртта е мигновена. ТОД е между полунощ и два часа сутринта
миналата нощ".
Уайт каза: "Има ли следи от насилствено проникване?"
"Няма", отговори Андрюс. "А кой ви повика тук, агент Уайт?"
"SAC Джон Талбът от WFO. Дайте ми номера си и ще ви изпратя информация за
контакт с него. Мислех, че сте информирани."
Андрюс го направи и Уайт му изпрати информацията.
"Има ли нещо взето?" - попита Уайт.

27. "Все още проверявам. Нищо не се вижда лесно."
"Името на починалия?" - попита Уайт.
"Алън Дреймонт" - отговори Джейкъбс.
"Разбрахме, че е бил частен охранител", казва Декър. "С кого?"
"Служби за защита на Гама" - отговори Андрюс. "Свързахме се с тях и ще
организираме интервю."
"Носиш костюм, а не униформа?"
"Gamma има няколко нива на защита. Извършват охрана на търговски центрове,
складове и офиси и други подобни задачи. За охрана на това ниво те разполагат с по-
висококвалифицирани оперативни работници."
"По-висока квалификация? Като мъртвеца?" - каза Декър, като го гледаше
внимателно.
"Като мъртвеца" - отвърна Андрюс. "Никой не е съвършен."
Уайт каза: - Защо бодигард? Получавала ли е заплахи?"
"Проверявам това с Гама - каза Андрюс малко раздразнително.
"И ако е така, защо не е американски маршал?" - каза Уайт. "Обикновено така се
работи с федералните съдии, нали?"
"Отново проверявам - каза Андрюс, сега вече раздразнено. "Но съдията може да
наеме частна охрана, ако иска. Тя може да си го позволи."
Декър го погледна. "Ти я познаваше?"
"Познати. Живея в Оушън Вю. Тук е нещо като малък град."
"Дреймонт ли стреля с оръжието си?" - попита Уайт.
"Все още е в кобура - отвърна Андрюс.
"А убиецът или убийците може да са го върнали там, след като са стреляли",
отбелязва Декър.
Андрюс се стресна и каза: "Ще проверим".
"Има ли следи от убиеца?" Уайт попита.
Джейкъбс отвърна: - Повечето отпечатъци, които открихме досега, принадлежат
на съдията, а няколко - на Дреймънт. Има обаче и други, които все още не сме
идентифицирали. Няма отпечатъци от стъпки, които да сме успели да открием. На
стълбището има килим с нисък косъм, по който нямаше никакви следи. И подове от
твърда дървесина тук, в кабинета, в коридора на горния етаж и в спалнята на
починалия. Трудно е да се открие каквото и да било от тях. Също така не е валяло
или нещо подобно, така че не успяхме да открием следи от обувки".
"А тялото на съдията? - попита Декър. "Как е успяла да се справи със стълбите,
след като е била ранена?"
Джейкъбс го погледна с любопитство, после каза: "Видяхте следите от кръв по
стълбището, когато влязохте, и по дървения под, който води оттук."
"Трудно е да се пропусне с малките ви конуси. Но всъщност това беше
кървавият отпечатък от длан на стената до стълбите. Предполагам, че трябва да е на
съдията, тъй като два изстрела в гърдите означават, че Дреймонт не би могъл да
излезе от тази стая със собствени сили".
Джейкъбс каза: "Мисля, че е била намушкана веднъж тук долу, а убийството е
станало на горния етаж в спалнята ѝ."
"Да вървим - каза Декър, като според мен не хареса тези две думи.

28. Те избегнаха доказателствената следа по покритите с килим стъпала и стигнаха
до площадката на втория етаж, където Андрюс ги въведе в спалнята.
"Убиецът не е стъпил в кръвта от долния етаж?" - попита Уайт.
"Не, той внимаваше за това", каза Джейкъбс.
Съдия Джулия Къминс лежеше на леглото си, облечена в къса бяла хавлия от
хавлиен плат. Халатът беше разтворен и разкриваше черните гащи на жената и
бялата камизолка. Някой беше сложил превръзка на очите ѝ, но след това беше
изрязал дупки в плата, където бяха очите. По дрехите ѝ, по покривката на леглото,
както и по ръцете, стъпалата и коленете ѝ имаше кръв.
"Тя е била намушкана многократно с нож", казва Джейкъбс. "По мои
неофициални данни десет пъти, без да броим защитните рани. COD е загуба на кръв
вследствие на ударите с нож."
"Тя беше долу, където я нападнаха, изтича тук, а натрапникът се приближи и я
довърши", казва Уайт.
"Изглежда, че е така", каза Джейкъбс предпазливо.
"Да прободеш някого толкова много пъти е лично", отбелязва Декър.
Андрюс се намеси: - Но имаме да извървим още много път. Това е сложно място
на престъплението."
Декър погледна изкривените калъфки и се убеди, че матракът не е на една
линия с пружините.
Белите сигурно са чели мислите му. "Изглежда, че там е имало борба."
"Споменахте за защитни рани - попита Декър, като забеляза раните по
предмишниците на жената.
Джейкъбс каза: "Да. Естествено е човек, нападнат с нож или тъп предмет, да
използва ръцете си, за да блокира ударите. Многобройни порязвания. Раната в
долната част на гръдната й кост обаче вероятно е била фаталната. От
местоположението и дълбочината ѝ вероятно е прерязала директно аортата ѝ. Ще
знам със сигурност, когато направя аутопсията".
"Има ли следи по ноктите й?" - попита Уайт.
"При предварителния преглед не можах да открия такива. Ще се вгледам по-
внимателно, когато правя проверката."
"Кръв по ръцете, коленете, стъпалата?" - отбелязва Декър.
Андрюс каза: - Това се обяснява с факта, че е била нападната долу, стъпила е в
собствената си кръв, може би е паднала и е имала кръв по коленете си. Изтичала е
нагоре. Следа на стената до стълбището, където несъмнено е сложила ръката си, за
да се закрепи, и пръски по стълбищната пътека."
"Има ли следи от сексуално насилие?" - попита Декър, който не изглеждаше
убеден в тази теория, докато в съзнанието му преминаваха образите на пръски кръв
от стълбището и кабинета.
Джейкъбс отговори: "Направих предварителен изпит. Няма признаци за това.
Ще знам повече, когато я сложа на плочата. Но не мисля, че е била сексуално
насилвана."
Декър погледна превръзката на очите. "Хубаво, че убийците ни оставиха този
малък символ."

29. Андрюс пристъпи напред. "Защо й завързвате очите, а след това изрязвате
дупките, така че очите й да се виждат?"
"Най-вероятно превръзката на очите е била поставена постмортално", отбеляза
Джейкъбс.
"Разбира се, че беше - рязко каза Декър.
"Казахте, че е символично?" - каза Уайт и погледна превръзката на очите.
Декър каза: "Дамата беше съдия. Предполага се, че правосъдието е сляпо. Само
че при нея, предполагам, не е било така, или поне по мнението на убийците ѝ, тъй
като те се увериха, че тя вижда ясно, или толкова ясно, колкото могат да виждат
мъртвите".
Андрюс си пое рязко дъх. "По дяволите, това може да е вярно."
"Откъде се взе превръзката на очите? - попита Декър.
"От шкафа на съдията - отговори Джейкъбс. "Беше взето от един комплект
носни кърпички, който тя имаше."
"Има ли следи от убиеца, оставени в гардероба или тук? Отпечатъци от стъпки,
остатъци от пръски кръв от намушкването на съдията?" - попита Уайт.
"Досега не сме открили нищо. Все още търсим отпечатъци и, разбира се, ще
вземем отпечатъците на семейството и приятелите си за целите на елиминирането."
Декър каза: "Така че това може да е било моментна ситуация. Убийството със
сигурност изглеждаше такова. И убиецът е използвал носната кърпичка на съдията,
вместо да донесе една, вече оформена като маска. Какво е използвал убиецът, за да
изреже дупките?"
"Не открихме нищо с кръв, което да е било използвано."
"Възможно е убиецът да е използвал ножа, за да го направи, и след това да го е
взел със себе си", казва Уайт, който забелязва картата в чантата с доказателства до
мъртвата жена. "Картата е намерена тук?" - попита тя.
Джейкъбс кимна. "Всъщност той е бил поставен върху тялото ѝ."
Уайт погледна картата в прозрачната найлонова торбичка. "Res ipsa loquitor."
Тя погледна към Декър, който я наблюдаваше.
"Има ли тук хартия или химикалка, които да съответстват на картата и
мастилото?" - попита Декър.
"Перото е общо, но досега не сме открили съвпадение в картата", казва Андрюс.
"Възможно е убиецът да я е донесъл."
"Има ли отпечатъци върху картата?" - попита Уайт.
"Не."
"Ако убиецът е донесъл картата, това говори за преднамереност", отбелязва
Уайт.
"Да, така е", каза Декър. "Но в съчетание с маската и бясното намушкване с нож
това е много контрастно местопрестъпление."
Декър огледа помещението и забеляза една снимка на нощното шкафче.
На снимката била починалата, а от двете ѝ страни - мъж и момче в
тийнейджърска възраст.
Андрюс вдигна снимката с ръкавица и каза: - Това е съдия Къминс, разбира се. А
това е бившият ѝ съпруг Бари Дейвидсън и синът им Тайлър. Изглежда, че снимката
е направена в клуба, ако се съди по фона".

30. "Клубът?" - попита Уайт.
"Harbor Club. Намира се точно на брега, на около пет минути. Те бяха членове. Е,
съдията беше."
"А бившият й и синът й? Къде са те?"
"Свързахме се с Бари Дейвидсън. Той живее наблизо."
"Алиби?"
"Той беше със сина си. Това беше седмицата, в която го имаше."
"Значи синът му е алибито му?" - каза Декър.
"Да. Разбирам, че момчето е съсипано."
"На колко години е?"
"Седемнайсет."
"Познавате ли бившата и сина? - попита Декър.
"Запознах се с Бари Дейвидсън."
"И очевидно познаваш този клуб, щом си го разпознал на снимката."
"Да. Аз също членувам в клуба "Харбър"."
Декър погледна скъпия костюм и обувките на мъжа. "Това вашият лексус ли е
отвън?"
"Да, така е. Какво ще кажеш?"
"Нищо. Маздата ли е на Дреймонт?"
"Да - отвърна Джейкъбс, като погледна тревожно между двамата мъже.
Декър каза: "И така, каква е теорията ви за случилото се тук снощи, агент
Андрюс?"
Андрюс погледна Уайт и се замисли. "Мисля, че всичко е достатъчно ясно. Тъй
като не е имало насилствено влизане, или някоя от вратите е била отключена, или
лицето или лицата са били пуснати вътре. Фактът, че съдийката е била по бельо, ме
кара да смятам, че Дреймънт е бил застрелян пръв. След като чула нещо от спалнята
си, съдийката си облякла халата, слязла долу и била нападната. Тя е побягнала
обратно към стаята си, вероятно за да се заключи, но не е успяла да го направи.
Убили са я тук. След това оставили картата и й сложили превръзка на очите".
"Ако Дреймънт е пуснал човека, той трябва да го е познавал. Или сам, или
защото са познавали съдията" - каза Уайт.
"Но ако убийствата са станали между полунощ и два часа, това е доста късно за
посетител" - отбеляза Декър.
"Възможно ли е Дреймънт да е участвал в това, да е пуснал човека вътре и след
това да е променил мнението си или убиецът да не е искал да оставя свидетели?" -
каза Уайт.
Андрюс каза: "Това със сигурност е възможно."
"Кой се е обадил в полицията за телата? - попита Декър.
"Обади им се съседката Дорис Клайн. Тази сутрин тя излязла на задната си
тераса, за да изпие кафето си и да прочете iPad-а си, и видяла, че задната врата на
къщата на Къминс е отворена. Отишла, за да се увери, че всичко е наред. Било след
девет часа. А съдията обикновено отиваше в съда преди това. Клайн влязла през
задната врата, отишла в кухнята и после през нея в кабинета, където видяла тялото
на Дреймънт. Изтичала обратно в къщата си и се обадила на полицаите. Те също
намерили тялото на съдията и ни повикали заради федералния ѝ статут. Вече се