2. Съдържание
S. У. Пери Знакът на бунтовника 2022
ЧАСТ 1 Смъртта на царете
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
ЧАСТ 2 Нашият англииски Цезар
18
19
20
21
22
23
24
25
26
ЧАСТ 3 ... Greate dammadge to her Majestie... A View of the Present
State of Ireland EDMUND SPENSER
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39

3. 40
41
42
43
44
Историческа бележка
Благодарности
Анотация
Мистерията на Никълъс Шелби #5
Управлението на Елизабет наближава зимата си и старите
противници на Англия избледняват. Но в един свят на ръба на
промяната всяка проява на слабост може да бъде фатална...
1598. Никълъс Шелби, неортодоксален лекар и неохотен
шпионин на Робърт Сесил, е довел съпругата си Бианка и детето
им у дома от изгнание в Падуа. Добре дошъл в двора, звездата му е
във възход. Но тои се завръща в един опасен свят.
Двама стари врагове се приближават към последната си
разплата. Англия и Испания са изтощени от воината. В Лондон
Елизабет навлиза в залеза на своето управление. В Мадрид
испанският крал Филип умира. Може би сега е моментът за
последното хвърляне на заровете.
Елизабет е отблъснала не един испански опит за инвазия. Но
все пак тя не е в безопасност. В Ирландия бушува бунт срещу
неиното управление. И ако Испания успее да превземе Ирландия,
Англия ще бъде по-уязвима от всякога.
Когато наи-великият жив англииски поет Едмънд Спенсър
изпраща на Робърт Сесил загадъчна и мистериозна молба за
помощ от ирландското си убежище, Сесил изпраща Никълъс да
разследва случая. Скоро тои и Бианка се оказват въвлечени не
само в кървав бунт, но и в смъртоносна игра за власт между Сесил
и единствения човек, за когото Елизабет вярва, че може да ѝ
върне Ирландия - непредсказуемия Робърт Деверо, граф на Есекс.
- С. У. Пери
o
o
o ЧАСТ 1
1
2
3
4
5
6
7
8

4. 9
10
11
12
13
14
15
16
17
o ЧАСТ 2
18
19
20
21
22
23
24
25
26
o ЧАСТ 3
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
41
42
43
44
o Историческа бележка
o Благодарности
S. У. Пери
ЗНАКЪТ НА БУНТОВНИКА
2022

5. За Джеин.
В Ирландия отивам.
Кралицата неотменимо е постановила това...
А аз съм обвързан със собствената си репутация.
РОБЪРТ ДЕВЪРО, ГРАФ НА ЕСЕКС, 1599 Г.
Отивам на воина
поради липса на мир.
О, ако имах пари,
щях да проявя повече разум.
МИГЕЛ ДЕ СЕРВАНТЕС, ДОН КИХОТ
ЧАСТ 1
Смъртта на кралете
1
Атлантическият океан, на шестдесет левги югозападно от
Ирландия,
септември 1598 г.
От последното завъртане на пясъчния часовник бурята дебне
Сан Хуан де Берокал иззад прикритието на потъмняващото небе.
Тя я подсмърча със синия си дъх, блъска я с водни нокти, плюе
върху нея с внезапен леден дъжд. По западния хоризонт, където
здрачът угасва, вече пулсират светкавици. Всеки път, когато
караконджулът се издига на гребена на вълната, те изглеждат по-
ярки. По-близо. Въпрос на време е, мисли си дон Родрикес Калва
де Саграда, придружаващите ги гръмотевици да не бъдат вече
заглушавани от рева на морето и крясъците на вятъра.
Заглушен.
Дон Родрикес и преди се е сблъсквал със смъртта в служба на
Испания. Извършвал е пътувания, по-дълги и по-несигурни дори
от това. Но да се удави... това, мисли си тои, би било позорна смърт
за придворния на наи-свидния Филип, по Божия милост, крал на
Испания, Арагон, Валенсия, Маиорка, Неапол, Сицилия и
Сардиния.

6. Палубата тревожно кънти, докато "Сан Хуан" се спуска по
отвесния склон на черната вода. Дон Родрикес се опитва да се
задържи за нещо. Ръцете му се хващат за дървения корпус на
корабната лодка, ярко боядисан в червено и златно - цветовете на
Кастилия. Под изтръпналите му пръсти мократа дървесина е
толкова хлъзгава, сякаш боята е кръв. Но тои е сигурен, че ако се
отпусне, ще се изхлузи от палубата и ще попадне във
водовъртежа, които се разразява на метри под него. Започва да се
чуди дали капитанът не е допуснал фатална грешка в преценката
си, страхуваики се да не бъде пресрещнат от някои от онези
елегантни англииски морски вълци, които разполагат с оръдия и
имат късмета на Луцифер.
Когато палубата отново се издига нагоре, оставяики стомаха
на дон Родрикес някъде в дълбините на океана, капитанът -
нисък, мълчалив човек с изстрелващи се очи на чаика, чието
моряшко презрение към земеделеца, наел кораба му, не е
намаляло, откакто са напуснали Коруня - притиска картата си към
капака на кутията за лоджии. Ъглите се мятат бясно в бурята като
крила на птица, която се опитва да избяга от мрежата на ловеца.
Не се безпокоите, господарю! - казва тои с обидна усмивка, докато
показалецът на свободната му ръка, затворен в дебелия филц на
ръкавицата му, попада в басеина от танцуваща светлина, хвърляна
от фенера на кормчията. "Бог, в безкраината си милост, ни е
осигурил безопасно място за закотвяне - тук".
Дон Родрикес се навежда напред, за да изучи картата. Това е
портокалова карта, купена в Севиля за повече мараведи,
отколкото е искал да плати. Всичко на нея - от компасните
координати до пристанищата и заливите, носовете и заливчетата
- се базира на докладите на испанските рибари, които някога са
плавали в тези води. Но след избухването на настоящата воина
между еретиците англичани и богобоязливата Испания тези
рибари вече не са достатъчно много в тези води. Ами ако картата е
остаряла и англичаните са построили замък на мястото, където
сега лежи пръстът на капитана? Освен това скоро ще стане съвсем
тъмно. Дори луд не би помислил за нощно кацане на такъв
коварен бряг. И само луд, които е сърдечно уморен от живота, би
го направил пред лицето на наближаващата буря.
Оказва се, че "тук" е на известно разстояние от залива
Роурингуотър, където капитанът е обещал да ги свали на брега
при разсъмване.
"Никъде ли няма по-близо? Всеки допълнителен час на брега е
час, даден на англичаните, за да ни погубят.
Капитанът казва: "Сключихме договор, милорд, нали?" С
дързост, която никога не би се осмелил да рискува на сушата.
Няма да питам защо един велик придворен на наше суверенно

7. величество иска да прекъсне пътуването си до Испанска
Нидерландия, за да прекара една нощ в Ирландия. В замяна на
това същият велик придворен ще остави всички решения от
морско естество на мен. Да?
Да - признава отчаяно дон Родрикес. "Договорихме се.
Повярваите ми - познавам тези води - добавя капитанът.
"Плавал съм по тях и преди, с херцога на Медина Сидония.
Познаването на ирландското краибрежие е причината дон
Родрикес да го наеме. Сега, като се замисли за съдбата, сполетяла
командира на великата Армада, тои започва да се замисля.
Поредната вълна от водна злоба изпраща "Сан Хуан" в още по-
отвратително от предишното потъване. Морето се разбива в
елегантно издълбания кастилски лъв на носа му и за миг дон
Родрикес се страхува, че тои ще продължи да се гмурка в
дълбините и никога повече няма да се издигне. Изпод дъските на
палубата се разнася пронизителен женски писък, които се чува
ясно на фона на шума на бурята.
Наи-добре слезте долу и утешете благородната дама, вашата
дъщеря, а мен оставете да си върша задълженията, милорд - казва
капитанът, бореики се с вятъра за картата, докато се опитва да я
прибере в пелерината си.
Дон Родрикес, като човек на честта, възразява.
Може и да ме смятате за разкошен придворен, сеньор, но аз
съм и воиник, а и преди съм плавал на служба при Негово
величество. Оръжието ми е все още здраво. Позволете ми да
остана тук. Насочваите ме, както желаете.
Капитанът поглежда добре поддържаните ръце на пътника си,
чиито пръсти са обсипани с пръстени с бижута. Тои поглежда
претенциозно оформените черни къдрици на главата му,
самонадеяността на човек, които е твърде стар, за да ги носи.
Решава, че това е наи-лошият вид земевладелец. Опасност на
буренясалата палуба не само за себе си, но и за всички наоколо.
"Къде пътува?" - пита тои. "На Санабрия, в баржа за
развлечения?
"До Нова Испания. До Испаньола.
Капитанът поглежда дон Родрикес нагоре-надолу, чудеики се
дали това не е нещо повече от хвалба на придворния. "Никога не
сте ми казвали това в Коруня. Наскоро ли беше?
Преди дваисет години - признава дон Родрикес.
Ах - казва капитанът, като едва се опитва да запази
презрението в гласа си. "В такъв случаи мястото ви не е тук,
милорд. Предлагам ви да слезете долу и да оставите мен и моя
екипаж да се занимаваме с професията си. След това, с лукавата
усмивка на мадридски уличен търговец, добавя: - Надявам се, че
вие и жените имате здрави стомаси. Очаква ни бурна нощ.

8. Отвъд затворените прозорци на по-малката от двете големи
банкетни зали в двореца Гринуич, на южния бряг на Темза, на
около пет мили надолу по течението от Лондонския мост, ранният
септемврииски здрач е смущаван само от няколко високи облака,
неосъществени като дъх на старец на зимен въздух. Вътре
свещите са запалени, дъските и масичките за хранене са
разчистени, покривките от фламандско бельо са сгънати и
отнесени в пералнята, чиниите и сребърните прибори са
прибрани. Що се отнася до посетителите на ресторанта, ако има
опасност храносмилането да стане публично достояние, те правят
всичко възможно да страдат мълчаливо. Елизабет Англииска не
обича маските ѝ да бъдат прекъсвани от вулгарни шумове извън
сцената.
Д-р Никълъс Шелби и съпругата му Бианка са се отдалечили в
галерията, сред другите дворцови плевели, които не заслужават
място по-близо до играчите. В резултат на това те имат
непрекъсната гледка към събралите се придворни, облечени в
късното лятно облекло: сатенени панталони и венециански ризи
за мъжете, рокли от брокат с дълбоко деколте, богато
каскадирани върху китови кости, за жените - всички те заемат
вяли пози около издигнатия подиум, покрит с плюшено алено
кадифе. В центъра на подиума стои позлатен дървен стол, украсен
с англииския лъв и уелския дракон. Върху стола лежи пухкава
възглавница, покрита с наи-финия златен плат. А върху
възглавницата, подобно на дребен фараон, кацнал на зикурат,
седи жена с наи-бялото лице, което Бианка някога е виждала.
Тя е по-малка, отколкото очаквах - прошепва Бианка в ухото на
съпруга си.
"По-малка? Николас отговаря. "Какво очакваше - амазонка?
Дворът се е събрал тази вечер, за да се наслади на рецитал на
откъси от "Кралицата на феите" на маистор Едмънд Спенсър,
изпълнени от наи-добрите актьори, които маисторът на
тържествата е успял да измъкне от таверните в Саутуърк и да
превози - само за правостоящи - с ферибота от Блекфраиърс.
Предполагаики, че веселието за сметка на кралското
семеиство вероятно е предателство, Бианка се захилва. Позволила
ли ти е вече да видиш какво крие зад цялата тази бяла керамика?
"Разбира се, че не. Не ми е позволено да докосвам свещената
личност на владетеля.
"Тогава как ще я лекуваш, ако се разболее?
Това е само половината от проблема - отговаря Николас. "Ами
ако трябва да направя хороскоп, преди да поставя диагнозата? Ако
тои се окаже неблагоприятен и аз го кажа на глас или го запиша,

9. могат да ме изпратят в Тауър за това, че съм си въобразил неината
смърт. В момента това е държавна измяна".
Но ти не вярваш, че преди да поставиш диагноза, трябва да
хвърлиш хороскоп, Никълъс. Никога не си вярвал.
"Но колегията на лекарите ще настоява за това. В противен
случаи ще ме обвинят, че не си върша работата както трябва.
Помниш ли какво се случи с бедния стар доктор Лопес? Това, че
беше лекар на кралицата, не го спаси от враговете му.
"Как да забравя? Бианка отвръща, като върти очи. "Виждам
главата му на парапета на портала всеки път, когато пресичам
Лондонския мост. Тя е там отпреди да си тръгнем. Тя прави
физиономия. "С изключение на челюстта, разбира се. Тя сигурно е
паднала в реката, докато бяхме в Падуа.
Никълъс опира лакти на балюстрадата и обръща лицето си
съвсем близо до неиното. Ако искаш да знаеш истината, не вярвам
тя да е наредила на сър Робърт Сесил да ни извика обратно в
Англия, защото е искала аз да бъда неиният лекар. Тя може да се
обърне към всеки един от старшите колеги от Колежа. Те биха се
проболи един друг с ланцета, за да получат призовката.
Бианка избутва един непокорен кичур тъмна коса назад под
ръба на дантеленото си каре. Задържаики погледа му, тя прошепва
палаво: - Е, не беше защото се нуждаеше от добър партньор за
танци, нали, съпруже?
Никълъс се преструва на наранен. "Не е моя вината, че не мога
да танцувам прилично паване или волта. Краката ми са прекарали
годините си на формиране, бръкваики в добрата суфолкска глина.
"Искате да ми кажете, че сме подложили себе си и невръстния
си син на няколко неудобни седмици на борда на англииска
баркентина чак от Венеция, само за да задоволим мимолетното
желание на една стара жена, която носи белина върху кожата си?
Пита Бианка. И след това, като последна мисъл: "И ако това е
неината собствена коса, тогава аз съм Лукреция Борджия".
Като се имат предвид известните умения на съпругата му като
аптекарка - и дългият род италианки от страна на маика ѝ , чието
изкуство да смесват отрови все още е прочуто в цяла Венето -
Николас изтръпва от избора ѝ на сравнение.
Тя обича да слуша доклади от чужди страни - казва тои, -
особено за новите науки. Беше и много интересно да чуе за
обучението ми при професор Фабрициус в Палацо Бо. Разбра
всичко, което и казах за възгледите на професора за механизмите
в човешкото око.
"Милост! Кои би могъл да си представи подобно нещо: жена -
кралица - да разбира разсъжденията на учен професор?
Николас се е научил да не се хваща на въдицата. Освен това
смятам, че и е омръзнало да я глождят старите и лекари - казва

10. тои. 'Моята диагноза е, че тя е решила да им причини неудобство,
като е предпочела някои, когото всички те смятат за опасен
бунтар - някои млад; някои, които все още има всичките си зъби'.
Ти си неината играчка - съобщава Бианка с лукаво
удоволствие. "Съпругът ми - захарен костюм на стара жена".
"Това не е навредило на благородния граф на Есекс, нали?
Никълъс се противопоставя, кимаики в посока на Робърт Деверо,
които лежи като любима хрътка в подножието на подиума. На
тридесет и две години - четири години по-млад от Никълъс - тои е
елегантен, само малко по-малко украсен с перли и бижута от
самата кралица.
Не, за мен е твърде тънък в прасеца - казва Бианка, като таино
прокарва стъпалото на десния си крак по задната част на крака на
Николас. "И прекалено изпипана.
На долния етаж двама строини младежи с блестящи
нагръдници заемат героични пози. Единият заявява толкова
силно, колкото му позволява аденоидният му глас: "За едно
голямо приключение тои се бе обвързал, тази наи-велика
Глориана му даде, тази наи-велика славна кралица на страната на
феите -
"Кажи ми още веднъж, съпруже: кои от тях е Нежният рицар?
"Тои - този със счупения нос.
"Защо е с тази глупава рисувана конска глава между краката
си?
"Не разбра ли репликата за разгневения му кон, които се
заканва на пенещия се бич?
"Пяна? На мен ми се струва, че някои е залепил огромна
рисувана дървена пищялка на калпака му. Това е нещо, което
очаквам да видя на Банксаид Маи деи, а не в Гринуичкия дворец -
казва Бианка и се опитва да раздуе смущението от бузите си.
Опитаи се да си представиш, че това е разярен кон, моля те.
И така, другият - онзи с превъзходното изражение на лицето -
това е Глориана.
"Правилно.
"А Глориана всъщност е Елизабет.
"Имаш го в едно.
'А тази приказна страна, в която се намират - това всъщност е
Англия.
Това е алегория - казва бавно Никълъс, а в гласа му се долавя
нотка на умора.
'Това е заблуда, ето какво е - жена на шестдесет години се
играе от момче, което едва е отскубнало първия си мустак.
Едмънд Спенсър е наи-добрият ни поет - възрази Николас, не
съвсем убедително.

11. "Ще приема италианската комедия - Арлекино и Панталоне -
пред алегорията на твоя учител Спенсър днес и всеки ден,
благодаря ти, съпруже.
Портокалов фактотум от канцеларията на Ревел, които се е
облегнал незабелязано на облицовката, се навежда напред. Някои
хора предпочитат да слушат качествени стихове - промърморва
тои, - вместо да се карат с други хора, които очевидно са лишени
от всякаква художествена оценка.
Съжалявам - казва Никълъс.
Докога ще продължава това? - прошепва Бианка.
"Това е много дълго стихотворение.
Мислиш ли, че някои ще забележи, ако седнем до стената и
подремнем?
Не се притесняваи - казва ѝ Николас. "Самата Глориана ще е
заспала много преди края.
"Тогава всички можем да си легнем?
"Легло?
"Тази боядисана пица ми даде идея.
"Всички играчи ще се преструват, че тя е будна. Съдът също. Не
можеш да избягаш от Едмънд Спенсър толкова лесно - казва
Никълъс отчаяно. Опасявам се, че ни очаква дълга нощ.
На борда на кораба "Сан Хуан де Берокал" дон Родрикес се
сгушва в малката каюта, която му осигурява статутът на
придворен, и копнее да се върне в Ескориал в Мадрид при
умиращия си монарх. Където и да е, но не и тук, където светът
сякаш се опитва да се разпадне в писклив, потапящ се, блъскащ
пароксизъм. Притиснат в ужасяваща троица с дъщеря си
Констанца и неината камериерка Качора - спокоина,
величествена, смела Качора - единствената му утеха е, че ако тази
нощ трябва да умре, няма да умре сам.
"Така ли ще бъде, отче? Констанца пита в момент, когато воят
на вятъра, грохотът на морето и мъчителното стенание на кораба
утихват достатъчно, за да се чуе гласът ѝ . "Нима няма да позная
благословиите на брака и маичинството? Дали ще загина в
компанията на обикновените моряци? Това ли е пределът, до
които си ме довел, господарю мои, отче?
Според дон Родрикес обикновените моряци са всичко, което
сега стои между дъщеря му и водния гроб. Но Констанца е
създадена по подобие на покоината си маика, която е придирчива
към компанията, която посещава, откакто е достатъчно голяма, за
да различава едно лице от друго. Тя е пухкаво, надменно момиче,
чиито нокти са се впили в кожата му почти от момента, в които
тои влиза в каютата, за да я предупреди за приближаващата буря.
В тъмнината тои не може да види лицето ѝ , но достатъчно добре

12. познава вида ѝ : пълните устни, присвити в краищата; вечната
гънка между веждите, скована до текстурата на четка с кокал,
въглен и мазнина (Констанца не може да слезе на закуска всяка
сутрин, докато Качора не я нанесе както трябва); излъчването на
постоянно недоволство, въпреки че не познава нито миг без лукс,
докато не се качи на този кораб.
Поне бурята я е лишила от глад, мисли си тои. Всеки ден,
откакто е напуснала Коруня, тя е вирнала нос към храната, без да
подозира, че самите моряци, които толкова презира, са на тежки
дажби, защото половината трюм на "Свети Хуан" е натъпкан с
щаиги, съдържащи неината вещ.
Даи Боже, мъките му скоро да свършат - казва и дон Родрикес с
по-голяма увереност, отколкото има право да изпитва. "И когато
приключим с Ирландия, което ще стане след не повече от ден-два,
ще продължим пътя си към Антверпен и радостното събитие на
вашата сватба".
Незабелязано в тъмнината, тои си позволява плитка усмивка.
Наистина радостно събитие, дори само заради факта, че
Констанца ще се превърне в нечия друга грижа. Тя ще се омъжи за
един нелепо възпитан братовчед, които в момента е на служба
при командващия крал Филип в Испанска Нидерландия,
ерцхерцог Ернст Австрииски. По всичко личи, че двамата ще си
подхождат добре. Те ще могат да гледат през носа на
фламандците, брабантианците и холандците до насита. Разбира
се, тои ще остане за церемонията, но не и за миг повече. С Божията
милост и благоволение ще се върне в Ескориал навреме, за да
оплаче умиращия си крал.
Дон Родрикес усеща как гърдите на дъщеря му се притискат
към неговите. Тои приема това като доказателство за
нарастващия ѝ ужас. След това в затворената каюта се разнася
смрад на повръщано и тои усеща неприятна топлина, която се
разпространява в тъканта на скъпото му брокатено яке. Мисли си,
че това е божие наказание за липсата на милосърдие.
Откъм горната част на палубата - макар че в този момент, ако
се бяха преобърнали, дон Родрикес е сигурен, че нямаше да
разбере нищо - се чуват бързи трясъци, достатъчно силни, за да
надвият дори неистовия писък на вятъра. Тои вече е запознат с
бученето на морето, което се удря в дъските на "Сан Хуан". Но тези
звуци са различни. Една от мачтите сигурно е пропаднала,
носеики със себе си тежки шпаги и заплетени въжета. Значи това
е краят, мисли си тои. Свещената мисия, която му е поверена, е
разрушена, мъртвородена, задушена още преди да е напуснала
люлката.
И тогава дон Родрикес усеща пръстите на друга женска ръка,
не толкова трескава като тази на дъщеря му. Те търсят профила на

13. лицето му в тъмнината, сякаш притежателката им се опитва да
запечата в съзнанието си последния спомен за него, преди морето
да се разбие. Тои веднага разбира, че това са пръстите на Кахора. В
тях има сила, решителност, която тои добре познава, макар че
между него и карибската прислужница на дъщеря му никога не е
имало физическа близост. Освобождаваики едната си ръка от
трескавата хватка на дъщеря си, дон Родрикес я поставя върху
пръстите на другата жена и ги притиска към лицето си. Няма
светлина, по която да се вижда, защото фенерът от каютата
отдавна се е отвъртял от куката си и сега лежи разбит някъде сред
всички останали отломки, които се плъзгат в мрака. И така, във
въображението си дон Родрикес поглежда в изумително големите
кафяви очи на Качора - очи, за които всяка испанка, която ги е
виждала, казва, че могат да бъдат резултат единствено от
приемането на мярка беладона, защото никои не се ражда с
такива очи - и за първи път, откакто се е разразила бурята,
познава утехата.
В двореца "Гринуич" представлението на "Кралицата на
феите" се приближава към своя тежък и непроницаем краи.
Бианка забелязва, че няколко от играчите са редовни посетители
на Jackdaw на Банксаид. Тя ги познава добре. Вижда, че сърцето им
не е в работата. Тя им съчувства. Не може да бъде
удовлетворяващо, когато единственият човек, когото си дошъл да
забавляваш, е прекарал по-голямата част от вечерта в разговори с
граф Есекс и няколко сериозно изглеждащи членове на Таиния
съвет, без да обръща внимание на изпълнението ти.
Никълъс е почти заспал на краката си. На всеки няколко мига
главата му се накланя напред, а подстриганата му брада се
разпилява по набрашнения ревер, които Роуз Монктън
настояваше да му изпере. Скъпа Роуз. Тя все още не може да
проумее, че вече не е прислужница на Бианка, а законна
наемателка на "Джакдау" заедно със съпруга си Нед.
Именно Нед Монктън беше направил така, че да се върнат
безопасно в Англия. Именно Нед беше унищожил лъжата, че
Николас е съучастник на стария доктор Лопес в заговора за
отравяне на кралицата - клевета, която принуди Бианка да
придружи съпруга си през тясното море и в краина сметка да
потърси убежище в родния си град Падуа, докато не се докаже
невинността му. Оправдателната присъда отнема повече от
година. Когато вестта достига до тях, Бианка е бременна с малкия
Бруно. Николас също беше изцяло зает с изучаването на анатомия
при професор Фабрициус в Палацо Бо. За връщане веднага не
можело да става и дума. Освен това Робърт Сесил ценеше да има

14. очи и уши на пълномощник във Венето и искаше Николас да
остане.
После, през последната дванадесета нощ, едно от
шифрованите послания на Сесил бе пристигнало в дома им.
Очевидно кралицата бе намерила време да попита какво се е
случило с този привлекателен млад лекар, онзи с разрошената
черна коса и телосложението на орач, синът на съфолкския ерген
с провинциалния глас, онзи, които гарантирано щеше да разстрои
сивите, скрити редици на неините кралски инспектори,
наблюдатели на урината и медицински астролози.
Бианка не е имала никакви аргументи за напускането. Тя
нямаше семеиство в Италия и преди да избяга от Англия заедно с
Никълъс, си беше осигурила добър живот в Банксаид. Престоят ѝ в
Падуа, макар и достатъчно приятен, само затвърди убеждението ѝ ,
че Англия вече е неиният дом. Освен това, ако Никълъс беше
избрал да остане в Падуа, щеше да се обяви за предател на своя
владетел и на страната, в която се е родил.
Но кои от нас е червеят в плътта на ябълката - аз или съпругът
ми? пита се тя, докато гледа как играчите завършват
представлението с оживена джига, изсвирена на сакбут и тамбура.
Дали Робърт Сесил не се чуди дали Николас не е затоплил малко
католическата ерес, докато е бил в Италия? Всички онези
професори-паписти в Палацо Бо, на чиито интелект Николас
толкова се възхищаваше... всички онези провокативни олтарни
картини, на които беше изложен в църквите, в които тя го водеше,
забранените меси, на които присъстваше...
Сега тя вижда Сесил от своята гледна точка в галерията. Ето го
- почти точно под нея - кривокрако дребосъче в адвокатска черна
рокля, което хвърля скрити кинжали от очите си към
съвършенството, което представлява Робърт Деверо, граф на
Есекс.
Сесил е знаела за ереста на Бианка достатъчно дълго. Винаги я
е търпял, защото Никълъс е един от наи-доверените му
интелигенти. Но как, чуди се тя, докато гледа надолу с наи-
малката следа от крива усмивка, главният секретар на кралицата
може да бъде сигурен, че човекът, които се е отзовал на
призовката му, е - при завръщането си - във всяко отношение
същият човек, които си е тръгнал?
2
Зората е настъпила - а с нея и Божията милост. Подобно на
разочарован матадор, изправен пред страхлив бик, бурята си е
тръгнала, без да си направи труда да остане наоколо за последния,
фатален удар. Черната нощ на ужас, която са преживели, не е била
нищо друго освен авто-да-фе, изпитание на вярата. Дон Родрикес

15. вярва, че е издържал този изпит. Неговият траен спомен от
изпитанието не е бушуващата буря, страхът, миризмата на
повръщаното от дъщеря му по анцуга му, а докосването на Кахора
по бузата му.
Под вратата на каютата бледо, тясно острие от сива светлина
се промъква напред-назад, сякаш търси оцелели вътре. Ние сме
тук! иска да изкрещи на отрязъка изследваща зора. Живи сме!
Нарежда на Констанца и Кахора да отправят молитви за
избавлението си, отключва вратата и излиза в утрото, за да оцени
щетите.
Това, което вижда, го изумява. Върховете на вълните са високи
колкото бордовете на кораба и търкалят "Сан Хуан" като зарове,
стиснати в ръката на отчаян комарджия в губеща серия. Когато
вълните се разбиват, по палубата се стича ослепително бяла пяна,
носена от все още бурния вятър. Когато първите слаби слънчеви
лъчи пронизват бягащите черни облаци, тои се подпира на
заплетен гъсталак от въжета, които са ледено мокри в ръцете му,
и поклаща глава в почуда.
Само долната част на гротмачтата все още стои, а
благородният галисииски бор е накъсан на парчета, сякаш не е
нищо друго освен обикновена дървесина. Парапетът на
четвъртитата палуба от подветрената страна е откъснат, а
стълбовете - увенчани с фино издълбани глави на кастилски
лъвове - сега са толкова много дръвчета, изгубени някъде в нощта
зад тях. Не е оцелял нито един фенер. Няколко от палубните
оръдия са изчезнали, а въжетата им са срязани. Много от
останалите са разхвърляни и преобърнати като детски играчки.
Ако сега англичаните се натъкнат на "Сан Хуан", мисли си дон
Родрикес, в сърцата им ще има само съжаление. Но дори и
англичаните не биха били толкова глупави, че да се впуснат в
море като това.
На главната палуба моряците, които морето не е погълнало
през нощта, не обръщат внимание на внезапната поява на
придворния. Те са твърде заети с брадви и ножове, опитваики се
да разсекат плетеницата от въжета, която се вие по палубата като
змии върху главата на горгона. Телата им изглеждат сковани от
невидими ленти на изтощение, движенията им са трудни и
отчаяни. Те напомнят на дон Родрикес за местните роби, които се
трудят в златните и сребърните мини на Нова Испания - едва ли са
хора.
Обръщаики се към палубата, тои вижда капитана, които се
навежда над борда и наблюдава огромната рогозка от заплетени
такелажи и разбити ярда, която прилепва към "Сан Хуан де
Берокал" като брада, издигаики се и падаики, когато морето се
разбива в нея. Забелязваики новодошлия на палубата, капитанът

16. обръща глава. Мършав и със зачервени очи, тои има изражението
на човек, които вече е гледал в горящите очи на твърде много
демони, за да се интересува много от това, което го очаква в ада.
Дон Родрикес изкачва остатъка от стълбата към палубата.
Оттук тои вижда - между гребените на вълните - два малки,
назъбени острова на хоризонта. Капитанът посочва двоика
обърнати V на портокаловата карта, на около един пръст
разстояние от ирландския бряг.
Наричаме по-големия "Исла Санта" - казва тои, а гласът му е
просто хриптящ след нощта, в която е издавал заповеди срещу
шума на бурята. "На върха има манастир. На собствения си език
езичниците го наричат Sceilg Mhichı́l. Ирландия е само на две
левги по-нататък. Заради вълните още няма да го видим.
Може би монасите ще ни предложат убежище - казва дон
Родрикес. Дори една малка скала на две левги навътре в океана би
била за предпочитане пред още една минута от това, мисли си тои.
Няма монаси - казва му капитанът с тревожно див смях. "Пусто
е. А дори и да има, няма да можем да кацнем там безопасно.
Каква е надеждата ни да стигнем до залива Роурингуотър? Дон
Родрикес пита.
Капитанът го гледа така, сякаш говори на родния карибски
език на Качора.
Разбирам, че сте свикнали с удобствата на двора, сеньор, и
затова не сте свикнали с моята твърд - казва тои. Но дори и вие
вече трябва да сте разбрали, че се носим по течението и вятъра.
Сеньор. Дон Родрикес не може да не забележи, че за първи път
господарят го нарича с нещо по-малко почтително от "господине".
Капитанът поглежда към люлеещия се, накланящ се хоризонт.
Ще наредя да се свалят котвите, когато достигнем по-плитка вода
- казва тои. "Молете се на Всемогъщия Бог да издържат.
"А ако Бог не ме чуе?
Капитанът поглежда дон Родрикес с нещо, което граничи с
презрение.
"Тогава се молете на Дявола. Всичко ще зависи от това къде ще
ни изхвърли на брега.
Ще заповядам да се свалят котвите... Молете се на Всемогъщия
Бог да ги задържи.
Но котвите не издържаха.
Сега, след като и последното скъсано платно бе излязло зад
борда, на "Сан Хуан" бе налегнала фатална отпадналост. Остров
Санта отдавна е изчезнал в задната част. Сега единствените звуци,
които се чуват, са траурните удари на вълните, които се удрят в
корпуса на кораба, кикотенето на вятъра и мърморенето на

17. молитвите на екипажа. Сега всички се молят. Молитвите са
всичко, което им е останало.
Дон Родрикес коленичи на квартердека и пляска с ръце, сякаш
прави последна изповед, преди да влезе в битка.
"Свети Отче, помилваи един беден грешник. Направи така, че
очите ти да блестят над нас и благодатта ти да ни издигне над
тези изпитания... Направи го веднъж. Можеш да го направиш
отново. Испания има нужда от мен...
Тои знае, че шансовете са малки. По-голямата част от
краибрежието тук е безпощадна скала, която се извисява над
разбиващия се прибои. Тои вижда как тя се приближава
неумолимо всеки път, когато се разбие гребенът на вълната. Тя ще
разбие на парчета това, което е останало от "Сан Хуан". Човешката
плът и кости няма да издържат и минута. По-добре да се удавиш,
отколкото да бъдеш разкъсан жив.
Но ако по божия воля оцелеят след неизбежното
корабокрушение, какво ще стане тогава, чуди се дон Родрикес.
Може ли да се намери път до мястото на срещата? Англичанинът
ще го чака ли? Може ли да бъде спасено начинанието, в което се е
впуснал, дори пред лицето на катастрофата? Всичко ще зависи от
това чии ръце - освен Божиите - ги чакат, за да ги хванат.
Ако се окажат сред ирландците, които са се вдигнали на бунт
срещу еретичната англииска кралица, тогава всичко ще бъде
наред. Испания е дългогодишен съюзник на всички, които искат
да видят протестантските еретици прогонени от острова. Тои ще
бъде посрещнат от техните вождове, може би дори от самия водач
на бунтовниците, граф Тирон. Това ще отнеме известно време, но
има всички основания да се очаква, че тези добри католици ще му
помогнат да намери друг кораб, които да превози дъщеря му и
Кахора до Антверпен, макар че при положение, че тоалетът и
зестрата са на дъното на морето, неиният изискан благороден
жених може да не мисли така за сватбата и да скъса договора. Така
да бъде. Констанца ще се дуе месец-два, но тои е свикнал с това.
Но какво, ако има и други ръце, които чакат да го хванат? Ако
попадне сред англииските заселници, които смятат, че държат
този остров за застаряващата си кралица, какво ще стане тогава?
В такъв случаи самата Констанца ще бъде неговото прикритие.
Испански благородник и неговата дъщеря, претърпяла
корабокрушение по време на пътешествие, за да се омъжи, е
история, която би трябвало да се играе достатъчно добре с
нацията, която обича фриволността на театралната сцена.
Констанца ще говори от негово име. Тя владее добър англииски,
на които я е научил падре Роберт от иезуитската семинария във
Валядолид. Самият Роберт Персон беше този, които на кея в

18. Коруня в деня на отпътуването им беше пожелал да има добри
ветрове от Бога.
Със сигурност ще има период на заточение и разпити в някои
проветрив замък. Но защо които и да е министър на англииската
кралица да смята появата си в Ирландия за нещо повече от това,
което ще каже, че е: нещастно корабокрушение по пътя към
сватбата? Храната вероятно ще бъде непоносима, а компанията -
вулгарна. Може би ще се наложи да продаде малко от семеините
чинии и бижута в Кастилия, за да събере откуп. Но това се е
случвало и преди. Кои знае, в Антверпен щастливият младоженец
може дори да почака, бедняк. Да - смята дон Родрикес, - ако
попаднем в англииски ръце, Констанца ще ни спаси.
Скалистите отвеси вече са много по-близо. Ревът на океана,
които се разбива в тях, става все по-силен с всеки изминал миг.
Краят не може да се чака дълго. Дон Родрикес не се страхува.
Често се е сблъсквал с опасности в служба на Испания. Чуди се
дали умиращият крал Филип ще научи за съдбата му преди края
на управлението си. Молитвите на краля трябва да имат значение
в книгата на човешкия живот.
Усещаики движение до рамото си, тои се обръща - за да открие,
че гледа пухкава мадона в зелена сатенена рокля, а черна
дантелена мантила покрива чертите ѝ . За миг остава безмълвен.
Изтощението му сигурно си играе с ума му. Тогава Мадоната
заговаря, но гласът ѝ е заглушен от гънките на мантилата.
"Ако трябва да умра, отче, ще умра като невеста на Хосе де
Валфогона и Фигаро-Мадроньора!
Констанца отдръпва черния дантелен воал. Пълните и устни,
които така и не са решили дали да бъдат уравновесени, или
дребнави, треперят. Очите ѝ се стрелкат от скалите напред към
лицето на баща ѝ , обвиняваики и двамата. Зад нея Кахора свива
рамене, сякаш иска да каже: "Тя ми нареди да я облека". Ако иска
да се удави в тоалета си, кои съм аз, че да не се подчиня на
заповедта ѝ ?
Преди да намери гласа си, дон Родрикес не може да направи
нищо друго, освен да гледа. "Наи-светите рани на Христос, дъще!
Какви са тези глупости?
Констанца започва да ридае.
Тои обмисля да каже строго на дъщеря си да приеме това,
което трябва да се приеме. Да го приеме като истинска дъщеря на
Испания. Поеми го така, както покоината ти маика понесе
болестта, която я отнесе. Прояви същата твърдост като умиращия
си крал. Но тои не е безразличен баща, затова мълчи. Обгръща
раменете на Констанса. Малкият ѝ нос се издува от миризмата на
повърнатото, което е оставила върху анцуга му преди всички тези
часове.

19. Именно Кахора - леопардовата младост, която е пораснала до
сила и красота от онзи ден в Испаньола, когато тои я е зърнал за
пръв път - сега проявява повече смелост от всеки от тях. Тя стои и
наблюдава приближаващите се скали, сякаш те не крият и наи-
малката опасност за нея. Какво право имах да откъсна такова
цвете от края на познатия свят, пита се дон Родрикес, само за да го
доведа до ужасен краи на скалистия ирландски бряг?
Но вече е твърде късно за разкаяние. Освен това Света
Испания е откъснала цели поляни с такива цветя от златните земи
отвъд океана. Какво е едно сред толкова много?
Сан Хуан вече е почти на скалите. Дон Родрикес вижда ясно
назъбения нос, които се издига към кораба, а морето се разбива в
основата му в диви детонации от бяла пяна, която блести на
утринната слънчева светлина като облаци от скъпоценни камъни,
разпръснати от ръката на великан.
Като по безмълвна команда няколко от молещите се моряци се
надигат от коленете си, сочат, смеят се, махат. Дори се радват.
Сега дон Родрикес може да различи от двете страни на острия
нос входовете на два закътани заливчета, всяко с извита нишка от
чакъл в подножието на стръмни, скалисти скали. Тои си позволява
да изпита кратко облекчение. Бог не е изоставил Испания. Бог
никога няма да го направи.
Обърнат с лице към брега, тои е с гръб към вълната, която
нахлува откъм океана като хиляда конници, нападащи от фланга
към фланга. Тя се разбива в наветрената страна на "Сан Хуан" с
експлозия от бяла пенеста вода. Корабът се обръща почти на края
на гредата си, преобръщаики екипажа и пътниците,
разпръскваики ги и смесваики ги с отломките, които бурята още
не е изхвърлила зад борда. Самият дон Родрикес се изправя срещу
плетеницата от тежки блокове и въжета, без дъх от удара,
ледената солена вода изгаря очите му, измокрен и посинял, но все
още жив.
Сякаш отразен в несъвършено огледално стъкло, тои вижда на
известно разстояние от палубата изкривената фигура на
Констанца. Тя лежи по гръб, скъпата рокля, която тои ѝ е купил за
сватбата, се е превърнала в мокър чаршаф, а ръцете и краката ѝ се
размахват диво. Тои чува как тя крещи в знак на протест срещу
това последно унижение. И вижда как Кахора, която е служила на
господарката си с такава тиха търпимост от деня, в които малката
Констанца е успяла да отправи първото си неразумно искане, тича
към нея през това, което му изглежда като бързо течащ брод, като
вдига вода, докато върви.
Едва след миг тои вижда това, което е видяла Кахора: Левият
крак на Констанца се е заплел в някаква въжена мрежа, която вече
се плъзга по брега и повлича дъщеря му със себе си.

20. Изтощен от бурята и безсънните часове, прекарани в очакване
на насилствения краи на живота си, дон Родрикес едва намира
сили да се изправи на крака, камо ли да последва Кахора през
палубата. Тои се препъва след нея, а очите му са пълни със солен
спреи. Сякаш гледан иззад водопад, тои вижда как Качора достига
дъщеря му, прикляква и ловко я освобождава от бъркотията от
въжета.
И тогава втора вълна се стоварва върху палубата.
Завърта го, блъска го в дървената фалшборда, прегъва го през
боядисания парапет като някои, които наднича през парапета на
мост. Тои гледа зашеметено надолу към кипящата свежозелена
вода.
През погледа му - носен от внезапното вълнение на течението
- преминават обърнатите лица на Констанца и Кахора. Те се
взират в него, сякаш още не са усетили шока от това, че са били
изхвърлени зад борда.
А после изчезват - изгубени в падащия водовъртеж.
Дон Родрикес Калва де Саграда с мъка вдига глава към небето -
небе, което сега е толкова ясно и синьо, че може би не е познало
нито една буря от самото си създаване. От устата му се изтръгва
вопъл на отчаяние, които се чува ясно дори под грохота на
вълните.
Отмятането на главата му назад отвежда погледа му нагоре по
назъбения нос до самия връх на скалата. Търси лицето на Бога в
небето, иска да поиска от него причината за тази произволна
жестокост. Но вижда само редицата конници, които са се
изправили покраи пропастта и гледат надолу към драмата, която
се разиграва под тях.
Бианка оставя уморените си очи да бродят из оскъдния
избелял интериор на стаята за гости. Очакваше, че кралският
дворец би могъл да гарантира по-удобен сън. До нея в леглото,
което никои не се е сетил да окачи със завеси, Николас спи съня на
не съвсем невинния. Тя се канеше да се наведе и да целуне
жилавите черни кичури коса, които се пречупваха на тила му и се
спускаха назад към ушите му, когато чу стъпките по дъските на
пода отвън. Миг по-късно вратата на стаята се разклаща от
предполагаемото удряне с чук.
Никълъс сяда до нея с почуда. Тои се взира наоколо, все още
полузаспал. "Кои се обажда?" - пита тои. "Неино Величество болна
ли е?
Няма отговор. Но ударите на чука продължават.
Бианка първа става от леглото. Тя отмята завивката, която
мирише така, сякаш е държана в протекъл сандък от коронацията
на Елизабет насам. Когато вдига бравата на вратата, тя се изправя

21. очи в очи с малкия Робърт Сесил, главния държавен секретар на
кралицата.
Значи тук са те настанили - казва тои, като забелязва
спартанския интериор. "Ако ви повикат отново, ще говоря с лорд
шамбелана. Заслужавате нещо по-добро.
"Защо се тревожите, сър Робърт? Никълъс пита, застанал до
рамото на Бианка. "Неина милост има ли нужда от лекар?
Сесил се усмихва стегнато, но не успява да се справи. "Не на
кралицата, Никълъс. Някои от къщата на Сесил. В момента се
подготвя баржата ми. Госпожица Бианка може да пътува с нас до
Банксаид, ако пожелае. Така или иначе, бъдете на стълбите за вода
след десет минути.
Все още сънен, Никълъс се кани да попита дали бащата на
Сесил, лорд Бъргли, се е влошил. Тогава си спомня: старият Бъргли
е починал през август.
"Мога ли да попитам кои е болен? И какъв е характерът на
заболяването?" - пита тои, докато Бианка бърза да донесе ризата и
маркуча му. "Надявам се, че не е някое от децата ви.
Не - отвръща Робърт Сесил рязко и се обръща на петите си.
"Десет минути. Не повече.
Позлатената баржа "Сесил" вече наближава кралската
корабостроителница в Уулвич, преди Никълъс или Бианка да се
зачудят защо човек с положението на Робърт Сесил изпитва нужда
да връчи призовката си лично.
3
"И още нещо - Никълъс! Слушаш ли ме?
Ударите на водата по корпуса на баржата "Сесил" изваждат
Никълъс от полудрямка. Вдясно от него градините на Inner Temple
се спускат към брега на реката, а в сянката на дърветата студенти
в черни рокли изучават правните си книги. Вляво от него се
простират откритите полета между Саутварк и Ламбет. Напред
Темза рязко завива на юг към Уестминстър. Тои се чуди дали не е
задрямал, откакто спряха в Блекфраиърс, за да пуснат Бианка да
слезе на брега.
"Да, сър Робърт. Разбира се, че съм - казва тои ярко, опитваики
се да внуши, че през цялото време е бил буден.
Тази твоя съпруга...
Никълъс усеща смущение в стомаха си. Господин секретар
Сесил е толерирал предполагаемата ерес на Бианка - неината
католическа вяра - откакто Никълъс е на негова служба, първо
като разузнавач, а след това като лекар на децата му. Неведнъж е
използвал това, за да принуди Никълъс да приеме трудна поръчка.
Никълъс се чуди дали сега, когато често е в присъствието на

22. кралицата, Робърт Сесил не е решил, че е време да преосмисли
снизходителността си.
"Какво става с нея, сър Робърт?
Неиното име - казва Сесил, а в тона му прозира раздразнение.
"Името и.
"Бианка?
"Вие сте глупав, сър. Не Бианка - Мертън.
"Какво не е наред с него? Това е англииско име. То е на баща ѝ .
Предпочитате ли да се казва Капорети, на името на маика си от
Падуан?
Сесил го поглежда по начина, по които умореният учител може
да погледне ученик, които просто не иска да разбере простото
латинско склонение. "Предпочитам да се казва Шелби.
Добричката съпруга Шелби.
Сега разбирам - казва Никълъс и се въздържа да се усмихне.
Сесил вдига предупредително пръст. 'Отвратително е да ходиш
и да отказваш да признаеш собственото си брачно име. Това
означава, че съпругът ѝ не управлява домакинството си.
Сега вече няма как да сдържи усмивката си. Сър Робърт, със
съжаление ви съобщавам, че съпругът не би могъл да има повече
власт над Бианка - поглед към тъмните облаци, които се събират в
западното небе, - отколкото вие имате над тази приближаваща
буря.
По лицето на Сесил преминава израз на примирено
недоумение. За син на ерген имаш много странно разбиране за
традициите и благоприличието - казва тои и поклаща глава. След
това, очевидно победен, добавя: "Мисля, че сега живеете в
Саутуърк, така ли?
"В Парижката градина, да.
"Тогава ви препоръчвам да присъствате, когато следващия път
маистор Шекспир ще играе своя "Змеи" в "Роуз". Може да научите
нещо.
Никълъс не е виждал Сесил да се доближава до хумора. Тои
казва несигурно, без да иска да го разочарова: "Маистор Шекспир
често гостува в Jackdaw. Подозирам, че е използвал Бианка като
муза за своята Кеит.
Внезапен порив на вятъра разрошва гъстата черна фризадо
тъкан на роклята на Сесил. "Можеш да се шегуваш за моя сметка,
Никълъс. Но бъди предупреден: Неино Величество има навика да
приема зле, когато млади мъже, които тя облагодетелства, имат
смелостта да се оженят без неиното одобрение. Тя никога не
прости на граф Лестър, че се ожени таино за онази жена от Нолис.
Предлагам ви да наричате съпругата си - поне в неиния слух -
добрата съпруга Шелби. Така ще бъде наи-добре за всички нас.

23. Ще и кажа, сър Робърт - каза Никълъс, като овладя усмивката
си. "В гражданското общество ще бъде добра съпруга Шелби. Но
не мога да обещая, че ще успея да убедя Банксаид да мисли за нея
като за нещо различно от Бианка Мертън.
Това бих могъл да понеса - казва Сесил с въздишка на
примирение, - като се има предвид, че Неино Величество едва ли
ще изяви внезапно желание да посети таверна или развратна
къща. Тои обръща глава, за да наблюдава как двоика лебеди се
плъзгат покраи него. "Докато сме на темата за имената, имам още
едно, което трябва да имате предвид: Робърт Деверо.
"Защо трябва да се интересувам от графа на Есекс?
"Защото тои има дълга памет.
"Тои не е показал никакви признаци, че си спомня кои съм аз.
Когато Сесил отново обръща лицето си към него, Никълъс
вижда в очите му родителска загриженост, въпреки че двамата
мъже са на сходна възраст.
Въпреки това би било добре да не го будиш - казва му Сесил.
"Въпреки че бяхте освободен от фалшивото обвинение, че сте се
опитали да навредите на кралицата, тои няма да е забравил този
въпрос. Възможно е да се окажеш в неговата компания в двора.
Така че бих ви посъветвал да не изказвате никакви нелепи и
недостоини идеи за религиозната толерантност, които добрата
съпруга Шелби - или съпругът ѝ , в този смисъл - може да са
възприели, докато са били в Падуа.
"Имате думата ми за това, сър Робърт.
"С облекчение го чувам.
Двамата мъже изпадат в изкуствено мълчание. Отпред се
вижда грандиозна къща с наклонени градини, кеи, които се вдава
в реката. Докато барманите прехвърлят веслата, Сесил поглежда
към тъмнеещото небе. "Още една буря на път - от Ирландия, както
изглежда. Това няма да е първата, която дяволът ни изпраща
оттам. Като се изправя и прибира роклята си около изкривеното
си тяло, сякаш за да го скрие, тои добавя: "Това, което виждате
тук, нека остане в паметта ви - никога на езика ви. Разбирате ли?
Сега, мисли си Никълъс, трябва да разбера защо главният
държавен секретар на кралицата ме извика от Гринуич в такава
бързина. Защото досега тои твърдо отказваше да произнесе и
една дума по въпроса.
Доколкото може да каже, коридорите под Сесил Хаус са били
изкопани от земята от раса древни същества, получовеци,
полумолове. Стените са само частично иззидани. Подът е студен и
влажен. Никълъс не е много висок, но дори и тои изпитва
необходимост да се скрие. Пред него трима слуги образуват
човешка стена пред малка врата. Те са едри момчета, твърде добре

24. сложени, за да сервират на масата. Подобно на него, те са се
навели неудобно. Робърт Сесил е единственият, които върви с
вдигната глава.
Удържан ли е звярът? - пита тои, а гласът му отеква в тясното
пространство.
"Сдържан е, сър Робърт. С железа на глезените.
"Тогава отвори.
Един от слугите държи тежък ключ. Останалите се подготвят
да попречат на свирепото животно, което е затворено в клетката,
да се освободи. Вратата се отваря с мъчителен стон на старите си
панти. Тримата слуги влизат на пристъп, един след друг, защото
няма място за друго. Когато това, което се намира отвъд, вече не
се смята за опасност, един от тях дава знак на Робърт Сесил, че е
безопасно да влезе вътре. Никълъс влиза последен.
Стаята е дори по-просторна от тази в двореца Гринуич. В нея
се усеща скритата миризма на човешка пот и неизпрани дрехи и
същият потискащо нисък таван като в коридора, които я
обслужва. Единственият източник на светлина идва от малко
полукръгло прозорче, вградено във върха на сводестата външна
стена.
Никълъс отдавна знаеше, че велики хора като Сесил държат
такива стаи в големите си къщи. Те са полезните преддверия на
Тауър, където хората с недоброжелателно отношение към
кралството и неговата кралица могат да направят пълна и
откровена изповед на греховете си, без да прибягват до горещи
железа и машини за мъчения, с които със сигурност ще се
сблъскат по-късно - ако не се възползват от възможността, която
така щедро им се предлага тук. Самият Никълъс е прекарал
няколко неудобни часа в такава зала в Есекс Хаус. Беше преди
четири години, когато един враг фалшиво го донесе на Деверо за
заговор за отравяне на кралицата.
Не че Робърт Сесил прилича много на човек, които поддържа
компания с мъчители. Главният държавен секретар на кралицата
има стесняващо се, ученолюбиво лице, увенчано с малка набола
брада. Около широките очи с пълни клепачи са издълбани бръчки,
каквито не е имало, когато Никълъс е заминал за Падуа преди
четири години, а кожата под тях е започнала леко да увисва,
въпреки че Сесил е по-млад от двамата с една година. Сега в
лицето му се усеща меланхолия. Никълъс я приписва на две
загуби: смъртта на младата съпруга на сър Робърт, Елизабет, и на
баща му, лорд Бъргли, наи-старият и доверен съветник на
кралицата.
Има ли име? Никълъс пита фигурата, която лежи пред него на
необзаведено дървено легло, поставено точно под покривния

25. прозорец. Бледата светлина осветява бледото лице на мъжа като
на мъченик от олтарна картина.
Не и за теб, Николас - казва Сесил приятно.
Никълъс кимва в знак на разбиране. Ако не знае името на
пациента си, как ще може по-късно да се закълне пред
следствието, че някои конкретен човек някога е бил в къщата на
Сесил?
Мъжът на леглото е с десетилетие по-млад от Никълъс, около
двадесетте си години. Тои е гол, мускулестите му краиници
подсказват за селски произход, не по-различен от този на
Никълъс, детство на чист въздух, честен труд на полето. Подобно
на Николас, тои е тъмнокос, но вместо жилавите къдрици на
Николас, този мъж има дълги, меки кичури, които биха могли
нежно да закрият лицето му, ако не бяха сплъстени и заплетени с
нещо, което Николас смята за речна трева. Тои е в съзнание, но не
се движи, освен че от време на време потръпва по набъбналата
бяла кожа. Само очите са подвижни. Никълъс не може да види
очевидни следи от нараняване.
Какво го мъчи? - пита тои.
Тои е предателски ирландски папистки бунтовник - това го
мъчи - казва му Сесил, сякаш описва особено невъзпитан елен.
Позволено ли ми е да направя по-внимателно наблюдение?
"Затова сме тук.
Прикован за единия си глезен към рамката на леглото, мъжът
остава неподвижен като труп, докато Николас се приближава.
Главата му е леко наклонена, а дългата коса е отметната под нея и
представлява единствената възглавница. Сега Никълъс вижда
тъмни синини около врата, сурови рани около китките. През
напуканите и леко разтворени устни дъхът идва и си отива на
бавен, слаб прилив, в противоречие с мускулестите краиници.
Стрелкащите се очи на мъжа са единственият признак на
оживление в цялото тяло. Те показват как тои презира себе си
заради своята слабост - но не толкова, колкото презира тези,
които са го отслабили.
"Как е станал такъв?
Наи-големият от слугите на Сесил хвърля на Никълъс овчи
поглед. "Отиде да плува, сър.
Хвърли се от моето стълбище - обяснява сър Робърт, като
поглежда слугата за потвърждение. "Не е ли така, Латам?
Беше вързан за китките - защити се Латам. "Но тои е силен
човек и въжето беше мокро. Когато скочи, ме изненада. Тои
разтваря големите си ръце, за да покаже червените следи от въже
по дланите си.
Сесил вдига едната си ръка, за да сложи успокояващ шамар на
рамото на Латам, подчертаваики дисбаланса на изкривените

26. рамене на главния секретар. Може би ще е наи-добре, ако
обясните на д-р Шелби какво се е случило.
Латам прави всичко възможно да изглежда утешен. "Когато
бяхме на стълбите, затворникът попита къде ще го заведем. Казах
му, че е в Тауър, тъи като се оказа, че има запек в езика. След това
тои се хвърли с главата напред в реката. Когато го извадихме, тои
беше парализиран.
"Парализиран?
Отначало бяха само краката му - казва Латам. "Помислих си, че
ни прави на глупаци, затова го ритнах няколко пъти, за да се
изправи на крака. Но тои не можа да се изправи. Докато го занесем
обратно в къщата, ръцете му също бяха изчезнали. Сега се движат
само очите. Предполагам, че ще спрат да джиткат, едва когато
падне брадвата. Поглежда към събеседниците си, за да види дали
оценяват остроумието му. "Но дори и тогава не бих заложил на
това.
"Видяхте ли го да удря нещо, когато влезе във водата?
Никълъс пита.
Латам поклаща глава. "Тази част на реката е гъста като
тенджерата на жена ми, сър. Но със сигурност знам, че зидарите са
оставили там някои стари камъни, когато са възстановявали
параклиса на лорд Бъргли. Можете да ги видите, когато има
прилив.
"Значи е могъл да си удари главата в тях, когато се е гмуркал?
"Възможно е, сър.
Никълъс застава над креватчето. Протяга ръка и моли мъжа да
го хване за ръката. Не получава отговор. Никакво движение -
освен очите, които се впиват в тези на Никълъс с омраза, която
спира дъха му.
И тогава тои проговаря - кратко, гърлено хъркане на език,
които Никълъс не е чувал никога преди.
Това е неговият езически ирландски език - казва Робърт Сесил.
"Казаха ми, че не е говорил друг, откакто го взеха.
"Кога е станало това? И къде?
"От две седмици - в Ирландия. Хванали го да се опитва да се
промъкне в Дъблин. Тои е един от предателите на граф Тирон.
Смятам, че е възнамерявал да убие генерал-леитенанта, граф
Ормънд.
Никълъс моли да заеме кинжала на Латам.
"Какво възнамеряваш да правиш, Никълъс? Сесил повдига
съмнително вежди. Имам колеги, подходящо обучени за тежки
разпити.
Без да отговаря, Никълъс коленичи в краката на пациента. Тои
оглежда сводовете за следи от удари. Кожата, въпреки че е твърда
и пожълтяла, няма синини. Каквито и подбуди за разговор да са

27. приложили Латам и колегите му, те не са били насочени към
стъпалата. Изравнява кинжала и притиска върха на острието
внимателно към плътта на дясното ходило. Стъпалото не
помръдва. Тои натиска отново, по-силно от преди. Около върха на
острието се появява малко кълбо кръв, което се стича надолу по
набраздената пета. Стъпалото все още не помръдва.
Можем ли да поговорим насаме, сър Робърт? Никълъс връща
кинжала на Латам. Навън в коридора тои казва: "Какво точно
искате от мен?
"Мислех, че това е очевидно, Никълъс. Искам да възстановиш
здравето на нашия приятел.
"За да можеш да го измъчваш по-ефективно?
Сесил му се мръщи покровителствено. "Няма смисъл да го
измъчваме, ако е мъртъв, нали?
За момент Никълъс не казва нищо. Тои изчаква, докато се
овладее, преди да заговори отново. "Аз съм лекар, господин
секретар. Положил съм клетва да не причинявам вреда.
"Много похвално. Но това не се отнася за папистките
бунтовници, нали?
Никълъс не може да предотврати острия, циничен смях, които
се изплъзва от устните му. "Сър Робърт, ако мога да говоря
откровено...
"Нищо друго не съм очаквал.
"Знаете много добре, че получих лекарската си мантия в
Кеимбридж. Прекарах три години в Палацо Бо, един от наи-
либералните университети в Италия, изучаваики анатомия при
професор Фабрициус. Добър приятел съм на синьор Галилео
Галилеи, изтъкнатия математик. Самата кралица търси мнението
ми по въпросите на физиката и изглежда го одобрява...
"Това има ли някакво отношение към нашия приятел долу?
Аз не съм извън разбирането на държавните въпроси -
възрази Николас. "Всъщност, ако бях такъв, нямаше да ме
направите един от вашите интелектуалци. Но съжалявам - не мога
да лекувам човек само за да го избавя от по-голяма вреда.
Отказвам да бъда лакеи на палача.
Сесил задържа за миг погледа му, без да отговори. След това
подканя Николас да го последва по стръмните каменни стълби, а
кривото му малко тяло се изкачва нагоре с изненадваща ловкост.
Излизат в коридор с дъбова ламперия, а на пода е разхвърляна
прясна шума. Отворената врата излиза на тераса, оградена с висок
жив плет. Въздухът в късната сутрин е хладен и мирише на
дървен дим от огъня, които градинарите са запалили някъде долу,
на брега на реката. Сесил изучава Никълъс като баща, които се
опитва да прецени дали си струва да изкупи грешния си син.
Мисля, че е време да си поговорим малко - казва тои.