Презентацията е изготвена от Стефани Илиянова Кирилова, ученичка от 4 "а" клас, НУ"Алеко Константинов", град Харманли - февруари, 2014 г.

2. Васил Левски (на стария правопис: Василъ Лѣвскій ) е
псевдонимът, с който е известен Васил Иванов Кунчев,
български революционер, идеолог и организатор на
българската национална революция, национален герой.
Основател е на Вътрешната революционна организация
(ВРО) и на Българския революционен централен комитет
(БРЦК). Известен е и като Апостола на свободата заради
организирането и разработването на стратегията за
освобождаване на България от османско иго. Той пътува
по страната и създава тайни районни комитети, които да
подготвят националния бунт. Неговата мечта е чиста и
свята република, в която всички да имат равни права,
независимо от етническата си и религиозна
принадлежност. Това въстание и последвалата
Руско-турска война довеждат до възстановяване на
държавата България на европейската карта.
Други известни негови прозвища са „Дяконът“ и
„Джингиби“ (Неуловимият). През2007 година чрез
национално телевизионно допитване на БНТ е избран за
номер едно в списъка на най-великите българи за всички
времена.

4. Ранни години
Васил е роден на 18 юли (6 юли стар стил[1]) 1837 г. в Карлово в
семейството на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Има
двама братя — Христо и Петър — и две сестри — Яна и Марийка. Учи
във взаимно училище в гр. Карлово и в класното в Стара Загора.
През 1851 г. баща му умира и тримата братя остават да се грижат за
семейството. Васил е на 14 и започва да учи абаджилък.
От 1855 г. е послушник при вуйчо си Василий, таксидиот на Хилендарския
манастир в Карлово и Стара Загора. Учи две години в класно училище в
Стара Загора и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници в
Пловдивското класно епархийско училище „ Св. Св. Кирил и Методий“,
основано от Найден Геров през 1850 година. На 7 декември 1858 г. приема
монашеството и името Игнатий в Сопотския манастир „Св. Спас“ под
мантията на йеромонах Кирил, а през следващата 1859 г. пловдивският
митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон в църквата "Света
Богородица" гр. Карлово[2].
Някои автори свързват Левски с масонството, като допускат, че той бива
посветен като масон през 1861 г.[3]Това твърдение е категорично отречено
от някои академични автори,[4] макар те да не отхвърлят възможността
Левски да е бил запознат с масонските идеи. Той владее отлично няколко
езика: турски, гръцки и арменски, които се оказват полезни в
революционната му дейност.

5. Революционна дейност в Сърбия и Румъния
На 3 март 1862 г. заминава за Сърбия и взема участие
в Първата българска легия на Раковски в Белград.
Запознава се отблизо с бунтовните среди на българската
емиграция. Заради своята ловкост и храброст по време на
сраженията с турците за белградската крепост Васил
получава името Левски (според легендата е направил
„лъвски“ скок по време на военни упражнения в Сърбия).
На този етап изпитва силно влияние на Раковски и
възприема идеята за организиране на чети, чрез които да
се вдигне народът на въстание. След разтурянето на
легията се присъединява към четата на дядо Ильо
войвода. През 1863 г. заминава за Румъния и след кратък
престой се завръща в България. През пролетта на 1864 г.,
навръх Великден в Сопот, Левски в присъствието на найблизките си приятели сам отрязва дългите си монашески
коси. От този момент той става мирски дякон (служител,
помощник) на свободата Васил Левски.Архимандрит
Василий се опитва да възбуди църковно следствие срещу
племенника си, а Пловдивският митрополит заплашва
самия Василий с наказание, ако упорства в настояването
си. От април 1864 до 1866 година Левски е учител в
село Войнягово, Карловско, след това от март до
октомври 1866 година в добруджанското Еникьой, а от
края на годината до март 1867 година в съседното Конгаз.
По-близо до границата, той се надява да се свърже с
Раковски и да се запознае с неговите по-нататъшни
планове. Като учител Левски развива революционна
пропаганда сред народа и организира патриотични
дружини за бъдещото въстание. През 1866 година на
румънска земя се движи в средите на Хаджи
Димитър и Стефан Караджа. През ноември 1866 година
се

6. През 1867 г. по предложение на Раковски е определен за знаменосец в четата на
Панайот Хитов, която се подготвя за прехвърляне в България. Заедно с четата
изживява всички трудности и разочарования по време на похода в Балкана през
1867 г. После заедно с четата преминава в Сърбия и постъпва във
Втората българска легия(1867-1868). След разтурянето ѝ той се разболява и
остава 2 месеца в с. Зайчар. През това време преосмисля изминатия път.
Съмненията му в целесъобразността на четническата тактика се превръщат в
убеждение, че трябва да се търси нов път за постигане на крайната цел. За пръв
път изразява мнение, че трябва предварителна подготовка на народа за участие
в освободителното дело. В писмо до Панайот Хитов загатва за своите изводи и
намерения, като му съобщава, че е решил да извърши нещо голямо в полза на
отечеството, „в което ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само
мене си“. В него се засилва недоверието спрямо Сърбия и убеждението, че
българите трябва да разчитат преди всичко на себе си, а не на външни сили.
Гибелта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа окончателно го
убеждава, че предварителната подготовка е необходимо условие за победата на
българската революция. През август 1868 година, Левски отива в Букурещ,
където се свързва с Иван Касабов и дейците на „Българското общество“. Към
това време се отнася запознаването му с Христо Ботев и техният съвместен
живот в една изоставена вятърна мелница край Букурещ.

7. Организиране на революционни комитети
Първи революционни комитети
Със средствата, предоставени от „Българското общество“ и
читалище „Братска любов“, организация на „младите“,
Левски заминава за Цариград с параход на 11 декември
1868 г., за да предприеме оттам първата си обиколка из
българските земи. Тя е с осведомителна цел. При
извършването ѝ, Левски се запознава с условията и
възможностите за революционна дейност в българските
земи. В началото на януари 1869 г. напуска турската столица
и се отправя към Тракия и Северна България. Преминава
през Пловдив, Карлово,Сопот, Казанлък, Сливен, Велико
Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Навсякъде разговаря
със свои доверени хора и познати, за да ги спечели за
делото. Обнадежден, че в непродължителен срок може да
бъде обявено въстание, Левски приключва своята обиколка
и на 24 февруари се завръща в Румъния.
Левски през 1870 година
След двумесечен престой в Румъния на 1 май 1869 г.
Апостола започва втората си обиколка в българските земи с
изходен пункт Касабов. И двата документа, които
удостоверяват, че Левски не е случаен човек, а изразява
мнението на българската политическа организация в
Румъния, са подпечатани с печат наПривременнота
правителство на Балкана. По време на тази обиколка Левски
поставя началото на изграждането на вътрешната
на революционни революционна организация (ВРО). Първият комитет е основан в Плевен с
препоръките и помощта на Данаил Попов[2]. После продължава изграждането на местни (частни)
революционни комитети и в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и др.
Втората обиколка на Левски го убеждава, че въстанието не може да бъде вдигнато толкова скоро,
както мисли няколко месеца преди това. Той съзира необходимостта от по-голяма подготовка на
народа, осъществявана от революционни комитети, свързани организационно помежду си.

8. След завръщането си в румънската столица на 26 август 1869 г. Левски се включва активно в
живота на младата българска емиграция. В края на 1869 г. заедно с Любен Каравелов участва в
създаването на Българския революционен централен комитет. Той се стреми да убеди
емиграцията, че центърът на подготовката на предстоящото въстание трябва да се пренесе във
вътрешността, че българите трябва да разчитат на своите собствени сили, а не на външна
помощ, че трябва да се скъса решително с необмислените комбинации с балканските страни.
Емигрантските дейци съзнават необходимостта от организиране на народа, но никой няма план
кой и как да го направи. Те трудно се разделят и с традиционните си схващания за чужда помощ и
за ръководене на революционното движение извън страната. Разочарован от емиграцията, през
май 1870 г. Левски се завръща в България и се заема с доизграждането на комитетска мрежа. До
края на 1871 г. успява да създаде гъста мрежа от революционни комитети, обединени в цялостна
ВРО. За столица на ВРО е обявен Ловеч, а комитетът в този град е обявен за БРЦК. В запазената
документация и в печата на организацията той е наричан още Привременно правителство на
България. Създаването на ЦК в България изключително важна стъпка в укрепването на
вътрешната комитетска организация. С това Левски осигурява организационно работата си по
подготовката на въстанието в страната. Ловешкият комитет го подпомага в поддържането на
връзките с емиграцията. Левски разглежда ЦК в България като върховно ръководство на
революционното движение с общонационални функции. Селските и градските частни комитети в
революционната организация обединяват в себе си представители на всички социални групи в
българското общество. Левски единствен от „четеримата големи“ на българската революция
достига до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите. Техните
средства са особено нужни за материалната осигуреност на предстоящото въстание. Той
предвижда получаване на тези средства по доброволен начин, но за тези, които отказват да
подкрепят народното дело, той въвежда революционен терор[5].
Към края на 1871 г. изградената ВРО е единствената реална сила, способна да постави на
дневен ред българския национален въпрос. Комитетите започват активна работа за привличане
на привърженици, за събиране на средства и закупуване на оръжие. Когато работата нараства,
БРЦК изпраща двама помощници на Левски през втората половина на 1871 г. — Димитър Общи и
Ангел Кънчев. Същата година изработва програма и проектоустав на БРЦК. Инициатор и
участник е на първото общо събрание на БРЦК в Букурещ (29 април — 4 май 1872 г.). В края на
юни 1872 г. напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК пред комитетите в България започва

9. Залавяне и смърт
На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е
против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася
тежък удар на революционната организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за
вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и
да се прехвърли в Румъния. Той знае за провала при обира в Арабаконак, но не знае, че турската
полиция разполага с негова фотография и с точно описание на особените му белези, както и с
информация, къде евентуално може да бъде открит. Васил Левски не е предаден от един човек, а
е жертва на дълга верига от полицейски разкрития. На 27 декември 1872 г. бива заловен от
турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). При залавянето му архивът, е останал
незабелязан от хайката. Същият архив с комитетски книжа е запазен и по-късно предаден на
Захари Стоянов. Липсващите парични средства са намерени през 1972 г. в темелите на къщата
на Марин Поплуканов. Предполага се, че причината за неговото залавяне е предателство от
съмишленик. Спори се за името на предателя — Поп Кръстю (съучредителя на комитета в Ловеч)
или Марин Поплуканов (председателя на комитета). През 1925 историкът Димитър
поп Кръстю става доносник на турските власти и дава сведения за местоположението на
Левски. Според други проучвания предателство спрямо Левски не е имало.[6] До последно
османците не знаят кого са заловили и Левски е откаран в Търново, за да бъде разпознат. Чак
там става ясно кой е той. При Къкрина отиват едва няколко заптиета, а в случай, че са знаели
кого залавят, подобна малочисленост не би била логична. Също така се доказа, че поп Кръстю
не е имал точна информация за плановете на Левски. Левски, който е охраняван само от 20
заптии по време на пътя си от Търново до София, се е надявал напразно до последно, че ще
бъде освободен от съмишленици.

10. Залавянето на Левски (худож. Никола Кожухаров
Впоследствие Левски е отведен в София, където е предаден
на съд. Апостола изгражда защитата си на основите на
правата на християните споредХатихумаюна, за да не
издаде някого и организацията. Той подчертал няколко пъти,
че е търсил законни пътища за изменение на живота в
Империята. Левски се разграничава от дейността на
Димитър Общи, за да избегне криминални обвинения.
Очаквало се Великото везирство да освободи всички освен
обирачите на пощата, защото политически процес не е в
интерес на Турция и вреди на авторитета ѝ пред Европа.
Комисията за процеса е: Али Саид паша, Шакир бей и
Иванчо Хаджипенчович. В инструкциите към съдиите е
записано да се накажат строго само ръководителите. В
състава на съда са включени и българите: х. Мано Стоянов
и Пешо Тодоров като представители на българската
община в града. Включени са още мюсюлмани и евреи.
Смъртната присъда е издадена на 14 и е потвърдена на
21 януари 1873 г. Процесът завършва, а комисията е иззела
функциите на съд, което е недопустимо по законите на
самата империя. 60 подсъдими са осъдени на затвор и
заточение и двама са обесени — Димитър Общи и Васил
Левски. Присъдите са потвърдени от султана по
целесъобразност. За да не се навреди на турската
дипломация, не са извършвани по-мащабни разследвания и
гонения.
На 18 февруари (6 февруари по стар стил) 1873 г.
присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на
обесването на Васил Левски се намира в центъра на
днешна София, където е издигнат негов паметник.
В последните си мигове се изповядва пред архиерейския
наместник на София – отец Тодор Митов. В изповедта си
казва: "Каквото съм правил, в полза народу е " и помолил
прошка от него и от Бога, а в молитвите си да бъде
споменаван катойеродякон Игнатий, а също и българският

11. Левски пред съда (худож. Калина Тасева)
Свещеникът поп Христо Стоилов разказва за последните мигове на
апостола: "Дяконът се държа юнашки. Каза, че наистина той е
първият, но че след него са хиляди . Палачът му наметна
въжето и ритна столчето. Аз се просълзих и се обърнах към "
Св. София", за да не видят турците, че плача, и си тръгнах. "
Михаил К. Буботинов също дава описание: "На 1873 лето, 5
февруарий, вторник, пазарен ден в София - 2 часа преди зори, в
двора на пашовия конак — на мястото на днешния княжески дворец,
стана необикновено разшавание на пашовските сеймени. По заповед
на Мазхар паша, тогава Средецкий губернатор, се изпрати един
мулезимин да обади на иконом поп Тодор Митов, да се приготви...
Иконом поп Тодор се приготви за половин час... И ето, че се зададе
губернатора на каляска със свитата си, състоящата се от десетина
души. Веднага след тях биде приведен на средата на мегдана, токущо извадений из тъмницата Васил Левски, конвоиран от един взвод
заптии и 4 взвода аскер, облечен в костюма си, както е бил хванат от
властите при ханчето, с тежки окови на нозете, но без
присъдний иллям на гърдите. Мазхар паша, обърнат към свещеника,
заповяда му да се приближи при Левски и свободно да извърши
верозаконните потреби. Щом се приближи свещеника при Левски,
пашата се оттегли на 7-8 разкрача и същевременно даде знак да
направят същото и хората от свитата му. ...
Що за себе е изповядал в случая Левски, не е могло да бъде
предадено от свещеника-изповедник. Обаче в общи думи: отец Тодор
ми е приказвал, че Левски стоял бодър и в присъствие духа казал: "В
младините си бях иеродякон Игнатий, напуснах службата в съзнание,
че бях повикан да изпълнявам друга, по-належаща, по-висока и посвещена служба към поробеното отечество, която ... дано!" Тук
Левски се просълзил и помолил свещеника да се помоли Богу за
иеродякон Игнатий ...