1. Новият експеримент на Мона Чобан
От автора
Тази книга е роман, защото почти всичко в нея е
въображаемо, но и не съвсем всичко е измислено.
Познавам хора, които са чували тази история и
други, които я считат за напълно невъзможна.
Самата аз съм преживявала част от написаното, а
други са преживявали останалото.
Тази книга е написана спонтанно, след много идващи
въпроси, оставащи си все без отговори. Дали тази
книга ги намира? Какви отговори дава? Надявам се
за всеки читател те да са различни, но истински и
„ДОСТА” нужните му.
Въображаемото и енергията заложени в нея ще
поведат читателя между реалното и невъзмож-
Автор: Мона Чобан ното, между истината и измислицата, но при
Издателство: Адвъртайз ООД всички положения, накъдето и да тръгнете ще вър-
Жанр: Съвременни романи вите с много честност.
И ако в някакъв момент ви се стори, че всичко това е
ISBN: 978-954-92868-1-6
невъзможно, спомнете си, че най-често в живота ни
Година: 2012 най-интересното, най-ненадейното и най-случващо-
Страници: 168 то се е именно онова, което сме считали за невъз-
можно.
Цена: 10,00 лв.
Тази книга е за всеки, който пие кафето си с канела
или карамел, който обича миризмата на горящо
дърво в камината, на изгнили листа есен, на прегоря-
1111, гр. София
В книжарниците от 16 февруари,
ул. „Христо Максимов” 45А ла трева през лятото. За онези, които имат мерака
www.advertise.bg
да се учат цял живот, които искат да вярват, кои-
благодарение на издателство
E-mail: mona.choban@advertise.bg то заспиват усмихнати.
Phone: +359 2 873 90 67
Mobile: + 359 898 458 329
Fax: +359 2 873 90 67

2. Пабоб
***
Още се не бе вдигнала мъглата, обвила като Нямат време съселяните му да разгадават
ямурлук баирите, още не бе пробило душата ни на Пабоб, ни чия да е друга, и
слънцето през върховете на боровете, когато така набързо, лекомислено му бяха дали
гласовете на чинките се извисиха и се определението „луд”. Какъв и що е или
сблъскаха с вика на Пабоб “ Bonjour à tous le пък какво му е, хич и не ги е еня. Обичат го
monde!”. И макар в света да е двадесет и и такъв.
първи век, то тук, между трите хълма,
времето още се ниже някъде в двайстото ***
столетие. Всяка сутрин почти в един и същи Още като малък, когато били много бедни,
час селото се събужда с тия два поздрава – на го питали какво готви майка му, а той
чинките и Пабоб. И ако пеенето на птиците се отвръщал: “Пак боб”. По тия краища бобът
променя през сезоните, то вторият поздрав от бил основно ястие, лесно се гледал и
години остава неизменен. Пабоб, човек ставал голям - с една шепа три къщи да
незлоблив, кротък, даже благ и прекомерно нахраниш, пък момчето го обичало, та
добър, има странни навици, но привикнали оттам му излязло и името. През годините
към тях, съселяните му се радват и не му той съвсем сдъвкал думите, дали от
придирят. Никой в селото не знае какво точно повтаряне или на шега та станало “па боб”,
казва този странник, но и никой не се накрая съселяните го слели на “пабоб” и
замисля. Отдавна са приели особеностите му - така му останало име за цял живот.
това, че говори на всякакви неразбираеми
езици, че говори на себе си. Старите считат, че ***
лудият фъфли на някакъв си негов език. А от Пред портата на Стана шашавия понамали
честото повтаряне той така слива думите, че крачка, но не влезе веднага. Загледа се в
дори и някой чужденец да дойде, няма да го гърбовете на вървящите пред него, а най-
разбере. Но чужденци по тия места не бяха вече се загледа в жената. Той към жените
идвали никога, или ако са идвали то е било не изпитваше отдавна нищо, ни ги
толкова отдавна, че никой вече не помни, а търсеше, ни го вълнуваха, но тая жена сега
тия, дето можеха и да помнят, отдавна ги привличаше погледа му като залепен с
няма, за да разкажат. дъвка. Кога чуждоземците стигнаха до
Сетне Пабоб сяда на пейката и чака Митко Чолаковата къща, Пабоб само извика
Чочев да отвори кръчмата-магазин и да му силно и пищящо “Достааа” и влезе в двора
разреши да премете стълбите срещу една по своите си работи.
вафла или чете някоя от своите си книги. В Така почна тая пролет в Буйново. Дълго
селото го смятат за странен, за малко смахнат, гадаеха после старците, дълго разказваха
отнесен. Така си и беше. Но в едно с това той какво ще е, ту спореха, ту се събираха
бе и човек образован, пътувал и свят видял, около общо мнение. Дълго–дълго няма и
пък завърнал се, говори български, турски, седмица, докато не разбраха, че
оправя се на гръцки, чете френски книги и Чолаковата къща я купили чужденци.
даже пише стихове.

3. Катерина
***
Така започна големият път на Катерина – с двеста метра черна пътека. Вървеше без да знае къде отива, като на
сън, а наяве си беше. Трудно прие къщата, не заради себе си, заради Мано го стори. Но много бързо превърна тая
стара къща в дом.
И домът й се напълни с всички аромати, които можеха да го завладеят.
На двеста и четиридесетия ден от третата година обживената къща продължаваше да се гизди с все по-нови и
нови допълнения. Животът върлуваше в нея с пълна сила. В кухнята се сменяха своеобразни аромати – по
рецепти и разписание. Към девет часа бавно настъпваше властта на кафе с карамел. Когато то кипне, към него се
добавя и щипка канела. Тъмната течност в голямата чаша се разрежда точно с едно отсечено отливане на ръката
от малко бяло домашно мляко, а отгоре Катерина настъргва канелата. Полага съзнателно старание да използва
доколкото е възможно само естествени продукти. Затова и всяка вечер пред вратата си намира бутилка краве
мляко – току-що издоено, все още топло и съвсем истинско. Канелата, макар и няколко прашинки за всяко кафе,
се настъргва от пръчка, донесена й някъде от Африка. Никога не използва канела от стъклени шишенца с
магазинерски етикети. Кухнята й е пълна с какви ли не подправки, билки, тревички от всички краища на света.
Някои си носи тя самата, други заръчва на приятели, трети издирва по екзотични пазари...
Точно половин час кафеен ритуал, примесен с дима на ръчно свита цигара от листата на тютюн, който се отглежда
по тези места.
След кафеното действие Катерина прибира на кок особено старателно червеникавата си тежка коса, облича
кенарена бяла, съвсем бяла роба и започва да свещенодейства. Ръкавите на робата се навиват до лактите.
Краката й са боси, украсени единствено от ярко червения педикюр.
На огромната дъбова маса се зареждат малко зеблено чувалче с брашно, голямо сито, ръчно бито краве
масло, хладка вода, мая, подквасеното вчера мляко... Всички действия са като във филм, като че ли се
наблюдава отстрани, защото това, което следва е ново за нея, но интересно, примамливо като непознати
и далечни страни. Тогава, като по часовник, в къщата влиза Вела. Носи три яйца снесени тази заран.
И около дъбовата маса двете жени – Катерина в бялата си кенарена роба и Вела във вечното си черно
започват да месят хляб. Няма по-голям майстор на хляба по тия места от Вела. Затова и Катерина нея
избра за учителка. И ето сега младата ще учи тайнството да меси хляб, да влага душа в него, да забърква с
върха на пръстите тестото, сетне да го погали и с каква тежест да го притисне с длан. Ще се научи да
усеща колко да е топла стаята и колко време да му дадеш да втаса, как се разстила в тавата. Правенето на
хляб е най-мъчното умение. Ако някой ви каже, че това е фасулска работа, хич и не му яжте хляба. В един
хляб няма ли женска душа, силни страсти и две-три въздишки, той не носи живота в себе си. Когато
тестото е опечено, питата се оставя да обиколи нивата си. А сетне по вкуса и средата й можеш да четеш и
душата на жената, дето го е галила, месила, стискала. Каквото й е на душата, такава е й средата на хляба.
Това опитване на най-различни занимания я омагьосва, кара я да се чувства полезна и можеща, дава и
някакви други сили. Ето научи се и неуменията си спокойно да приема, че и уменията. Научи се без
вълнения и прегорелия хляб да прегръща, както и бухналия, дето целия живот е събрал в себе си.

4. Доста
В този октомврийски ден слънцето вече не беше Двамата разговаряха шепнешком, а в люлката
силно, но някак тежко печеше, задушно и скрито. Ту в ъгъла спеше малко момченце с руси къдрички.
го затулваха облаци, ту го отвиваха, ту вземе та се Взе го младата жена в ръце, залюля го, целуна
смръчи, ту се избистри. И аха да завали, пък го по челото пък продължи.
размисли и капка не капва. Тежко време беше тоя . Взе го младата жена в ръце, залюля го, целуна
следобед, изедно. И на Пабоб му беше такова тежко го по челото пък продължи.
на душата и ни му се стихове лееха, ни му се книги - Виж го, тате, колко е мъничък, как без живот
четяха. Полегна той, позагледа играта на облака и да го оставя? Един път съм го довела на тоя
слънцето, пък позачака и сам не знаеше какво. А то свят, как тъй малък да го пратя обратно? От
само го споходи. тоя изедник не можеш ме скри, на мира няма
- Няма живот за мен, татю, веке, няма да има, никой да остави. Вгради ме в моста мен, да
само ти си ми едничка надежда – младата жена, живеете вие.
почти дете още гледаше мъжа право в очите. От очите на стария мъж капеха сълзи. Не
Той не смееше да я погледне, но тихо нареждаше и хлипаше, сам не усещаше, че плаче, погали
не беше ясно кой кого повече умолява. заспалото дете и стисна длани така силно, че
Не мога, Досто, такова нещо да сторя. Не мога. Ти камък можеше да счупи.
си ми едничка. Такова не мога на никого да Цял живот камъни съм редил и кога са падали с
направя, на тебе пък хич. тия ръце съм ги вдигал. Що къщи съм построил,
Татенце, моля те, татенце, – гласа й се извиваше хората в тях децата да си гледат, що мостове
все по-висок и притаен. да минават и ни на реката да пречат, ни тя на
Как на душата си грях да взема, дъще, не можеш тях. Честно живях, на малко се радвах, къде
ме за това моли. С какви очи утре майка ти ще съм сгрешил, че това на моята глава да дойде?
гледам, с какви думи мъжа ти ще срещна, с кои Една си ми ти Досто, една радост, една утеха.
ръце детенцето ти ще прегръщам. Кой ще ме на стари години гледа, кой ще ми
За мен живот няма вече, тате, ни мъжа си ще пее, кой ще ме радва? Що ме Господ така
прегръщам, ни на детенце ще си пея. Каза изпитва? Щото те на чужденец дадох, затова
черкезина, връща се след месец мен да вземе. ли ме Господ наказва? Добър човек е Жан,
Няма да те дам, Досто, няма. Ти си ми едничка никому лошо не е сторил, обичате се, кой баща
радост, няма да те дам на черкезина, нека мен да ще троши на детето си хатъра, кога такъв
вземе, нека мен да коли, нека да ме беси. мъж го иска? Затова ли ме тая проказа
Недей така, тате, видя го какъв е, чул си какво застигна. Никому дума напреко не съм казал,
правят черкезите – той мен иска. Теб и мама ще никому нищо не съм отказал, защо на мене,
затрие, детенце ще ми заколи и пак ще ме вземе. Господи, детенцето си да не мога да опазя!
Моля те, тате, вгради ме в тоя мост, дето го на Благословия ми беше занаята, сега стана
реката правиш, детенце ми спаси. проклятие. Как се на дете смърт обещава, кога
Не може, дъще, от мен това да искаш. си му живот давал?
Майсторлъкът ми не е за смърт даден. Кандилото припука, припука пък угасна. В
Не е смърт това, тате, живот е това. Кога дойде стаята стана съвсем тъмно.
черкезина, аз вече сама ще съм си тръгнала. Изпъшка Пабоб от това дето беше бълнувал,
Мъртва защо съм му? Вие живи ще останете. Мен стресна се и видя, че е още светло, че деня още
иска той, не друго. Вгради ме, тате, детенцето не си е тръгнал. Тежко му беше преди да легне,
ми пожали. Ти си ми тейко, аз на мойто детенце два пъти по-тежко се събуди. Какво беше това,
съм майчица... отде идеше, защо го мъчеха тия хора и в главата
Кандилото припукваше в малката стаичка и му влизаха той не знаеше, но като камък на
тишината тежеше. сърцето му висяха.

5. Мано
Французинът изплашено гледаше ту жена си и сина си, ту местните хора и тихо шепнеше: „que qui se passe”. Той не
бе привикнал на такива шумотевици и силни страсти. Дъщерята на Катерина грабна сина си и влезе с него в къщата.
-Какво става, не се стърпя Мано, какво става с тази къща, да му се невидяло?
Той за пръв път повишаваше глас. Хрисим на пръв поглед, досега никой не го беше виждал така ядосан.
Доне, кажи, какво става с плевнята. -Дори Катерина този път бе по-настоятелна от обикновено.
Няма какво да казва. Тоя нож да го изхвърлите веднага. Децата се плашат, плевнята пука, Пабоб крещи. Не ме
интересува ни къде сте го намерили, ни за какво ни е. Само го скрийте, заровете го.- Мано нареждаше бързо,
изплашено, като в транс.
Самият той вече бе забелязал как с новия живот, с новите навици, бе се сдобил и с нови виждания. Бе разбрал за
живота повече, отколкото през всички години до тук. Или поне бе разбрал всичко различно и друго, което не
знаеше. Но изведнъж, грижата му на баща, градската му кръв, старите му навици си казаха думата и страхът излезе
на повърхността.
-Няма да го хвърлим, ни да го заровим – отсече твърдо Дона. - Кръв има по тоя нож, кръв стара. И душа има. Не знам
ни какъв e, ни отде иде. Но на него има поличба и жена клетва е хвърлила. Далечна клетва усещам, тежка,
чужбинска. Ако ножа заровим, клетвата ще остане.
Дона говореше твърдо и убедено. Нищо, че беше в чужда къща, нищо, че ножът ни беше нейн, ни в нейната
намерен. Самата тя знаеше, усещаше, виждаше с нейното си виждане, че ножът е на всички и за всички.
Сега ще остане там, на камината. Като му дойде времето, той сам ще ни покаже какво да го правим. Не ти пречи,
Мано, ни ножа, ни поличбата му. На теб не пречи, не е тя за теб нареждана. На теб най ти пречи страхът. Като на
заек ти се е свило сърцето. Цял живот така го носиш, цял живот все след страха си тичаш, цял живот той за носа те
води. Ти мен ще ме прощаваш, че такива работи ти думам, ама човек един живот има и ако не ти кажа, че сал един
косур имаш, ама голям, колкото за целия свят – грях ще сторя. А, да ме прощаваш.
Къщата
Една къща не я ли галиш всеки ден, не й ли палиш печката, не й ли скърца дюшамето,
значи няма ни да я залюбиш, ни тя да те слуша. Къщата е като жената – иска грижа и
искреност, като й хитруваш и само от време на време я спохождаш, тя вземе та те почака,
почака пък почне и тя да ти хитрува. Я покрива ще прокапе, я мишки ще я населят, я някоя
катеричка от гората уж случайно ще приюти, я паяжини ще я обвият.
Щото и къщата, и жената, искат дъха ти да усещат, да го пият така за късмет, пък ту да се
приласкаете, ту да се отблъснете - да си поиграете искат; и тамън те зарадват с нещо, пък
вземат някоя и друга грижа да ти създадат, и хем радост голяма ти носят, хем все да ги
мислиш и на мира не те оставят. Така са те – искат си своето и не им ли го дадеш дълго
няма да ги имаш.