2. Р А С Т И Т Е Л Н О С Т
СЪДЪРЖАНИЕ
ПЕНЧО СИМОВ
Около екватора
I
МАНФРЕД В А Й Н Е Р Т
Номерът на Франц Раймунд
6
С. Л. ВАЛДГАРД
Без. . . земно притегляне
НИКОЛАЙ
11
ЙОВЧЕВ
Следи по снега
14
Т. Д. ТОМАС
Двама от Луната
18
КИРИЛ ЧИЧОВСКИ
Познавате ли автомобила ?
26
ЛЕВ ТОЛСТОЙ
31
Акула
ХУБЕРТ КРЬОНИНГ
Лов на акули
32
ТОДОР КЮРАНОВ
Японски празници
ЛИЛЯНА
Древността на Африка
ЧАВДАР
34
ДИЧЕВА
39
ГЕШЕВ
Първият космически инженер
42
* Направи сам
45
* Забавна страница
45
* Знаете ли?
47
* Любопитни факти
47
* Астрономически календар
48
* Фотозагадка
48
* Хумор
48
Корица: Орхидеи
Приложение: Ракетата — кораб на Вселената
Разкошна растителност обхваща значителни
пространства в екваториалните области на Земята. Там неочаквани опасности дебнат на
всяка крачка пътешественика: кръвожадни
зверове, отровни змии, гигантски насекоми. . .
А какви чудни гледки, какви интересни преживявания предстоят на онзи, който преодолее трудностите и проникне в дебрите на това
същинско море от зеленина! Съвсем неизвестни
племена живеят из тези гори — далече от цивилизацията. Тяхното всекидневие, изпълнено
със странни за нас занимания и обичаи, прилича на приказка. . . Но целият този богат и
многообразен живот е немислим без необикновеното изобилие от растителност. Тя дава подслон, храна и всичко необходимо за живите
същества. Неизброимите растителни видове се
развиват буйно, умножават се, обхващат стотици километри и сякаш се сплитат в зелени
страници, по които четем увлекателните приключения на безстрашни ловци и изследователи.
Екваториалната растителност не е еднаква
навсякъде. На различни места тя има рязко
определен облик и носи специални названия.
Вечно зелена влажна тропична гора, хилеи, джунгли — това са все имена, употребявани за строго разграничени географски
области, които имат свои характерни особености. Но всички тези райони имат една обща черта: техният влажен и горещ климат
създава условия за буйно развитие на растителността. В Африка те заемат басейна на река
Конго и част от Мадагаскар; в Америка — ба-
3. сейна на Амазонка,
източния бряг на
Средна Америка и
ПЕНЧО
малки части от Антилските острови; в
СИМОВ
Азия — югозападното крайбрежие на Индия, Филипинските,
Молукските и Зондските острови и южните части на полуостров
Индокитай. Към тях трябва да се прибавят
малки площи в Североизточна Австралия, почти цяла Нова Гвинея и някои острови в Тихия океан.
Всички тези области остават зелени през
цялата година. На пръв поглед изглежда, че
там няма листопад. В действителност смяна на
листата има, но тя става в различно време за
всевъзможните видове дървета и затова не се
забелязва. Цъфтежът също не става едновременно, така че винаги има ярки цветове. А
разнообразието на растителността е приказно.
Само дърветата са повече от три хиляди вида.
На всяка крачка могат да се видят едни до
други най-разнообразни форми, багри и размери.
Тропичната гора има няколко етажа. Над
земята, която е покрита с килим от мъхове и
гъби, се преплитат множество папрати. Над тях
се издига етаж, образуван от бананови растения
и разни по-дребни палми. После идва ред на
средновисоките дървета (около 20 м). Найгорните етажи достигат 60 м височина и са
съставени от гиганти като акажу, окуме и
стотици други ценни дървета. Обикновено те
растат нагъсто и от 30 метра нагоре клоните и
листата им така се преплитат, че образуват
същинска стряха, която пропуска много малко
светлина.
Но разнообразието не се състои само в различната височина. Наред с пищно обагрените
цветове има и голям брой невзрачни, почти
незабележими. При някои дървета цветовете
се образуват върху стъблата, а при други —
върху горната част на корените над повърхността на почвата. Причудливите форми, багри и
размери на плодовете също допринасят за
пъстротата на картината. Особено интересни
и многобройни са така наречените епифити
(които растат направо върху стъблата и клоните
на други растения) и епифили (израстващи
върху някои едри листа). Това са почти винаги
тревисти растения, но има и епифитни дървета
2
(някои фикуси). Техните корени се спускат
около дървото, което ги поддържа и се срастват помежду си, като образуват гъста мрежа.
Когато достигнат земята, те се вкореняват в
нея, постепенно надебеляват и накрай образуват пълен цилиндър около дървото — носач,
което загива. Общата картина на тропичната
гора е немислима без многобройните лиани. Те
пълзят по стъблата, вият се около клоните,
прехвърлят се от дърво на дърво. Навред се
преплитат и висят те — като гирлянди на
новогодишни елхи.
Сред това растително изобилие винаги владее полумрак. По всяко време на годината там
„Кралски" палми е о-в Цейлон
4. Едно банианово дърво
е влажно. Дори и в „сухи" дни от горните
вейки непрестанно падат водни капки и въздухът е наситен с влага. През топлите часове на
деня изпаренията са толкова силни, че след
обяд се изливат същински порои. На места
растителността е сплетена тъй гъсто, че човек
може да си пробие път само с помощта на
остри сечива. Местните жители използват пътеки, проправени от едри животни, или се
придвижват по реките. Поразителна е бързината, с която тропичната растителност заличава
пътеките веднага след преправянето им и буквално поглъща полянките и оголените места.
Не напразно една африканска поговорка гласи:
„Джунглата е по-силна и от слона."
В екваториалните лесове много често се
срещат дървета с корени — подпорки, които поддържат стъблата. Характерно явление са и
въздушните корени, които позволяват на едно
единствено дърво да се разпростре на голяма
площ. Забележителен в това отношение е
банианът, който може да се развива както
като пълзящо растение (като се опира на някое
по-солидно дърво и го обгръща до задушаване),
така и като самостоятелно дърво. Във втория
случай гъвкавите му въздушни корени бързо
достигат земята, врастват в нея и образуват
нови стъбла. Те надебеляват и се засилват дотолкова, че понякога е трудно да се познае
първоначалният дънер. В ботаническата градина на Калкута расте баниан, стар повече от
100 години, който има над 200 отделни стъбла, превишаващи 1 м в диаметър. Главният
ствол е около 4 м в диаметър. В Индия наричат баниана „дърво на мъдростта".
Из екваториалните области на Азия и Африка се среща често и бамбукът. Неговите
стъбла достигат до 25 м височина. Обикновено
те са групирани в сгъстени снопове с обиколка
до 100 м. Бамбукът расте необикновено бързо и
се развива до максималните си размери само
за няколко месеца. В период на най-усилен
растеж стъблата се удължават с по 60—90 см
на ден. На всеки период от 10—15 години веднъж всички бамбукови растения от даден
сноп цъфтят едновременно, дават семе и умират. Тяхната „гора" изглежда унищожена и
местността се покрива от всевъзможни треви и
храсти. Но през следващите години бамбуковите семена поникват и новите стъбла изместват цялата останала растителност, заела тяхното владение. Понякога бамбукът заема тъй
обширни пространства, че сравняват гледката
им с море.
Малцина знаят, че Бразилия дължи името си
на едно тропично дърво. Първоначално тя
била наричана „папагалска земя", защото първите пътешественици, които я открили, носели
от там папагали. Много скоро обаче си пробило
път новото название, което идвало от червеното дърво бразил. Това дърво пък било наричано така поради яркия си цвят (на португалски „бразо" означава пламтя). В миналото
бразилът се употребявал извънредно много
като багрилно вещество и на това се дължи
голямата му известност.
Тясно свързано с бразилската история е и
каучуковото дърво. При пътуването си по
река Амазонка през 1736 година пътешественикът Льо Кондамен забелязал, че местните
3
5. обитатели мажат своите съдове със смолата,
която изтичала от него. Получавала се непромокаемост. Едва сто години по-късно бил открит начин за производство на познатия ни
каучук от тази смола. До края на XIX в. каучукови дървета растели само в бразилските
лесове, но въпреки строгата забрана, известен
брой семена били тайно изнесени и посадени в
Цейлон, Сингапур, Суматра и Ява. От тогава
световното производство се съсредоточило
главно в Югоизточна Азия, защото там насажденията били направени системно, с оглед на
по-лесното им използване, докато в девствените гори край Амазонка всяко дърво предварително трябвало да се чисти от околния гъсталак.
Лиан,
Аристолохия елеганс
Едни от най-разпространените тропични растения са палмите. Те се срещат в огромен
брой видове и разновидности. Голямото им
разпространение ги прави неделима част от
екзотичния пейзаж. Някои от тях, като маслодайната, кокосовата и винената, се използват
за задоволяване насъщни потребности на местното население и за добиване на ценни суровини
за съвременната промишленост.
За най-дълги растения в света се смятат
палмите — лиани ротанги. Дължината им
достига 400 м. Стъблата им приличат на дебели
въжета, а листата израстват по техните краища.
Всяко листо завършва със закривен шип, който
служи за прикрепване към стабилно дърво.
Какаовото дърво има една интересна особеност: неговите цветове и плодове растат направо на стъблото. Това явление се нарича
каулифлория.
Ние сме свикнали да виждаме цветове, които
с приятния си аромат привличат насекомите и
тъй се извършва опрашването. В екваториалните области има растения, които привличат
насекомите, като издават миризма. . . на мърша.
Такава е красивата аристолохия елеганс,
която има цвят на месо. Такава е и рафлезията, чийто цвят достига метър и половина
в диаметър.
Многобройни са тропичните растения, които
цъфтят с великолепни, ярко обагрени цветове.
Като образец могат да се посочат орхидеите.
Хилядите разновидности на тези епифитни
растения притежават причудливи, но много
елегантни форми и богати краски. Поради това
6. Пълзящо растение Пасифлора; Бамбуков сион;
Степелия грандифлора
те са много ценени като едни от най-красивите
цветя в света.
Особен вид растителност са мангровите
гори, които виреят по крайбрежията на тропичните области. Морската вода отчасти ги
залива по време на прилив. Има различни видове мангрови дървета, като най-високите
достигат до 40 м. Стъблата на някои от тях са
подсилени от многобройни въздушни корени,
разположени от всички страни като подпорки.
У други корените развиват израстъци, които
растат нагоре и пробиват тинята, като стърчат
навред около главното стъбло. Те имат нарочни
дихателни отверстия и играят ролята на бели
дробове. При приливите заедно с морската
вода мангровите растения поглъщат сол; тя
се отделя чрез жлези, разположени по листата.
По тях се натрупват кристалчета сол.
И още много, много любопитни особености
имат екзотичните растения. Безкрайно е разнообразието на растителността около екватора.
Хлебно дърво, памук, кафе, маниока, ананаси,
батати, банани, ванилия, дуриани. . . Колко
голям е броят само на ароматните и сладки
плодове, които тя предлага на човека! В тях
сякаш е съсредоточена цялата необуздана щедрост и пламенна буйност на тропичната природа,
за да достигне до нас като далечен поздрав
от земите на палящото южно слънце.
7. Номерът
на Франц
Раймунд
РАЗКАЗ ОТ МАНФРЕД ВАЙНЕРТ
олега Франц Раймунд, моля елате в дирекцията !
Гласът от високоговорителите изпълни огромния обор. Доячът Раймунд махна гумените
ръкавици и съблече бялата престилка. След
това подвижният път го закара в зданието
на кооперативното управление. Един асансьор
го отнесе на деветия етаж. Скоро след това той
седеше срещу директора.
— Ето чека за ваканцията ти, Франц!
Раймунд кимна и недоверчиво пъхна листчето в джоба си. Едва ли са го повикали само
за това! Но директорът се надигна и отиде
при един от широките прозорци; явно искаше
да се наслаждава на просторната гледка. Внезапно той се обърна и попита:
— Франц, кога ще позволиш най — сетне да
сринем и твоите постройки?
— Никога!
Франц сякаш изстреля отговора с пистолет.
Една отвесна бръчка се появи на челото му.
Устните му се стесниха. Нима никой не иска
да разбере колко много е привързан към тия
стари сгради? Никога той няма да се пренесе
в Земеделския град. Предпочита всекидневно
да минава километри с моторолера, за да отива
на работа. . .
— Твърдоглавец си ти, Франц, един от
малкото, но най-упоритият.
Франц се усмихна. Той се гордееше с тая си
особеност.
Директорът продължи:
— Някога ти се възпротиви да получиш понататъшно образование. Изсмя ни се, когато ти
казахме, че твоят опит някой ден ще служи само
колкото да се поставят доялките на кравите.
Така ли е?
Лицето на Раймунд стана мрачно. Можеше ли
той да предвиди, че развитието в селското сто-
панство ще напредне така бързо ? Тогава още
нямаше четиридесет години и можеше да у и
ч
Но сега? Директорът се наклони към него. I
— Слушай, Франц. Ние превърнахме всички
села наоколо в орна земя. Само твоят щ
остана. Той лежеше извън кооператива. Но
сега инженерите от централата за далечно командуване се оплакват. Твоят двор е като остров всред нашето море от ниви. Той пречи на
работата ни, да не говорим за пътя до него
за електрическите ти стълбове. . . Всичко това
трябва да се махне!
Франц скочи.
— Никога, докато е мое!
Сега другият глас прозвуча сурово:
— Ние няма да позволим на един инатчия
да спира нашето развитие. Ти знаеш, че ще ти
откупим всичко! — и продължи ободрително
Франц, та ти ще живееш в Земеделския град
по-удобно, по — добре!
Доячът чу последните думи само наполовин
Той си тръгна. Този път отбегна асансьора
слезе замислен по стълбата. Трябва да се защити. Но как? Спомни си за една случка, станала преди три десетилетия. Тогава за пр|
път кооперираха. Тъкмо на границата на неговото село имаше някакъв паметник и никой не
посмя да се докосне до него. . . Лицето на Раймунд просветна. Ето разрешението! Какъв
номер ще изиграе той на онези от Земеделски
град! Завърнал се в къщи, той веднага наш
подробно писмо, натъпкано с исторически
дати, и още същия ден го пусна по пневматичната поща.
Една седмица по-късно Франц Раймунд развеждаше представител на Държавните мзи
уе
из своя двор. Франц използваше цялото
красноречие, за да хвали облицованите с как
обори, къщата и нейните исторически особености. Посетителят, малък дебел човечец
кимаше на всичко, усмихваше се, като гледаше
помпата за вода на двора и каза:
— Съгласен. Ще го вземем под музей
защита. Ето тук един договор. . .
Раймунд хвана хартията, като че ли бе горещо желязо. Предпазливо, Франц! Такъв
договор може да таи прикрити опасности!
Дебеличкият видя скептичното лице на Раймунд.
— Вие можете и сам да си напишете текста
Той се сбогува, качи се в своя вертолет
отлетя. Доячът потърка ръце. Свършена
9. — Какво значи това, хей? Щяха почти да
ме убият! Картината просто полетя от стената.
Представителят на музеите бе изненадан.
— Че как се отзовахте вие тук? Аз мислех,
че се къпете в Черно море ?
— До вчера! Точно до вчера! — Раймунд почувствува как другият му разтърсва ръката и
го чу да казва:
— Какво щастие, че не сте пострадали. . .
че всичко е минало все пак благополучно.
Впрочем радвам се да ви поздравя като „кмет"
на музейното село „Селска грижа", ако това ви
е приятно!. . .
Франц разтвори широко очи. Без да разбира»
той гледаше малкия дебел човек. Един от двамата трябва да не беше с ума си! Доячът изпитателно се огледа. Чак сега той забеляза, че
стои в средата на някакво село. Франц се
уплаши. През улицата минаваше жена, във
всяка ръка носеше по едно ведро с мляко. . .
А той стои по пижама! Втурна се да се прибере.
Преди да скочи през рова, той се извърна още
веднъж. Смая се. Жената не помръдваше. Тя
бе от пластмаса. Бавно, учудено, Франц се
върна назад. И ония коне там пред селската
кола и те бяха от изкуствена материя, заедно
с коларя си. Сега Раймунд се възмути:
— За какво е целият този театър пред моя
двор? Изобщо от къде идват всичките тези
къщи?
Музейният надзирател се изсмя:
— Не къщите дойдоха при вас, а вие отидохте при къщите, и то по въздуха, мили мой,
с летящия кран и в гумена торба.
Франц заекна:
— По въздуха. . . но аз. . .
— Драги мой Раймунд. Ние живеем в
1988 година. Всичко докарахме по въздуха
дотук — и къщата, и оборите, и не само вашия
двор! Ето там един от Шварцвалд, ето друг от
Долна Саксония, ето от Бавария и Тюрингия.
Внезапно Доячът разбра. Той трябва да управлява тук това мъртво село, този исторически
музей, трябва да развежда посетителите и
бърше праха от пластмасовите крави.
Не, в това безжизнено, сковано минало той
няма да може да диша. Внезапно помисли за
Земеделския град, за хората и техния живот
там. И кой ли ще поставя вместо него доялките?
Раймунд се затича и изчезна в къщата. Малко
по-късно той се завърна, готов за заминаване.
— Другарю Раймунд! — Дебелият тичаше
насреща му. — Вие искате да си отидете?
Франц кимна. Другият каза възмутено:
— Но вие сам написахте в договора. . . Той
тичаше след Раймунд. — Та вие сам подчертахте, че искате непременно да живеете в своя
стопански двор. . .
Франц не отговаряше и с мислите си беше
вече в Земеделския град.
Малко по-късно едно аеротакси отнесе
дояча. Скоро в далечината се показа Земеделският град Селско щастие. През многоцветните
сгради се открояваше зеленият парк, който
отделяше жилищата от трудовия комплекс.
Франц потръпна. Там, където бе стоял неговият двор, планировъчни уреди, направлявани
отдалече, изравняваха почвата, и автоматични
трактори оряха земята. Доячът прехапа устни.
Той вече предвиждаше победоносната усмивка
на гражданите от Земеделския град. Но да се
понесе това бе по-леко, отколкото да станеш
„кмет" в селото на миналото.
10. Е Л З А
В О Д И
Ф
И
Д В О Й С Т В Е Н
Л
И
П
О
Д
Е
Л
М
А
Р
Ж И В О Т
Е
Осем часа с автомобил право вец. Едъмсън е закрилник на джунглата смъртта на слабия
през саваната — това е пътят, всички животни, които живеят осигурява живота на силния.
който дели съпрузите Едъм- в „неговия" резерват. За този Така че Елза без съмнения
сън (Джой е писателка., Джордж честен човек с недобре поддър- щяла да умре, но преходът от
—надзирател на резервата Озио- жана бяла брада и с присвити дивия към цивилизования свят
ло в Кения) от тяхната „дове- очи., който живее от 40 години й спасил живота. Може би и
дена дъщеря" Елза. Осем часа в пламтящата самота на сава- това е било причина, загдето
път — чак до завоя на реката, ната, може да се каже, че из- Джой била по-привързана към
отгдето Едъмсънови поне вед- вънредно рядко прибягва до Елза, отколкото към двете други
нъж в месеца викат с пълен своята непогрешима карабина. лъвчета — здравеняци. Тази приглас името на Елза, крещят, Той си служи с нея само тогава, вързаност прекрачила нормалстрелят с пушка във въздуха, когато някой стар, оплешивял ните граници между човека и
натискат продължително клак- лъв с разклатени зъби си по- животното и се превърнала в
сона на автомобила, или пък, търси плячка по-малко силна своеобразна майчина любов, с
ако е вече тъмно, изстрелват от бивола, по-малко бдителна всички отстъпки и жертви,
светлинен сигнал. След това за- от жирафата, по-малко пъргава които тая любов носи със сенемяват и чакат.
от газелата; накратко — ко- бе си.
Минават няколко часа, но гато нападне човек. Тогава
Цели две години Елза бива
внезапно стадото павиани на Джордж Едъмсън трябва да се отглеждана в пълна свобода.
отвъдния бряг започва да се намеси и да накаже прегреши- Всякакви вериги, клетки, задържи като обезумяло и един лия, който е смутил мирния съв- ключвания и побоища са абсомиг по-късно от джунглата из- местен живот на хората и жи- лютно отхвърлени. Лъвчето се
лиза разкошна лъвица. Тя при- вотните в резервата.
разхожда по цял ден под бдитетичва с големи скокове и заПри една от тези наказател- лния поглед на един африканец,
почва със скимтене да лиже ко- ни експедиции надзирателят ви- задължен да го следва на всяка
ляното на Джордж и да смуче дял неочаквано пред себе си стъпка и да го пази. Така Елза
палеца на Джой. Това е Елза, Елзината майка, готова за напа- опознава околния свят: магапървият звяр, отгледан от хора, дение. Нерадостният резултат ретата в лагера, жирафите, рикойто се е върнал при себепо- от тая среща бил, че Елза оста- бите в реката. Ранната й младобните си. С това се е осъще- нала сираче. Недалеч от мястото дост напомня детството на Том
ствил един от най-чудноватите на трагедията Джордж открил Сойер, защото е пълна с траопити, предприемани в царст- пещерата на лъвицата с три то- гикомични приключения. Елза
вото на природата: да изпратиш ку-що родени малки. . . Той води свирепи сражения с автообратно в джунглата една лъ- прибрал трите сирачета и ги мобилни гуми, боязливо гони
вица, без да загубиш обичта й. занесъл в къщи. Елза била магаренцата на селището и чеИсторията на Елза е разка- най-слабото от тях. В известен сто си разваля стомаха.
зана с подробности от нейната смисъл майката — природа от
Но след две години за Елза
„втора майка" в книгата „Роде- рождение я предназначила за идва миг, когато животът й
на свободна". Веднъж Джордж този опит, който я направил най- внезапно се оказва на кръстоЕдъмсън бил принуден да убие прочутата лъвица в Африка. път. На тая възраст лъвчето е
лъвица една десета от секун- В джунглата по-слабите ново- вече израснал звяр — с нядата, преди тя да се хвърли родени почти нямат изгледи да колко хрускания то може да
върху него. Положението било оживеят. Лъвицата по правило прегризе костите на човек. На
неудобно поради това, че про- ражда четири малки. Едното от тая възраст според най-елеменфесията на Джордж е да върши тях умира непосредствено след тарните предпазни мерки „малточно обратното на това, което раждането, а предпоследното в кото" трябва да се предаде на
правят ловците. Та нали негова най-добрия случай доживява някоя зоологическа градина.
длъжност е да бди в поверения шест седмици. Защото според Така и направили съпрузите
му район да не стъпи никой ло- жестокия и неотменим закон на Едъмсън с братчетата на Елза.
11. Но със своята любимка „мама
и татко" имат други планове:
искат да я върнат на джунглата.,
но същевременно да си запазят
привързаността й. Лъвът на
Андрокъл се прочул поради изключителната си памет; лъвът
на картагенеца Хано — поради
голямата си доверчивост, а дивите котки, които теглели колесницата на Помпей — поради
подчинението си пред римската
власт. Но всички те принадлежат повече на легендата, отколкото на историята. Елза
обаче е първата лъвица, която
хвърля мост над пропастта между двата свята — света на човека и света на животните.
На двегодишна възраст Елза
е подготвена за дивата джунгла
горе — долу колкото някое разглезено домашно кученце, макар да чувствува вече кръвта
на прадедите си. Тя спи в
леглото на Джой Едъмсън и
нощем от време на време протяга лапа, за да се увери, че
нейната „майка" лежи до нея.
Ако нещо я развълнува, тя не
знае как да отреагира своята
нервност, освен като смуче палеца на Джой. Тя изпитва ужасен страх от бурите и съвсем не
може да свърже представата си
за храната с възможността сама
да си я доставя. Тя просто „мирише на човек" от върха на
нослето до края на опашката
си. При тези обстоятелства не
може да се мисли, че нейните
подобни ще я приемат пак в
средата си. Защото доказано е,
че и съвременният живот на
лъвовете подлежи на определени правила и закони. И тук,
както при хората, е нужно обучение и добър пример. Едно
лъвче следва по петите майка
си и баща си; то научава от
тях как да дебне плячка, как
трябва да се изтъркаля там,
където се е търкаляло тревопасното, та да излъже обонянието му, как да се доближава
пълзешком и срещу вятъра, и
как да се засилва за решителния
скок. Бивола трябва да сграбчва за задните крака, антилопата — за гърлото, зебрата —
за гърба и т. н. Но татко лъв и
майка лъвица не посвещават
малкото си само в изкуството на
лова, те му внушават и нужното
уважение към „големите", както и суровите, непроменими закони на рода. Тежко на малкото, което например се доближи до жертвата, когато възрастните още пируват! За да се
нахрани, то трябва търпеливо
да чака, докато те завършат
обяда си.
Когато Елза вижда за пръв
път един от себеподобните си,
тя избягва за закрила в обятията
на „майка" си, и когато за пръв
път доближава стадо антилопи,
причинява ужасно безредие. Тя
се завъртва няколко пъти като
пумпал около себе си и без
малко не получава ритник или
удар с рога. Тя е напълно безпомощна и няма никаква представа за законите на рода си.
Накрай Едъмсънови са тия,
които в течение на една дълга,
пълна с опити година,търпеливо
научават Елза как да се пази и
как да „подивее" колкото й е
нужно, за да започне новия си
живот.
Постепенно Елза свиква да
живее на свобода и не след
много време Едъмсънови при
едно от своите редовни посещения при „дъщерята" съзират там
и червеникавата глава на един
лъв. По-късно Елза подарява
на своите „родители" две здрави, пъргави „внучета".
Историята на Елза не свършва в книгата на Джой Едъмсън. Разказът стига до епизода,
който описахме, тоест до средата на 1960 година. Ще се събират и по — нататък сведения
за Елза, и можем да приемем,
че това противоположно на Тарзан същество ще остане вярно
на двойствения си живот: от
една страна, признателна дъщеря, от друга — див звяр на
саваната.
12. БЕЗ
ЗЕМНО ПРИТЕГЛЯНЕ
Представете си невъзможното:
земното притегляне е изчезнало,
изчезнала е тежестта и всичко
на Земята — ние самите и всички околни предмети — са престанали да тежат. Трудно е
човек да си даде сметка веднага
до какви необикновени последици
би довело това, какви дълбоки
промени биха настъпили в нашия живот, в природата, в
техниката.
На пръв поглед, в такъв необикновен свят без тежест би
било много лесно и удобно да се
живее. Нали всички предмети,
дори и най-масивните {доскоро
още много тежки) са престанали да тежат. Те могат да
се пренасят от едно място на
друго, да се вдигат и подхвърлят
нагоре на каквато и да е височина. В железопътното депо
например шлосер е нарамил стотонен локомотив и, оставил го да
виси на известна височина от пода, извършва необходимия ремонт.
При строежите на къщи и в
пристанищата вече не са нужни
могъщите подемни
кранове —
строителните материали и товарите от най-малкия тласък
сами политат нагоре.
Своеобразна е и архитектурата на тези нови къщи без тежест. Строителите не се грижат за устойчивостта им, за
широки опорни площи и здрави
основи. Постройките някак необичайно се разширяват отдолу
нагоре. В горната им част се
издават встрани дълги хоризонтални пристройки без всякакви подпори. Или ето и други
къщи, просто „висящи" и „плаващи" над земята.
А колко странно леко е станало нашето собствено тяло.
Ние ходим с гигантски крачки,
по-точно — летим, без да се
нуждаем от крила. Авиацията
вече не е нужна. Можем да
ходим и по вода, тъй като в
света без тежест са престанали да действуват и законите
за плаването — не може да
се потъне. И при това почти
не чувствуваме умора.
Но дали наистина всичко е
тъй хубаво и удобно в този своеобразен свят без тежест?
Искате да се поразходите из
стаята и, за да прекрачите с
обичайната сила, вие се отблъсквате с крака от пода. Но вместо
да направите крачка, политате
бавно нагоре. Там се удряте в
стената или тавана и се оказвате в най-безпомощно състояние, размахвате ръце и се опитвате да се задържите за нещо.
Както се носите така из стаята,
дано не ви хрумне да се хванете
за „тежкия" гардероб или роял
— от тласъка ви те също ще
заплуват нагоре. След известно
време в стаята ви ще настъпи
невъобразим хаос: маси, столове, книги, дрехи, съдове —всичко това ще се носи в различни
посоки. Още по-голям хаос ще
настъпи на улицата, където ще
летят и ще се сблъскват пешеходци, автомобили, трамваи,
животни, сандъци, греди, камъни, облаци прах.
Ще са необходими някакви нови
устройства и приспособления, които да заменят изчезналата
притегателна сила. За да се
движат из стаята и на улицата,
край стените, ще трябва да се
11
13. направят различни дръжки и
перила, за които ще можете да
се държите и премествате с
помощта на ръцете, а по протежение на пода и тротоара —
скоби, за да пъхате в тях краката си. Впрочем до голяма степен работата на краката ще се
поеме от ръцете. Слизането по
стълба ще бъде не по-малко трудно от изкачването — тялото
ни само не ще се спуска и ще се
наложи да го теглим надолу
Наистина „горе" и „долу" въобще
не ще има. По стените и тавана
ще може да се „ходи" така,
както по пода.
Как ще се отрази това на сила по-ярко се проявяват синашия организъм не е ли вредно лите на сцепление между чаза него състоянието на безте- стиците и повърхностното напрегловност ?
жение на течността. Тези сили,
Както и преди, ние ще можем разбира се, действуват и в обикда се ползваме от ръцете, ще новения свят с тежест, но там
можем да ядем и дишаме, да земното притегляне е много помислим и разговаряме незави- голямо от тях и не им дава
симо от действието на прите- възможност да се проявяват в
гателната
сила.
Но работата на органа на равновесие,
който се намира във
вътрешното ни ухо,
може да се наруши
от липсата на притегателна сила. И
Всички предмети: маси, сто- може би временно
лове, кревати, съдовете по ма- ще се наруши съгна
сите, книги, а в заводите ста- ласуваността
новете и машините ще се на- сложните ни двиложи здраво да се закрепват за жения — ще се
пода. Ще са необходими и осо- разстрои работата
бени мебели. Когато сядате на на нервната систестол или лягате в легло, ще. ма, която ги управтрябва да се завързвате за тях, лява. Но след изза да не полетите от случаен вестно време хората ще се научат
тласък или рязко движение.
Ще се наложи да се потърсят да се движат и да
и други някакви сили, с които пазят равновесие.
да се замени изчезналото земно
Особени неудобпритегляне. При придвижване ства ще възникнат
в нужната посока ще може да при боравенето с течности. Ще такава степен.
Трудно ще бъде и да се измие
се използва реактивната сила — поискаш да пиеш, ще наведеш
хвърляне на тежести или стре- каната над чашата, а водата човек. Водата ще трябва да се
ляне с особен пистолет в по- от нея не ще се излива. Ще изтласква през тръбички с посока, противоположна на тази, опиташ с резки движения да мощта на помпи. За да се свари
в която искаме да летим. Много я изтласкаш, но тогава от ка- супа или чай, ще трябва да се
ще помогне и електротехниката. ната ще изскочи водно кълбо и използват бързо въртящи се заС електромагнитни обувки ще ще заплува из стаята. А ако творени съдове, при които теможе да се ходи по железен под го докоснеш с устни, тънък пласт жестта се заменя от центроили по парчета желязо, вгра- вода ще покрие цялото ти тяло. бежната сила, която ще придени в пода или тротоара.
При липсата на притегателна тиска течността към външната
стена.
Други трудности ще възникнат и по отношение на газовете.
РИСУНКИ
Нагретият въздух не ще бъде
вече по-лек от студения и не ще
БОРИС
се издига нагоре. Затова пламъкът в лампите и пещите ще
ДИМОВСКИ
ВАЛДГАРД
гасне, тъй като около него ще
се натрупват продуктите от
горенето и пресният, богат
12
14. кислород въздух не ще има достъп. Ще се задушат и хората,
ако няма силна вентилация.
А какви големи неуредици ще
настъпят в различните области
на техниката и производството.
Защото силата на земното притегляне има значение за работата
на всички технически устрой-
ства и при много от тях тя се
използва специално от човека.
Гледайте — спрели са влаковете и автомобилите. Колелата,
които ги движат, безпомощно
боксуват на място. За да тръгнат и да се движат по пътя
или релсите, трябва да има
добро сцепление и достатъчна
тежест — тежестта на автомобила или локомотива, която
да натиска водещите колела. А
тъкмо тежестта липсва!
В металургическите заводи топенето в огромните доменни пещи се е прекратило. Нали насипаните в тях руда и въглища от
тежестта си постепенно се слягат надолу, насреща им се издига лекият горящ газ, а в долната част на пещта се стича
стопеният метал.
стъпват и в природата. Реките
Във вършачките е станало за- са спрели да текат. Нали те
дръстване на зърното, което от текат от по-високите места
действието на притегателната към по-ниските от действието
сила трябва да пада отгоре на- на земното притегляне. Водата
долу през решетките на веялките е излязла от коритата и заляла
и сортировачката. Също такова ниските брегове. От напора на
задръстване на материал се е вятъра се издигат нагоре гополучило в горните етажи на леми водни кълба и летят из
циментовите заводи въздуха.
и в заводите за
Не валят и дъждове. Едрите,
хляб, от където те но без тежест водни капки са
с тежестта
си нависнали над земята в облаци
трябва да се спус- и не могат да паднат на нея.
нат надолу.
Във всички страни е настъпила
Във високите ко- суша. Наистина водата от помини на заводите долните пластове се е изкачила
и електростанции- по тънките капилярни пукнате няма вече тяга, тини в горните пластове. Но
която се поражда тя бързо се изпарява. Изпарява
от различното те- се водата и от самите растегло на топлия дим ния — те изсъхват и загиват.
вътре в комина и
Не се издига нагоре топлият
на студения въздух въздух, а с него и водните пари
отвън. Загаснал е от повърхността на моретата и
огънят в заводски- океаните. Прекратил се е вете пещи. Преста- ликият кръговрат на водата,
нали са да работят който има такова голямо знакотлите на топ-ло електроцентра-лите, в които нячение в природата. Реките не
ма вече размества- размиват вече бреговете си, не
не на по-леката гореща вода и разрушават планините, а на дъпо-тежката студена. И в чай- ното на моретата не се напланика ви водата долу буйно ще стяват слоеве пясък и глина —
ври, а отгоре ще си остане не се образуват утаечни скали.
студена (и нея ще трябва с Ще изминат хилядолетия и Зенещо да я разбъркваме).
мята ще се покрие с много високи планински хребети, които
вече не ще се разрушават.
Спрели са не само топлоценЗабелязваме,
че и
количетралите, но и водните електро- ството на въздуха намалява. Поцентрали: няма го вече напора рано земното кълбо с огромната
на водата, който въртеше тур- сила на притеглянето си е забините им и зависеше от раз- държало около себе си атмосфеличното ниво на реката от двете рата, не й позволявало да се
страни на язовирната стена; разпръсне в обкръжаващото я косняма го и водния пад през тур- мическо пространство. Сега бърбините, породен от земното зодвижещите се частици на възпритегляне.
Заводите,
фаб- духа напускат земното кълбо
риките, градовете са лишени от и то скоро съвсем ще се лиши от
електрическа енергия, спрели са своята въздушна обвивка.
машините, загаснало е осветПревод от руски из новоизлението.
лязлата книга на С. Л. ВалдЗаедно с това нови събития нагард "О Земле и Вселенной"
13
15. Златната есен раздаде щедро даровете си и
отмина. По небето запълзяха тежки сиви облаци. Жеравите се събраха на големи ята, издигнаха се до облаците, към топлите страни.
Там те ще заварят своите дългокраки събратя
— щъркелите, които много по — рано от тях
напуснаха родните предели.
Но всички ли пернати обитатели на нашата
страна я напущат през зимата, за да се върнат
напролет отново при нас? Не, разбира се! Много
от тях остават в родния край.
В градовете и селата гугутката и врабчето са
любими храненици на децата през зимните дни.
Те прелитат неспирно по покривите и балконите и търпеливо очакват трохичките, които
децата щедро им хвърлят. В градините и парковете синигерчетата сноват чевръсто от клон
на клон. Кръглите им мънистени очички оглеждат внимателно всяка пукнатина, а малките им човчици с мъка изчоплят от там различни пакостници — дребни бръмбарчета и
ларви на насекоми.
Но хайде да се поразходим из полето и гората. Може би там ще срещнем и други птици
и животни, които не са се уплашили от зимните
студове и са останали при нас.
Ето над главите ни прелитат с грачене ято
врани. Те се отдалечават, спущат се вкупом на
земята и започват да кълват нещо, което ние
не виждаме. Може би някаква мърша — нали
те са полските санитари — унищожават мършата около селищата в полето. Изглежда, че
трапезата на враните не е много обилна и те
отново литват над полето, за да дирят някоя
непредпазлива мишка, различни насекоми и
червеи. Сред това ято може би се намират и
„гости"—прелетници от Румъния или Украйна,
дошли у нас, за да прекарат по-леко зимата.
14
Неусетно сме наближили гората. Нека тръгнем по просеката, да се поразходим навътре из
притихналия зимен лес. Колко е красиво тук!
Клоните на дърветата са отрупани с дебел сняг.
Потулената горска полянка, която през лятото събира толкова много горски обитатели,
сега е пуста. И все пак нещо ни подсказва, че
тук животът не е напълно замрял. Ето — по
чистата снежна покривка се редят като безкрайна броеница малки стъпки.
Следите на заека завършват в храст, дето
той е денувал. Но щом минаваме зад храста, успоредно със заешките следи забелязваме и
лисици. А малко по — нататък следи от борба —
отъпкан харман в снега, по който са разхвърляни снопчета сиво — жълтеникава козина. Алените петна свидетелствуват безспорно за печалната участ на дългоухия горски обитател.
Малко по — навътре в гората има малък водопад и под него вир, в който през лятото горските жители утоляват жаждата си, а старата
мечка — майка учи мечетата да плуват и да ловят
риба. Но сега мечката не се вижда наоколо.
Тя е може би в малката пещера над водопада,
дето кърми една или две рожби, на които е
дала живот през някой студен януарски ден.
Старият мечок пък сигурно се е сврял в хралупата на оня дъб — столетник, чийто отвор той
е запълнил добре с мъх, шума, клонки, клечетак. Там той не спи дълбок, непробуден
сън, както някои мислят, а прекарва зимата в
16. лека дрямка. Понякога, през топлите зимни
дни, старият мечок дори излиза навън от бърлогата си, за да се посгрее на оскъдните лъчи
на зимното слънце.
Но сега нито мечокът, нито мечката се виждат навън. По снега не личат и следите на
стария язовец. Неговото леговище е може би
между полузаснежените корени на големия
бряст, където се тъмнее широк отвор. Ако
надникнем по — навътре в тази своеобразна пещера, ще видим няколко коридора, които имат
запасни изходи. Язовецът е прочут чистник —
стените на дупката му са добре изгладени, а по
пода не се забелязват никакви остатъци. В
дъното на леговището, в специално разширение, постлано с трева и листа, възрастни и
млади язовци спят непробудно. Тук те пре-
карват зимния си сън, като се поддържат с
натрупаните през есента тлъстини. Но ако зимата е мека и топла, дори не спят, а ту дремят,
ту бодърствуват.
Изведнъж заставаме нащрек. До слуха ни
достига лек, непознат звук, едно необичайно
„ззз-ззз". Оглеждаме се наоколо. Чудна гледка:
по леда на реката се затичва на едри скокове
видра, а после се плъзва няколко метра по
корем. Значи, наистина видрата обича да се
пързаля като малките деца.
Дълго наблюдаваме с интерес необикновения
любител на зимния спорт. Но, изглежда, на
видрата й омръзва да се пързаля и тя приближава спокойно до зеленото огледало сред вира,
пребито може би от самата нея. Тя спира на
ръба до отвора и леко се гмурва във водата.
15
17. След малко видрата излиза на леда с голяма
риба в уста.
И през най-студените зимни дни животът
във водата не замира напълно, но сега животните в нея са слабо активни. Дори студенолюбивите мрени и пъстърви се движат съвсем
неохотно и затова стават лесна плячка на
видрата.
Внезапно върху главите ни се посипва сняг.
Поглеждаме нагоре — на върха на дървото
се е спотаила катеричка и любопитно ни разглежда. Помамена от зимното слънчице, тя
е излязла от топлата си хралупа, за да потърси
някоя шишарка и да почопли семенца. По
този начин запасите й от орехи, сушени гъби
и различни плодове и семена ще стигнат за
по-дълго. Катеричката не се плаши от нас и
слиза по — надолу. Но ние изведнъж трепваме.
По дървото, на което се намира катеричката,
се изкачва златка — коварен хищник и зъл
враг на катеричките. Още миг и рунтавелка
ще попадне в лапите на врага си. Не се сдържаме и плесваме силно с ръце. Златка уплашено се мята встрани. Едва сега катеричката
я забелязва и литва като стрела на съседното
дърво. После с шеметна бързина се понася от
клон на клон, от дърво на дърво — все понадалече от опасния враг.
Продължаваме пътя си. Над главите ни се
носи крясък на сойка — тази непоправима
горска клюкарка и доносница известява на
горските жители за случката с катеричката и
златката. Някъде наблизо барабани • кълвач.
Над дърветата с крясък прелитат сокерици.
После изведнъж настава такава тишина, че
се чува дори как рохкавият сняг шушне под
стъпките ни.
Ненадейно до слуха ни достига къса песенчица: „тик-трик-тик, церр-церр. . . " Ха, ето
че се обажда и орехчето - мушитрънче, едно от
най-малките и най-маловодни наши птиченца,
което също не ни напуща през зимата. И в найстудените и гладни зимни дни то остава вярно
на родната гора и неговата мелодична песенчица внася бодрост и надежда сред зимните
обитатели.
Задухва вятър, който разпилява на всички
страни облаци снежен прах. Превива оголените клони на дърветата и ни подканя да бързаме към къщи.
Страшна е за горските обитатели зимната
виелица. Но има животни, които не се плашат
от мразовитите виелици.
18. Пред нас се вижда могилка, от която вятърът
е отвял напълно снега. Това е дупка на лалугер. Изходът на подземната галерия на лалугера е добре запушен. Сега той се е свил на
кълбо в зимната си „спалня", където прекарва в непробуден сън цели три — четири месеца.
През това време температурата на тялото му се
понижава силно и дишането му съвсем намалява.
Виелицата се усилва. За наше щастие, наблизо зее отворът на подземна пещера, в която
можем да се приютим, докато премине бурята. Тук е тихо и спокойно. Чува се само монотонният шум на капките.
Запалваме клечка кибрит. На слабия и колеблив пламък се вижда как по стените пълзят
стоножки, мокрици и светломразци. В пещерите, където зиме е сравнително топло, животът продължава неспирно. И все пак не
всички пещерни обитатели живеят активно
през зимата.
Запалваме нова клечка кибрит. По тавана на
пещерата виждаме увиснали с глава надолу
спящи прилепи. Крилата са обвили тялото им
като с тъмен шал. По мишите муцунки на прилепите блестят елмазени капчици влага. В
почти безжизнените тела на животните, които
само са се подслонили в пещерата, животът
сякаш е замрял напълно. Те могат да издържат
температура до два градуса под нулата. Върху
опити с прилепи големият български учен професор Бахметев направи епохалното си биологично откритие — анабиозата при бозайниците. Анабиозата е онова състояние на организма, при което той се намира на границата
между живота и смъртта.
Но времето навън се пооправи. Виелицата
спря. Трябва вече да се прибираме, защото
скоро ще се стъмни.
Преди да се приберем в къщи, минаваме
през градския парк. Тук младите природолюбители — пионерите — са поставили на различни места хранилки за пойни птички. По тях
са накацали чинки, червенушки, овесарки, синигери и лакомо кълват зрънцата, насипани от
грижливите ръце на младите защитници на полезните птички. А за тях, щом е осигурена
храната им, зимата не е страшна.
Разбира се, през лятото те богато ще ни се отплатят за оказаната им помощ, като унищожат
огромни пълчища от вредни насекоми и гъсеници по дърветата из градини и паркове,
на полето и в гората.
НИКОЛАЙ ЙОВЧЕВ
19. орабът се появи ниско зад хоризонта — отначало вае ги нарекохте, прекарват на Луната двадесет
като точка. Телевизионните камери веднага го и осем страшни дни. Животът им се намира поуловиха. Изглеждаше, като че ли не лети, а не- стоянно в опасност. Те страдат от такава самота,
подвижно виси във въздуха, увеличавайки само каквато човек още не познава. Всяка двойка преразмерите си. Щом започна да се спуска, изле- живява най-малко по една катастрофа при своето
тяха вертолети, за да го посрещнат. Когато ко- пребиваване на Луната. След това идва смяната
рабът кацна, те бяха още на десет мили разстоя- и те се връщат на Земята. Да, вярно е, всички
ние. Едва след като главният вертолет се приближи имат нещо общо — духовно те се усъвършенствуна миля от кораба, телевизионните камери го уло- ват, стават по-добри от много хора тук, на Зевиха. Зрителите гледаха екраните, притаили дъх. мята. Но това са вече хора от друг свят.
Скот замълча. Беше чул бученето на приближаИзведнъж вратата се разтвори. В полегатите
лъчи на залязващото слънце се появиха две фи- ващите се мотори. Вече по-спокойно той добави:
— По — добре пригответе се за опитите, доктор
гури. Спряха се на прага, като гледаха навън с
неподвижен поглед — сякаш безкрайно дълго. Уеб.
След това се спогледаха и скочиха на земята.
Бученето премяна в рев, когато вертолетите кацТелевизионните камери
се приближиха към тях
и в екраните, в едър план
светнаха лицата на двамата мъже, стоящи един
до друг Даже от пръв
поглед лицата им изглеждаха необикновени. А когато телевизионните камери се задържаха на
тях, стана ясно, че необикновеното идва от очите: изражението на очите беше спокойно., непреклонно, проницателно,
изпитателно и все пак пълно със съчувствие. Това
беше някакъв отсъствуващ поглед, поразяващ,
пълен с могъща сипа,
макар и да принадлежеше просто на човек. И
дори когато очите им бяха затворени, те изглеждаха особени. Мрежа от
съвсем ситни бръчици се
събираше в ъгълчетата
НАУЧНО — ФАНТАСТИЧЕН Р А3 К А 3
на очите. От тези бръчици около очите двамата изглеждаха по-въз- яаха пред зданието. След минута в хола се зачуха
растни за годините си, по-възрастни и някак стъпки и вратата се отвори.
странно повехнали.
Двамата от Луната влязоха в стаята. Единият от
тях, високият, погледна втренчено Уеб и Уеб поВъзслаб млад човек с очила, седнал на сгъваем чувствува като че пи го опари полъхът на зноен
стол, наблюдаваше в екрана на стенния телеви- вятър. Спокойните очи проникваха в самата душа
на Уеб.
зор лицата на двамата.
Скот прекоси стаята и се ръкува с втория, който
— Доктор Скот — каза той, — двамата имат
същия онзи поглед.
беше по-нисък на ръст.
Скот мълчаливо кимна.
— Здравейте. Много се радваме, че се върнах— Мислите ли, докторе, че този път ще успеете те цели и невредими. Всичко наред ли беше, кода изясните нещо? — запита младият Уеб.
гато напуснахте Луната?
— Не знам, доктор Уеб — отговори Скот. — Из— Благодаря ви, докторе. Да, всичко беше в
следвахме шестнадесет такива момчета и досега
ред. Нашата смяна, Фоулер и Макинтош прекрасоще нищо не сме успели да изясним.
но ще се справят.
— Изглежда, отсъствуващият поглед има връзка с това, което те изживяват там. Имам намереИзмиваха вече шест дни от прилуняването, но
ние да подложа тези субекти на всестранно изДон Фоулер и Ел Макинтош все още усещаха
следване.
тръпки само при спомена за първите минути след
Скот почервеня от гняв. С бързи крачки той се
кацането на Луната.
приближи до Уеб и като докосна с лулата си ревера
Фоулер излезе пръв несръчно от въздушната
на сакото му, процеди през зъби:
камера. Озърна се, за да се убеди, че Макинтош
— Чуйте, млади човече. Тези „субекти", както
20. го следва, след това избиколи кораба, търсейки
тези, които трябваше да сменят.
Корабът беше кацнал близо до дълбока пукнатина. Набразденият лъскав черен базалт около
пукнатината бе хлъзгав от парите, които излизаха
от кораба. Кракът на Фоулер попадна във вдлъбнатината до самия ръб на пропастта, той изгуби
равновесие и с мъка се задържа да не падне.
И все пак, когато се препъна в каменния ръб,
залитна. Макинтош понечи да го задържи, но
Фоулер, разперил ръце, се изви с цялото си тяло и
изведнъж изчезна в пукнатината. Макинтош се
спусна след него, краката му се хлъзнаха по гладкия базалт и той също падна в пукнатината.
На тридесет фута дълбочина пукнатината се
стесняваше, затова те не паднаха много надълбоко. Фоулер висеше надолу с главата на четири
фута от Макинтош. Не се удариха, но когато направиха няколко опита да се измъкнат, разбраха
как здраво са се заклещили с космическите си костюми между гладките стени я силно се изплатиха. ПИЛОТЪТ на космическия кораб, затворен
херметически в кабината си, не можеше да им помогне. Онези двамата, които идваха да сменят,
се намираха може би на много мили разстояние.
И те висяха така, очаквайки бог знае що.
Пръв заговори Фоулер:
— Чуй, Мак, успя ли поне да видиш как изглежда тя, Луната, преди да хлътнеш тук?
— Не. Надявах се, че може би ти си видял нещо.
А сега дори няма за какво да поприказваме.
Мълчание, след това отново заговори Фоулер.
— Ти виждаш лн нещо?
— Само дъното на тази яма — и едно мога да
ти съобщя, там всичко е от черно по-черно.
— И аз от тук също нищо не виждам. Пред
мен е само приятният изглед на отсрещната стена.
— Можеш ли да се добереш до мен?
— Не, дори не те виждам. А ти можеш ли. . .
— Какво правите там, младежи? — нов глас се
включи в беседата. Нито Фоулер, нито Макинтош
не намериха какво да отговорят.
— Стойте си на мястото — продължаваше гласът и нещо като насмешка се долавяше в него. —
Сега ще слезем и ще ви оттървем.
Фоулер и Макинтош чуха през костюмите си
драскане по скалата. Два чифта ръце ги освобождаваха от каменните обятия на стените. Пръв измъкнаха Макинтош и той с интерес наблюдаваше
как двама души, облечени в космически костюми,
изтегляха с ловки движения Фоулер.
Двамата, които те трябваше да сменят, изби- колиха кораба и посочиха на запад, към Морето
на дъждовете.
— Зад онова възвишение, на половин миля оттук, ще намерите купола. На около осем мили на
юг лежи последната транспортна ракета — тя
падна там преди два дни. Местността е мъчно
проходима, така че по — добре изчакайте няколко
дни, докато свикнете с притегателната сила, а
после вече започнете изследванията. В купола сме
приготвили за вас топъл чай. Хайде, бъдете предпазливи!
Четиримата тържествено си стиснаха ръце.
Дрънченето от металическите длани на космическите костюми, скърцането от подвижните стави
