Ce diaporama a bien été signalé.
Nous utilisons votre profil LinkedIn et vos données d’activité pour vous proposer des publicités personnalisées et pertinentes. Vous pouvez changer vos préférences de publicités à tout moment.

Любовта трае 3 години ( Фредерик Бегбеде )

29 331 vues

Publié le

  • Soyez le premier à commenter

Любовта трае 3 години ( Фредерик Бегбеде )

  1. 1. Frederic Beigbeder L’AMOUR DURE TROIS ANS © Frederic Beigbeder, 1997 © Красимир Петров, превод © Стефан Касъров, художник на корицата ИК „Колибри“, 2014 ISBN 978-619-150-301-8
  2. 2. За автора Фредерик Бегбеде (роден 1965 г., учил в престижни колежи, завършил политически науки, маркетинг, журналистика и комуникации, направил блестяща кариера като публицист, писател, литературен критик, телевизионен репортер, създател на литературната награда „Флора“) е автор на десетина романа, сред които филмираният „9,99 лв.“ – безпощадна критика на рекламния бизнес, заради която го уволняват. Фредерик Бегбеде е и известен парижки денди и заклет купонджия, подобно на Марк Мароние, героя на първите му три книги: „Мемоари на един откачен младеж“, „Почивка в кома“ и „Любовта трае три години“.
  3. 3. Анотация Някои вярват в любовта, други не вярват. А Марк Мароние вярва, че любовта трае три години. И има доказателства за това: статистиките, биохимията и личният опит. Началото на неговия разказ съвпада с развода след тригодишен брак. Първата година човек казва: „Ако ме напуснеш, ще се убия“. Втората година казва: „Ако ме напуснеш, ще страдам, но ще ми мине“. Третата година казва: „Ако ме напуснеш, ще изстудя шампанското“... Първата година се купуват мебели. Втората година се разместват мебели. Третата година се делят мебели. Дали любовната история с Алис (все още съпруга на друг мъж) ще завърши по същия начин? Дали връзката им ще премине отвъд съдбоносната граница във времето? С характерния си привидно безгрижен тон Фредерик Бегбеде ни поднася доста горчиви мисли за съвместния възможен и невъзможен живот на мъжа и жената в едно об- щество, където любовта има гаранционен срок, също както колите и пералните.
  4. 4. На Кристин дьо Шатене и Жан-Мишел Бегбеде, без които тази книга нямаше да се роди. (Нито пък аз.)
  5. 5. Говоря с убеждението на провала. Скот Фицджералд Ами какво! Ами да! Не трябва да усложняваме нещата! Трябва да ги назоваваме с истинските им имена. Човек обича, а после вече не обича. Франсоаз Саган (по време на вечеря през 1966 година с Брижит Бардо и Бернар Франк)
  6. 6. І С времето преставаш да обичаш ЛЮБОВТА е предварително изгубена битка. Отначало всичко е прекрасно. Дори вие. Толкова сте влюбен, че не можете да дойдете на себе си. Всеки ден носи своя лек товар от чудеса. На този свят никой никога не е познал такова наслаждение. Щастието съществува и е съвсем просто: едно лице. Цялата Вселена се усмихва. В продължение на една година животът се състои от поредица слънчеви утрини, дори следобед, когато вали сняг. Пишете книги за това. Жените се колкото се може по-бързо – защо да му мисли човек, когато е толкова щастлив? Мисленето натъжава; животът взема връх. Втората година нещата започват да се променят. Станали сте нежен. Горд сте със съпричастието, установило се между вас и вашата половинка. Разбирате жена си „от половин дума“. Каква радост е да се чувствате едно цяло. Минувачите вземат съпругата ви за ваша сестра: това ви ласкае, но променя отношението ви. Правите любов все по-рядко, но това не ви притеснява. Убеден сте, че всеки изминал ден укрепва вашата любов, а краят на света не е чак толкова далеч. Защитавате брака пред неженените си приятели, които вече не могат да ви познаят. Самият вие сигурен ли сте, че можете да се познаете, докато повтаряте научения наизуст урок и не смеете да се заглеждате към свежите госпожици, от които улицата грейва? Третата година вече смеете да се заглеждате към свежите госпожици, от които улицата грейва. Вече не разговаряте с жена си. Прекарвате по цели часове в ресторанта, заслушвайки се какво приказват на съседната маса. Излизате все по-често: това ви служи за оправдание да не се чукате. Не след дълго настъпва моментът, когато вече не можете да понасяте съпругата си секунда повече, тъй като сте влюбен в друга. Не сте се излъгали само в едно: действително животът има последната дума. Третата година носи една добра и една лоша вест. Добрата е, че отвратена, жена ви ви напуска. Лошата, че започвате нова книга. ІІ Празничен развод
  7. 7. ЗА ДА МОЖЕШ да караш пиян, достатъчно е да се целиш между сградите. Марк Мароние завърта газта и скутерът му дръпва напред. Накланяйки се, се плъзга между колите. Докато ги изпреварва, те примигват с фарове, надуват клаксони като на селска сватба. Ирония на съдбата: Мароние тъкмо празнува своя развод. Тази вечер прави своята обиколка № 5 Б и не бива да губи време: пет места едно след друго („Кастел“ – „Бюда“ – „Бюс“ – „Кабаре“ – „Куин“1), програмата е доста напрегната, така че можете да си представите какво представлява 5 Б, която, както личи по названието, се прави два пъти за една нощ. 1 Известни парижки ресторанти и дискотеки. – Б. пр. Често излиза сам. Светските люде са самотни същества, изгубени сред обилие от смътни запознанства. Те черпят увереност от ръкостисканията. За тях всяка прегръдка за поздрав е трофей. Придават си важност, здрависвайки се с известни личности, докато самите те не си помръдват пръста да свършат нещо. Гледат да посещават само шумни места, за да не се налага да говорят. Празниците са дадени на човека, за да може да прикрива мислите си. Малцина имат толкова много познати, колкото Марк, и малцина са толкова самотни. Тазвечерният празник не е като другите. Това си е парти по случай развод! Ура! Като начало си поръча по бутилка във всяко заведение. Освен това личи, че към всяка се е отнесъл с подобаващо уважение. Марк Мароние, ти си Цар на нощта! Всички те обожават, където и да отидеш, съдържателите те целуват по устата, пререждаш чакащите на опашка, дават ти най-добрата маса, знаеш фамилните имена на околните, смееш се на всички вицове (особено на най- тъпите), дават ти безплатно дрога, навсякъде публикуват твои снимки без каквато и да било причина, да не повярва човек колко си се издигнал в обществото само за няколко години светски живот! Същински тузар! Светски лъв! Я ми кажи тогава за какъв дявол се чупи жена ти? – Разделихме се по взаимно несъгласие – измърморва Марк на влизане в „Бюс“. Сетне добавя: – Ожених се за Ан, защото беше ангел. Поради същата причина сега се развеждам. Мислех си, че търся любовта, до деня, когато установих, че всичко, което искам, е да се отърва от нея. Ангелът отлита и той променя темата. – Брей! – възкликва той, – тукашните мадами не са за изхвърляне, трябваше да си измия зъбите, преди да дойда. Ало, госпожице, вие сте прекрасна като цвете. Ще ми позволите ли да ви съблека? Такъв си е Марк Мароние: прави се на костюмиран гадняр, защото го е срам да бъде нежен. Неотдавна навърши трийсет, една никаква възраст, когато си твърде стар, за да бъдеш млад, и твърде млад, за да бъдеш стар. Прави всичко каквото може, за да поддържа репутацията си,
  8. 8. от страх да не разочарова някого. В старанието си да подражава на себе си се е превърнал в собствената си карикатура. Уморително е да се държиш неадекватно и дори обидно, докато се силиш да докажеш, че си чувствителен и умен, макар да се правиш на повърхностен злобар. Затова сам си е виновен, че когато се провиква на дансинга: „Урааа! Разведох се!“, никой не отива да го утеши. Само лазерът на дансинга промушва като шпага сърцето му. Настъпва моментът, когато местенето на единия крак пред другия, по възможност в една посока, се превръща в проблем. Криво-ляво, успява да яхне скутера. Нощта е мразовита. Марк дава газ до дупка и усеща как сълзите се стичат по лицето му. Сигурно е от вятъра. Клепките му са вцепенени. Не носи каска. Долче вита ли? Каква долче вита бе? Къде е тя? Твърде много спомени, твърде много неща за забравяне, мъчно ще изтрие всичко това, ще се наложи да преживее доста нови приятни моменти, за да забрави предишните. Отива при приятелите в „Барон“ на авеню „Марсо“. Шампанското не е без пари, мадамите също. Например, ако ти се прииска да прекараш две, ще трябва да се изръсиш 6000 кинта, ако е една, 3000. Не правят никаква отстъпка. При това искат сухо. Марк прескача да изтегли от банкомата. Помъкват го към хотела, събличат се в таксито, дружно му правят свирка, а той натиска главите им. В стаята се намазват с ароматичен крем, чука едната, докато другата ѝ пуска език. Минава време, но той все не може да свърши, имитира оргазъм, а сетне се измъква в банята и дискретно изхвърля в кошчето празния презерватив. На връщане в таксито, докато се развиделява, дочува: Питието е горчиво като вчерашния ден, а оркестърът лениво разтушава само мен. (Кристоф, Прекрасният странник) Решава занапред да мастурбира, преди да излезе, за да не го прихващат и да прави всякакви глупости. ІІІ Самотен на плажа ЗДРАВЕЙТЕ ВСИЧКИ, аз съм авторът. Желая ви добре дошли в моя мозък, простете, че ви
  9. 9. се натрапвам. Стига игрички: решил съм сам да си бъда главен герой. Обикновено не ми се случва нищо сериозно. Край мен никой не умира. Кракът ми например никога не е стъпвал в Сараево. Драмите, които преживявам, обикновено стават по ресторанти и барове или в апартаменти с гипсови корнизи. Най-неприятното нещо, което ме сполетя напоследък, е, че не бях поканен на ревюто на Джон Галиано. И ето че изведнъж направо умирам от мъка. Беше време, когато всичките ми приятели пиеха, после всички се дрогираха, после се изпожениха, а сега всички се развеждат, преди да умрат. И всичко това се случва все на весели места като това тук, във „Воал Руж“ край плажа на Сен-Тропе, където е много горещо, където правим евроданс върху бара и разхлаждаме лумпен мадамите с шампанско „Кристал Рьодерер“ по десет бона бутилката, а след това го осмукваме от пъпа им. Край мен се носи изкуствен смях. Иде ми да се удавя в морето, но из него сноват прекалено много джетове. Как съм могъл да се оставя животът ми до такава степен да зависи от обстоятелствата? Често разправят, че „трябвало да се справим с обстоятелствата“. Аз пък казвам, че единственият начин да се справиш, е да убиеш обстоятелствата. ІV Най-печалното същество, което съм срещал ЗИМЕ В ПАРИЖ има места, където е по-студено, отколкото другаде. Колкото и да се наливаш с концентрати, студът прониква чак до бара. Настъпва нов ледников период. Даже тълпата те кара да зъзнеш. При мен всичко беше, както си му е редът: роден съм в добро семейство, учих в лицея „Монтен“, после в лицея „Луи льо Гран“, следвах в институти, където се срещах с интелигентни хора, каних ги на танци, а някои от тях дори ми дадоха работа. Ожених се за най-красивото момиче, което съм срещал. Защо ли е толкова студено тук? Кога точно сбърках? Единственото ми желание винаги е било да ви доставям удоволствие. Не ми беше чак толкова трудно да бъда порядъчен. Защо да нямам и аз право на това? Защо вместо простото щастие, което ми обещаваха, попаднах в такава бъркотия? Аз съм мъртъв човек. Сутрин се събуждам с неудържимото желание да спя. Обличам се в черно, защото жалея сам себе си. Нося траур за човека, който можех да бъда. Разхождам се с привична крачка по улица „Бо-з-Ар“, където е умрял Оскар Уайлд, аз също. Влизам в ресторанта, но не хапвам нищо. Сервитьорите се дразнят, че не посягам към чиниите. Но не вярвам да познавате много мъртъвци, които си изяждат основното ястие и след това се облизват. Ето защо пия само на гладно. Предимството: хваща ме по-бързо. Недостатъкът: язва на стомаха.
  10. 10. Вече не се усмихвам. Нямам сили. Аз съм мъртъв и погребан. Няма да имам деца. Мъртвите не се размножават. Аз съм мъртвец, който се здрависва с разни хора из кафетата. Аз съм един по-скоро радушен и доста зиморничав мъртвец. Мисля си, че съм най- печалното същес​тво, което някога съм срещал. Зиме в Париж, когато термометърът падне под нулата, човек започва да мечтае за салони, които светят в нощта. Там, скрит сред стадото, той най-после може да зъзне на спокойствие. V Последна степен на свежест МОЖЕШ ДА БЪДЕШ висок, черноок и да плачеш. За това е достатъчно да откриеш внезапно, че любовта трае три години. Подобен род откритие не пожелавам и на най-злия си враг – което е просто стилистична фигура, тъй като нямам врагове. Снобите нямат врагове и затова злословят по адрес на всички с надеждата да си спечелят някой. Комарът трае един ден, розата три дни. Котката трае тринайсет години, любовта три. Това е положението. Най-напред е годината на страстта, после годината на нежността, накрая годината на скуката. Първата година човек казва: „Ако ме напуснеш, ще се убия“. Втората година казва: „Ако ме напуснеш, ще страдам, но ще ми мине“. Третата година казва: „Ако ме напуснеш, ще изстудя шампанското“. Никой не си дава труда да ви предупреди, че любовта трае три години. Любовният заговор почива върху една добре пазена тайна. Разправят ви, че било за цял живот, докато химически любовта изчезва на третата година. Четох в някакво женско списание, че любовта била мимолетен прилив на допамин, норадреналин, пролактин, лулиберин и оцитоцин. Една малка молекула фенилетиламин (ФEA) създавала усещането на веселост, възторг и еуфория. Внезапното влюбване представлявало неврони от лимбичната система, наситени с ФEA. Нежността била ендорфини (опиумът на двойката). Обществото ви мами: пробутва ви голямата любов, докато в действителност е доказано научно, че след три години въпросните хормони престават да действат. Впрочем статистиките говорят сами: една страст трае средно 317,5 дни (питам се какво става през останалата половина от деня...), а в Париж две от три женени двойки се развеждат
  11. 11. през трите години, последвали брачната церемония. В демографските годишници на Обединените нации специалисти по преброяването поставят въпроси върху развода на жители от шейсет и две страни. Мнозинството от разводите са станали през четвъртата година след сватбата (което ще рече, че процедурата е започнала в края на третата година). „Милиони мъже и жени, проучени от ООН, във Финландия, Русия, Египет, Южна Африка, които говорят различни езици, упражняват различни професии, обличат се различно, използват пари, произнасят молитви, боят се от разни демони, хранят безкрайно разнообразие от надежди и мечти... до един преминават през върха на кривата на разводите след три години съвместен живот.“ Тази банална истина е допълнително унижение. Три години! Статистиките, биохимията, моят личен случай: продължителността на любовта си остава една и съща. Смущаващо съвпадение. Защо три години, а не две или четири, или шестстотин? Според мен това потвърждава съществуването на онези три етапа, които често биват разграничавани от Стендал, от Барт и от Барбара Картланд: страст – нежност – скука, цикъл от три степени, всяка от които трае една година – триъгълник, свещен като Светата Троица. Първата година се купуват мебели. Втората година се разместват мебели. Третата година се делят мебели. Всичко е казано в песента на Фере: „С времето преставаш да обичаш“. Кой сте вие, та да се мерите с жлезите и невромедиаторите, които ще ви изоставят безвъзвратно точно на определената дата? В краен случай можете да спорите с лиризма на поета, но ако се опълчите срещу естествените науки и демографията, поражението ви е сигурно. VІ Последна обиколка ПРИБРАХ СЕ у дома в ужасно състояние. Пълна свинщина е да изпадам в подобни положения на моята възраст! Преклонението пред пиячката преминава на осемнайсет години, на трийсет си е направо трогателно. Поех половин доза екстази само за да се целувам с разни непознати момичета. Инак нямаше да имам смелост да си опитам късмета. Момичетата, които така и не съм целунал от страх да не ме разкарат, нямат чет. В това ми е чарът: нямам представа дали въобще имам чар. В „Куин“ двете пияни руси красавици започнаха да си пъхат езиците в ушите ми, предизвиквайки стереобълбукане, и ме запитаха: – Къде ще отидем, у вас или у нас?
  12. 12. След като им направих едно колективно пускане на език (и ги ухапах по връхчетата на гърдите), отвърнах гордо: – Вие у вас, аз у дома. Нямам презервативи, а освен това тази вечер празнувам моя развод и ме е страх, че няма да ми стане. Качих се на скутера и се озовах в опустелия си апартамент. Тревогата ме сграбчи за стомаха: пропадане в неизвестното. И то напълно излишно: за какъв дявол цяла вечер да бягаш от себе си, след като в края на краищата ще се озовеш в собственото си жилище? Намерих в джоба на палтото си пликче с остатък от доза кокаин. Смръкнах го направо от амбалажната хартия. Поне ще ми поразсее мъката. По върха на носа ми има бял прашец. Вече не ми се спи. Разсъмва се и цяла Франция ще тръгне на работа. А през това време един попревтасал юноша няма да мръдне в продължение на часове. Прекалено съсипан, за да спя, чета или пиша, ще съзерцавам тавана и ще стискам зъби. Виждам в огледалото негативния образ на клоун със зачервено лице и белосан нос. Днес няма да ходя на работа. Гордея се с това, че в деня на моя развод отказах да правя тройка с две от онези момичета, с които лягаш, но до които ненавиждаш да се събуждаш. Като оставим настрани тенджерката, от която прелива изкипяло мляко, едва ли има на света по-неприятна гледка от самия мен. VІІ Рецепта да ти стане по-добре ТРЯБВА ЧЕСТО да си повтаряш следните фрази: 1. Щастието не съществува. 2. Любовта е невъзможна. 3. Нищо няма значение. Ако я приеме на сериозно, тази рецепта може да се стори на човека идиотска, но може би тъкмо тя ми спаси живота, когато направо докосвах дъното. Опитайте я и вие, когато следващия път изпаднете в нервна депресия. Препоръчвам ви я. Ето ви също така и списък с тъжни песни, които да слушате, за да се измъкнете от
  13. 13. тресавището: April Come She Will на Саймън и Гарфънкъл (20 пъти), Trouble на Кет Стивънс (10 пъти), Something in the Way She Moves на Джеймс Тейлър (10 пъти), Ако ти не съществуваше на Жо Дасен (5 пъти), Sixty Years On и Border Song на Елтън Джон (40 пъти), Everybody Hurts на REM (5 пъти), Няколко любовни думи на Мишел Берже (40 пъти, но не се хвалете много с това), Memory Motel на „Ролинг Стоунс“ (8 пъти и половина), Living Without You на Ренди Нюман (100 пъти), Caroline No на „Бийчбойс“ (600 пъти), Кройцеровата соната на Лудвиг ван Бетховен (6000 пъти). Доб​ра компилация, няма що, даже си имам и девиз: Компилация от мрак, да ти се додрайфа чак. VІІІ За онези, които са пропуснали началото НА ТРИЙСЕТ ГОДИНИ все още не мога да погледна момиче в очите, без да се изчервя. Да се чуди човек как може да съм толкова свенлив. Прекалено съм разглезен, за да се влюбя наистина, но и прекалено чувствителен, за да остана безразличен. С една дума, прекалено слаб, за да остана женен. Какво всъщност ми стана? Разбира се, много се изкушавам да ви препратя към предишните два тома, но в крайна сметка не би било честно, като се има предвид, че скоро след първоначалния им успех, на въпросните два романтични шедьовъра бе смачкан фасонът. Ето защо нека направим резюме на предишните епизоди: здравата го бях ударил на живот, бях типична рожба на нашето общество на излишен разкош. Родил съм се на 21 септември 1965 година, двайсет години след Аушвиц, през първия ден на есента. Появил съм се на света в деня, когато листата на дърветата започват да се ронят, а дните да се скъсяват. Оттам може би и вроденото ми чувство на разочарование. Изкарвах си хляба, като редях думи във вестниците или в рекламните агенции, като последните имаха предимството, че за по-малко думи плащаха повече. Станах известен, като организирах в Париж празненства, когато в Париж вече нямаше празненства. Това няма нищо общо с думите и въпреки това по този начин си създадох име, вероятно защото в наше време хората, които се занимават с редене на думи, не са смятани за толкова важни, колкото онези, чиито снимки може да се видят по светските страници на списанията. Предизвиках удивление у хората, които се интересуваха от моята биография, когато се ожених по любов. Един ден ми се стори, че в един син поглед съзирам вечността. Аз, който прекарвах времето си, като сновях от едно вечерно събиране на друго, и постоянно сменях професиите си, за да нямам време да изпадна в депресия, аз си въобразих, че съм щастлив.
  14. 14. Ан, жена ми, беше направо недействителна, с ослепителна, почти невъзможна красота. Прекалено красива, за да бъде щастлива – само че това го разбрах твърде късно. Наблюдавах я по цели часове. Понякога тя усещаше това и ми се сопваше: „Престани да ме гледаш, смущавам се“. Само че да я гледам как живее, се бе превърнало в мое любимо представление. Момчетата като мен, които като малки са се смятали за грозни, общо взето, така се учудват, след като успеят да съблазнят някое красиво момиче, че някак твърде бързо искат да се оженят за него. Резултатът не сияе от оригиналност: да речем, за да не влизаме в подробности, че се настанихме в един апартамент, който бе прекалено малък за една толкова голяма любов. Поради това започнахме да излизаме твърде често и се оказахме въвлечени в един доста порочен кръг. Хората казваха за нас: – Тия не се свъртат вкъщи. – Да бе, горките... Сигурно при тях работите никак не вървят! И хората не грешаха съвсем, макар да бяха твърде доволни, че на техните тъпи събирания се е появило едно красиво момиче. Животът е устроен така, че само да се почувствате малко щастлив, той незабавно се заема да сложи нещата на място. Двамата си изневерихме, всеки на свой ред. Разделихме се така, както се и оженихме: без да знаем защо. Бракът е една колосална машинация, една адска измама, една организирана лъжа, в която пропаднахме като две деца. Защо? Как? Много просто. Един младеж иска ръката на жената, която обича. Умира от страх, което е доста мило, черви се, поти се, заеква, а тя, тя го гледа с блеснали очи, смее се нервно, кара го да повтори въпроса си. И още щом каже да, изведнъж върху двамата се изсипва цял списък със задължения: вечери и обеди в семеен кръг, разпределение на местата на масата, проби на рокли, разправии, забрана да се оригваме и да пърдим пред моите и нейните родители, стойте изправени, усмихнете се, усмихнете се, с една дума, безкраен кошмар, и това е само началото; впоследствие ще видите как всичко е организирано така, че двамата непременно да се намразят. ІХ Дъжд над Копакабана
  15. 15. ВЪЛШЕБСТВА ИМА само във вълшебните приказки. Истината е далеч по-отчайваща и затова всичко живо лъже. Истината, това е снимката на друга жена, открита ненадейно в пътната ми чанта, в Рио де Жанейро (Бразилия), тъкмо срещу Нова година. Истината е, че любовта започва поръсена с розова вода, а завършва обляна в помия. Ан търсеше четката си за коса и косата ѝ настръхна, когато откри снимка от полароид на жена, придружена с няколко любовни писма, които не бяха писани от нея. На летището в Рио Ан ме изостави. Реши да се завърне сама в Париж. Не бях в положение да ѝ се противопоставя. Изумена, тя плачеше, обзета от ужаса на човек, който само за двайсет секунди е изгубил всичко. Беше просто едно очарователно момиченце, което внезапно открива, че животът е отвратителен и че нейният брак рухва. Вече не виждаше нищо, край нея вече нямаше летище, нито опашка от чакащи, нито обявления, всичко беше изчезнало с изключение на мен, нейният палач. Как съжалявам днес, че тогава не я прегърнах! Но ме смущаваха сълзите ѝ, които не преставаха да текат, и всички ни гледаха. Винаги е доста смущаващо да се проявиш като мръсник на публично място. Вместо да я помоля за прошка, аз ѝ казах: „Върви, ще изпуснеш самолета“. Не казах нищо, за да я спася. Само като се сетя сега за това, започва да ми трепери брадичката. Погледът ѝ беше умоляващ, печален, влажен, укорителен, съкрушен, тревожен, отчаян, невинен, горд, презрителен и все пак си оставаше син. Никога няма да забравя този поглед, който откриваше болката. Ще трябва да се науча да живея, като мъкна на гърба си тази подлост. Човек съжалява онези, които страдат, но никога онези, които причиняват страдание. Оправяй се както можеш, мой човек. Ти си този, който не удържа обещанията си. Помниш ли края на Адолф: „Големият въпрос в живота е болката, която причиняваме, и най- изтънчената философия не оправдава човека, разкъсал любящото го сърце“. Сетне се мъкнех сам по Копакабана, бях съсипан, самотен, както никой никога не е бил, изпих двайсет кайпириня, чувствах се отвратителен, несправедлив, с една дума, чудовище. Скоро щях да стана студен като камък. За пръв път от десетилетия насам над Рио валеше по Нова година. Божие наказание. Коленичих върху пясъка сред оглушителния ритъм на самбата и аз също започнах да валя. Има нощи, когато сънят е същински лукс. Да заспиш, за да се събудиш и отърсиш от лошия сън. Ще ти се това никога да не се е случвало. Ще ти се да натиснеш командата Delete и животът да започне отначало. Защото, когато караш някого да страда, най-много страдаш самият ти. Вярно, наистина си спомням много добре нощта, когато престанах да спя. Един милион бразилци, облечени в бяло, на плажа под дъжда. Грамадни фойерверки над Меридиана. Трябваше да хвърлиш бели цветя в морето и да си пожелаеш нещо, което божествата ще ти дадат през годината. Запратих един букет сред вълните, като с все сили си пожелах всичко
  16. 16. да се уреди. Не знам какво стана, може би цветята ми са били скапани или пък боговете ги е нямало. Във всеки случай молбата ми така и не се изпълни. Х Съдебната палата в Париж РАЗВОДЪТ никога не минава леко. Какви ли гадняри трябва да сме станали, за да си въобразяваме, че това е някакво съвсем незначително дело? Ан бе повярвала в мен. Бе ми поверила живота си пред Бога (и което е още по-внушително, пред Френската република). Бях подписал споразумение, с което ѝ обещавах винаги да се грижа за нея и за нашите деца. Бях я измамил. Тя бе тази, която поиска развод: за възстановяване на равновесието, тъй като аз бях поискал ръката ѝ. Няма да имаме деца и толкова по-добре за тях. Аз съм предател и подлец, а това би било прекалено за един баща на семейство. Пледирам виновен, за да престана да се обвинявам. Защо никой не идва на разводите? На моята сватба бях заобиколен от всичките си приятели. В деня на развода обаче съм невероятно сам. Няма кумове, няма шаферки, няма роднини, нито пък пийнали приятели, които да ме потупват по гърба. Няма цветя и венци. Ще ми се да хвърлят по мен нещо, ако не ориз, знам ли, може би гнили домати например. На излизане от Съдебната палата подобни снаряди са нещо обичайно. Та къде са всички мои близки, които на сватбата се тъпчеха със сладки, а сега ме бойкотират, макар че би трябвало да е обратното – човек винаги трябва да се жени сам, а да се развежда с подкрепата на всички свои приятели. Разправят, че някои англикански пастори организирали церемонии за развод по взаимно съгласие с благословия на онези, които се разделят, и тържествено връщане на брачните халки на свещеника. „Отче, връщам ви този пръстен като знак, че моят брак е приключил.“ Намирам го за доста готино. Папата би трябвало да проучи въпроса: това би накарало хората да се върнат в църквите, а и препродажбата на халките ще докарва повече от волните пожертвования, нали? Идея, която си струва да се обмисли, казвам си аз, докато съдията по разводите се опитва да постигне помирение. Пита ни с Ан дали сме сигурни, че искаме да се разведем. Говори ни, все едно че сме четиригодишни деца. Ще ми се да му отвърна, че не, че сме дошли тук да поиграем тенис. Сетне размислям и си давам сметка, че той е успял да ни разобличи: има право, наистина сме четиригодишни деца. Разводът е умствено дефлориране. Поради липса на една „добра война“, която заслужаваме, подобни бедствия (също както да изгубиш майка си или баща си, да се окажеш парализиран след автомобилна злополука, да изгубиш жилището си, след като са те уволнили несправедливо) са единствените събития, които ни правят мъже.
  17. 17. ...Ами ако от изневярата съм помъд​рял? По време на развода се правим на непукисти, но скоро настъпва ужасният момент, когато си даваме сметка, че от „Спящата красавица“ сме преминали в „Ние не ще остареем заедно“. Сбогом, очарователни моменти, трябва да се откажем от нежните имена, които сме си измисляли, да изгорим снимките от сватбеното пътешествие, да спираме радиото, ако пуснат песен, която сме си припявали заедно. Някои изречения ви карат да излизате от кожата си: „Какво да облека?“, „Какво ще правим тази вечер?“, защото ви навяват неприятни спомени. Очите ви ще се просълзяват по необясним начин всеки път когато видите посрещане на летището. Дори „Песен на песните“ ще ви причинява страдание: „Прекрасни са твоите ланити под висулките, твоята шия с огърлиците… Ти плени сърцето ми, сестрице невесто! Плени сърцето ми с един пог​лед на очите си, само с огърлието на шията си“. Единствените случаи, когато ще се виждаме занапред, ще бъдат в присъствието на усмихната адвокатка, която на всичко отгоре в пристъп на лош вкус ще се окаже бременна чак до ушите. Ще се целунем по бузите като стари приятели. Ще седнем да изпием по едно кафе, все едно че светът не се е сгромолясал. Край нас хората ще продължават да живеят. Ще разменим по някоя закачка, сетне ще се разделим както обикновено, но този път завинаги. „Довиждане“ ще бъде пос​ледната наша лъжа. ХІ Мъжът на трийсет години В СРЕДАТА, която обитавам, не си задаваш никакви въпроси, преди да си навършил трийсет години, а след това, разбира се, е твърде късно да им се дири отговор. Ето как става това: ти си на 20 години, караш я, без много да му мислиш, и когато се събудиш, ето те на 30. Свършено: възрастта ти никога вече няма за започва с двойка. Налага се да се примириш, че си с десет години повече, отколкото преди десет години и с десет килограма повече, отколкото миналата година. Колко години ти остават? 10? 20? 30? Средната продължителност на живота ти дава още 42, ако си мъж, 50, ако си жена. Само че тук не влизат в сметката болестите, косопадът, старческото вдетиняване, петната по ръцете. Никой не си задава въпроси като: Използвали ли сме както трябва годините? Дали не е трябвало да живеем другояче? Дали се намираме на подходящото място с подходящия човек? От раждането до смъртта животът ни е включен на автопилот и трябва нечовешка смелост, за да промениш курса. На 20 години си въобразявах, че зная всичко за живота. На 30 разбрах, че не зная нищо. Прекарал бях десет години в учене на всичко онова, което впоследствие трябва да отучвам.
  18. 18. Всичко беше прекалено съвършено. Не бива да се доверяваме на съвършените двойки: твърде много им харесва да бъдат красиви. Стараят се да се усмихват, все едно че рекламират премиерата на филм на фестивала в Кан. Неприятното при брака по любов е, че започва прекалено от високо. Единственото, което може да се случи с такъв удивителен брак, е катаклизъм. Инак какво? Животът е приключил. Озоваваме се в рая още преди да сме живели. Налага се да останем до смъртта си все в същия съвършен филм, със същия безупречен кастинг. Просто неизбежно. Когато получиш всичко прекалено рано, в един момент започваш да се надяваш да настъпи бедствие, което да посрещнеш като освобождение. Катастрофа, която да ти донесе облекчение. Доста време ми трябваше, докато разбера, че всъщност съм се оженил заради другите, че бракът не е нещо, което човек прави за себе си. Той се жени, за да ядоса приятелите си или да достави удоволствие на своите родители, често и двете, понякога в обратен ред. В наши дни шикозните бракове представляват нещо като задължителни процедури, светски церемонии, по време на които притеснени роднини връщат покани. Има и тежки случаи, когато родителите на булката проверяват дали името на бъдещия зет фигурира в Справочника за висшето общество, теглят каратите на годежния пръстен и настояват сватбата да бъде отразена в светската хроника. Но това все пак са изключения. Човек се жени по същия начин, както се явява на матура или на изпит за шофьор: във всички тези случаи той иска на всяка цена да мине пред хората за нормален, нормален, нормален. След като не можеш да бъдеш по-горе от другите, поне да си като тях, за да не се окажеш по-долу. А това е най-добрият начин да разрушиш една истинска любов. Бракът не е само задължителен елемент от буржоазното възпитание: той е предмет също така на гигантско промиване на мозъците от страна на рекламата, киното, медиите и дори на литературата, страхотно отравяне, което в крайна сметка принуждава очарователните госпожици да мечтаят за брачна халка и бяла рокля, за които инак изобщо не биха се сетили. Великата любов? О, да, малко или много, те си мислят за нея, инак защо ще живеят? Ала Бракът, институцията-която-прави-любовта-досадна, „веригите на любовта, в които си окован веднъж завинаги за доживотно битие за двама“ (Мопасан), никога. В един съвършен свят двайсетгодишните девойки никога не биха били привлечени от едно толкова неестествено изобретение. Те биха бленували за искреност, за страст, за всичко най- възвишено, а не за някакъв тип, облечен във взет под наем смокинг. Биха очаквали Мъжа, който да ги удивява всеки божи ден, а не Мъжа, който може да им купи мебели „Икеа“. Биха оставили Природата – сиреч желанието – да си свърши работата. За нещастие, тяхната онеправдана от брачния живот майка иска и тях да ги сполети същото нещастие, а и самите те са се нагледали порядъчно на сапунени опери. И така, те очакват Прекрасния принц, този тъп рекламен образ, който поражда единствено разочаровани, озлобени съпруги или бъдещи стари моми, докато един обикновен несъвършен мъж може спокойно да ги направи щастливи.
  19. 19. Буржоата, разбира се, ще ви се кълнат, че подобни схеми са отживелица, че нравите са се променили, но вие все пак повярвайте на една изтерзана жертва: натискът никога не е бил толкова силен, както в нашия век на мнима свобода. Брачният тоталитаризъм продължава да сее нещастие от ден на ден и от поколение на поколение. Неговата примка продължава да ни стяга в името на измислени и отживели времето си принципи, чиято скрита цел е да възпроизвежда безспир едно наследство от болка и лицемерие. Да съсипваш живота на другите, си остава любим спорт на старите френски фамилии, а в това отношение те притежават завидни умения. Добре са тренирани. Истината е, че и днес все още можем да напишем: фамилии, аз ви ненавиждам. Ненавиждам ви още повече, че се разбунтувах твърде късно. Дълбоко в себе си все пак съм доволен. Бях недодялан човек от простолюдието, чедо на беарнски селяни, горд като паун, че се женя за Ан, тази порцеланова аристокотка. Бях неблагоразумен, суетен, наивен и глупав. Сега си го плащам в брой. Заслужих си този разгром. Бях като всички, като вас, които ме четете, убеден, че аз съм изключение, което потвърждава правилото. Естествено, нещастието щеше да ме подмине, щяхме да минем между капките. Провалят се само другите. Един ден любовта си отиде и аз внезапно се събудих. До този момент се бях старал да играя ролята на доволен във всяко отношение съпруг. Оказа се, че съм мамил самия себе си от прекалено дълго време, та един ден да не започна да мамя и човека до мен. ХІІ Изгубени илюзии НАШЕТО ПОКОЛЕНИЕ е твърде повърхностно за брака. Женим се, все едно че прескачаме до „Макдоналдс“. Сетне грабваме дистанционното и сменяме канала. Как искате да прекараме цял живот в едно общество на повсеместна и непрекъсната смяна на каналите? В едно време, когато звездите, политиците, изкуствата, половете, религиите са до такава степен взаимозаменяеми? Защо любовното чувство да прави изключение от тази всеобща шизофреничност? А и откъде се е взела у нас необяснимата натрапчива идея да се борим на всяка цена да бъдем щастливи с един-единствен човек? Измежду 558 типа човешки общества само 24 % са моногамни. По-голямата част от животинските видове са полигамни. Да не говорим за извънземните: отдавна Галактическата харта Х23 е забранила моногамията по всички планети от типа В#871. Бракът е все едно чер хайвер на всяко ядене, докато се преситите до отврат от това, което най-много обичате. „Хайде, няма ли да си вземете още малко? Какво? Не можете повече? Та нали доскоро ви беше толкова вкусно, какво ви става? Непослушно момче!“
  20. 20. Силата на любовта, нейната невероятна власт вероятно здравата е стреснала западното общество и затова то се е видяло принудено да създаде подобна система, предназначена да ви отврати от онова, което обичате. Един американски изследовател неотдавна доказа, че изневярата е биологически заложена. Според този именит учен тя представлявала генетическа стратегия за оцеляване на вида. Представяте ли си една такава семейна сцена: „Любов моя, не съм ти изневерил за удоволствие, а заради оцеляването на вида! Може на теб да не ти пука, но все някой трябва да се грижи за оцеляването на вида! Ако си мислиш, че ми е приятно!“... Така и не мога да се наситя: когато една девойка ми харесва, аз искам да се влюбя в нея; когато се влюбя, искам да я целуна; когато я целуна, искам да спя с нея; след като спя с нея, искам да заживеем заедно; когато живеем заедно, искам да се оженя за нея; когато се оженя за нея, срещам друго момиче, което ми харесва. Мъжът е едно ненаситно животно, което се колебае от какво би могло да се лиши. Ако жените бяха по-хитри, щяха непрекъснато да им отказват и по този начин да принуждават мъжете да тичат след тях до живот. Единственият въпрос, който има значение в любовта, е от кой момент нататък започвате да лъжете? Все така ли сте щастливи да се приберете у дома, за да заварите там все същия човек? Когато му казвате „обичам те“, наистина ли го мислите все още? Няма начин да не настъпи момент, когато ще се насилите, за да го сторите. Когато вашите „обичам те“ няма да имат предишния вкус. За мен знак за промяната се оказа бръсненето. Бръснех се всяка вечер, за да не боцкам Ан, когато я целувам през нощта. И ето че една вечер – тя вече спеше (бях излязъл без нея чак до разсъмване, типичен случай на подло поведение, което оправдаваме с брака) – аз не се избръснах. Мислех си, че няма страшно, защото тя така и няма да усети. А в действителност това означаваше, че вече не я обичам. Когато човек се развежда, непременно си купува Раздялата на Дан Франк. Първата сцена е вълнуваща: по време на театрално представление мъжът открива, че жена му вече не го обича, защото отдръпва ръката си от неговата. Той се опитва отново да я хване, но тя пак я издърпва. Казвах си: каква мръсница! Що за жестокост? Дявол да я вземе, да не би да е толкова трудно да остави ръката си в ръката на своя съп​руг! И така до деня, когато на мен ми се случи същото. Започнах да отблъсвам ръката на Ан. Тя нежно ме хващаше за ръката или за лакътя, слагаше длан върху крака ми, докато гледахме телевизия, а аз какво виждах? Една мека, белезникава ръка, подобна на гумена ръкавица. Направо потрепервах от погнуса. Все едно че до мен се допираше някаква медуза. Чувствах се виновен: боже мой, как бях стигнал до това положение? Бях станал като мръсницата от книгата на Дан Франк. Тя непрекъснато се опитваше да вплете пръсти в моите, а аз се мъчех да потисна гримасата на отвращение. Скачах изведнъж, уж да пикая, а в действителност, за да избягам от тази ръка. Сетне се връщах обратно, обзет от угризения, и се взирах в нейната ръка, която бях обичал. Нейната
  21. 21. ръка, която бях поискал пред Бога. Нейната ръка, която само преди три години бих дал живота си да държа така. Чувствах единствено омраза към себе си, срам от нея, безразличие, идеше ми да се разцивря. И притисках до сърцето си този кашкав октопод, а сетне го целувах, скръбен и огорчен. Любовта приключва в момента, когато стане невъзможно да се върнеш назад. Именно така човек си дава сметка: изтекла е много вода, престанали сте да се разбирате взаимно; скъсали сте, без дори да си дадете сметка за това. ХІІІ Flirting with disaster ОНАЗИ НОЩ по време на моята обиколка един приятел ме заговори (не помня точно кой беше, нито кога, още по-малко къде). – Защо си се нацупил? – попита ме той. Спомням си, че му отговорих само: – Защото любовта трае три години. Изглежда, това му подейства и той ми се махна от главата. От тогава нататък където и да отида, поднасям все същия отговор. Всеки път когато съм мрачен и ме запитат защо, незабавно заявявам: – Защото любовта трае три години. Смятам, че това е много шик. С времето започвам да си мисля, че от него може да излезе и добро заглавие на книга. Любовта трае три години. Дори да сте женен от четирийсет години, ще трябва да признаете пред себе си, че е вярно. Съвършено ви е ясно от какво сте се отказали; в кой точно момент сте отстъпили. Фаталният ден, когато сте престанали да се боите. Никак не е приятно да чуеш, че любовта трае три години. Това е несполучлив опит да направиш магия или все едно будилникът да зазвъни по средата на някой еротичен сън. Но така или иначе, лъжата за вечната любов, основата на нашето общество, източникът на нещастие за хората, трябва да бъде разобличена.
  22. 22. След три години двамата трябва да се разделят, да се самоубият или да си родят деца, а това са три начина да пот​върдят официално своя край. Често разправят, че след като мине известно време, страстта се превръщала в „нещо друго“, по-здраво и по-прекрасно. Че това „друго“ било Любовта с главна буква, чувство не толкова възбуждащо, но затова пък по-зряло. Нека сме наясно: на това „друго“ аз казвам майната му и ако именно това е Любовта, харизвам я на мързеливите, на отчаяните, на „зрелите“, на онези, които са затънали до гуша в техния сантиментален комфорт. Моята любов си е с малка буква, но с широко разперени криле. Тя не трае дълго, но поне човек чувства, когато я има. „Другото“, в което се опитват да превърнат любовта, напомня някаква теория, измислена, за да накара хората да се задоволяват с малко и да се утешават, като си повтарят, че по-добро не може и да се намери. Те ми напомнят завистниците, които драскат с пирон вратите на скъпите автомобили, защото сами не могат да си купят такива. Краят на една апокалиптична вечер. Опитвам се да се справя с топката, която се е загнездила в стомаха ми. Към пет сутринта звъня на Адлин Х., което означава, че ми е зле. Имам домашния ѝ телефон. Тя вдига слушалката: „Ало? Ало? Кой е?“. Гласът ѝ е дрезгав. Явно съм я събудил. Защо не е включила телефонния секретар? Не знам какво да ѝ кажа. „Ммм... Извинявай, че те събудих... Исках само да ти кажа добър вечер...“ „Кой си ти бе? Да не си откачил? Майната ти!“ Затварям. Седя неподвижен, опрял глава на ръцете си, и се чудя дали да взема лексомил, или да се обеся: че защо не и двете? Нямам въже, но няколко вратовръзки „Пол Смит“, навързани една за друга, ще свършат работа. Английските модисти открай време си падат по здравите материи. Залепям бележка върху телевизора: „Всеки, който е жив след трийсетгодишна възраст, е тъпак“. Добре е, че съм наел апартамент с открит гредоред. Достатъчно е да се кача на един стол, ето така, да изпия чаша кока-кола с натрошени вътре антидепресанти. След това ще си сложа главата в примката и след като заспя, съвсем логично няма да се събудя. ХІV Временно възкресение НАПРОТИВ: събуждам се. Отварям едното око, после другото, главата ме боли двойно: заради махмурлука и от грамадната цицина в стадий на бърз растеж върху челото. Следобед е, чувствам се глупаво заради омотаните около шията ми вратовръзки. Проснат съм край някакъв преобърнат стол, а до мен стърчи чистачката. – Здравей, Кармелита... Аз... Дълго ли съм спал? – Моля, мръдне, господин, ас мине прахосмукашка?
  23. 23. Сетне намирам бележка на телевизора: „Всеки, който е жив след трийсетгодишна възраст, е тъпак“, и се чудя на гадателските си способности. Горкият аз. Иска ми се да се харесвам на всички красиви момичета, а се скапвам заради някакъв си развод. Да съм мислил навреме. Сега едничка моя другарка е болката. Да се опитваш да се убиеш, след като вече си мъртъв, е същинско губене на време. Самоубийците действително са непоносими хора. Жена ми ми даде свободата, а излиза, че аз ѝ се сърдя за това. Сърдя ѝ се, че ме предоставя на самия мен. Сърдя ѝ се, че ми дава възможност да започна отначало. Сърдя ѝ се, че ме принуждава да поема своите отговорности. Сърдя ѝ се, че ме е подтикнала да напиша този абзац. Страдах, че живея в клетка, а сега страдам, че съм свободен. Излиза, че в това се състои животът на възрастния: да строиш пясъчни замъци, сетне да скачаш с два крака върху тях, а после да започваш всичко отначало и така нататък, и така нататък, след като знаеш, че океанът при всяко положение ще ги срути? Клепачите ми тежат като спускащата се нощ. Тази година много се състарих. По какво познава човек, че е остарял? По това, че му трябват три дни да дойде на себе си след запой. По това, че все не може да се самоубие. По това, че му става кофти всеки път когато срещне по-млади от него. Техният възторг го изнервя, илюзиите му го изморяват. Човек е стар, когато предната вечер е казал на някаква госпожица, родена през 1976 година: „Седемдесет и шеста ли? Помня, голяма суша беше“. Понеже не са ми останали нокти за гризане, решавам да изляза да вечерям. ХV Стената на плача (продължение) МАКАР ДА ЗНАМ, че любовта е невъзможна, сигурен съм, че след няколко години ще бъда горд, че съм вярвал в нея. Никой не може да ни отнеме това от нас с Ан: ние съвсем искрено вярвахме в нея. Устремихме се с главите напред срещу една мулета 2 от железобетон. Не се смейте. Никой не се подиграва на Дон Кихот, макар той да се е бил с вятърни мелници. 2 Мулета (исп.) – наметало на тореадор, с което се подмамва бикът. – Б. пр. Дълго време едничката ми цел в живота бе да се саморазрушавам. И ето че веднъж ми се прииска щастие. Ужасно е, срам ме е, простете ми, но един ден изпаднах в плен на
  24. 24. вулгарното изкушение да бъда щастлив. По-късно разбрах, че това е най-добрият начин да се саморазрушиш. Всъщност без да си давам сметка, съм едно доста последователно момче. Не знам защо се съгласих да отида на вечеря у Жан-Жорж. Все още не изпитвам глад. За мен винаги е било въпрос на чест да ям само когато съм гладен. Това е да си изискан: да ядеш, когато си гладен, да пиеш, когато си жаден, да чукаш, когато ти стане. Но хайде, няма да чакам да умра от изтощение, за да се видя с приятелите. Жан-Жорж сигурно е поканил цялата банда върховни откачалки, моите най-добри приятели. Никой от тях няма да говори за проблемите си, защото знае, че и другите си имат не по-малко. Ще сменяме темата, за да излъжем отчаянието. Сгрешил съм. Жан-Жорж е сам в дома си. Иска да ме изслуша. Хваща ме за яката и ме раздрусва като автомат на паркинг, който не пуска билетчето, след като е глътнал монета от десет франка. – Снощи те попитах защо си увесил нос, а ти ми отвърна, че любовта траела три години. А бе ти подиграваш ли ми се, или какво? Да не си въобразяваш, че това е някое от твоите книжлета? Разбирам отлично, че твоят развод няма нищо общо с тази работа! Така че престани с глупостите си и ми говори човешки. Ясен ли съм? Инак за какво съм ти приятел? Навеждам очи, за да скрия сълзите си. Преструвам се, че съм хремав и затова подсмърчам. Смотолевям: – Ами... Изобщо не разбирам какво искаш да кажеш... – Я стига. Коя е тя? Познавам ли я? И тогава, съвсем тихо, с мъка на сърцето, съвсем сконфузено аз започвам с признанията: – Казва се Алис. ХVІ Искаш ли да бъдеш моят харем? ВСИЧКО ЗАПОЧНА преди три години, когато Марк и Алис се ожениха. Проблемът бе, че не се ожениха един за друг. Марк се ожени за Ан, а Алис се омъжи за Антоан. Такъв е животът: той винаги усложнява нещата – или пък самите ние си ги усложняваме. В Рио Ан откри именно снимката на Алис. Чудесен полароид на Алис по бикини на един
  25. 25. италиански плаж недалече от Рим. Във Фреджене, за да бъдем точни. Алис и аз имаме „извънбрачна връзка“. В наше време така наричат най-прекрасните и романтични страсти. Всеки ден хора умират от любов заради „извънбрачни връзки“. Често това са жени, които срещате на улицата. На пръв поглед им няма нищо, защото умеят да пазят тайна, но понякога се случва да се разплачат, докато гледат някой тъп сериал, или да се усмихват прелестно в метрото и тогава можете да разберете за какво говоря. Често на ситуацията липсва равновесие: неомъжена жена обича женен мъж, той не желае да напусне жена си и това е ужасно, отвратително и банално. В нашия случай, когато се срещнахме, и двамата бяхме женени. Равновесието бе почти съвършено. Само че аз се поддадох пръв и сега се развеждам аз, докато Алис изобщо няма такова намерение. Че защо да напуска мъжа си заради някакъв ненормален, който разправя наляво и надясно, че любовта траела три години? Би трябвало да ѝ кажа, че всъщност не мисля така, но това ще рече да я излъжа. А на мен ми писна да лъжа. Писна ми да водя този двойствен живот. Във Франция полигамията е напълно законна: достатъчно е да умееш да лъжеш. Не е необходимо да си магьосник, за да притежаваш няколко жени. Иска се само малко въображение и много организация. Познавам цял куп типове, които във Франция, през 1995 година, си имат харем. Всяка вечер избират тази, която ще повикат, и най-лошото е, че клетата избраница веднага дотърчава. За тази работа трябва да си дипломат и лицемер, което е почти едно и също. Само че на мен ми писна. Не издържам повече. Не стига, че съм шизофреник в професията си, та да ставам такъв и в сантименталния си живот. Мисля, че би било чудесно поне веднъж да правиш само едно нещо едновременно. Резултатът: отново съм сам. Любовта представлява една великолепна катастрофа: знаеш, че пред теб има стена, и въпреки всичко даваш газ. Тичаш право към своята гибел с усмивка на уста. С любопитство очакваш кога точно ще гръмне всичко. Любовта е единственото предварително програмирано разочарование, единственото нещастие, което всеки може да предвиди и всеки път желае отново. Тъкмо това казах на Алис, преди да я помоля на колене да дойде с мен – напразно. ХVІІ Дилеми ЕДИН ДЕН нещастието влезе в моя живот и аз като глупак така и не можах повече да го прогоня от там.
  26. 26. Най-силна е несподелената любов. Бих предпочел никога да не научавам това, но такава е истината: няма нищо по-страшно от това, да обичаш някого, който не те обича – и в същото време това е най-прекрасното мое изживяване. Да обичаш някого, който те обича, си е чист нарцисизъм. Да обичаш някого, който не те обича, е любов. Търсех изпитание, опит, среща със самия себе си, която да ме преобрази: за нещастие, желанието ми се сбъдна отвъд очакванията. Обичам момиче, което не ме обича, а вече не обичам тази, която ме обича. Използвам жените, за да ненавиждам себе си. „Фан Чи запита: – Що е любов? Учителят отвърна: – Да цениш повече усилието, отколкото наградата, това се нарича любов.“ (Конфуций) Благодаря ти, източни хитрецо, но аз не бих се отказал и от наградата. Сега-засега съм изоставен. Още щом научи, че жена ми ме е напуснала, Алис даде заден ход. Никакви телефонни обаждания, никакви съобщения в гласовата поща 3672, нито номера на хотелски стаи на телефонния секретар „Би-Боп“3. Заприличал съм на някоя досадна малка любовница, която очаква нейният женен любовник да се сети за задничето ѝ. Аз, който предпочитах широките булеварди, се оказах в задънена улица. Измъчва ме един въпрос, в който е съсредоточено цялото ми битие: 3 „Би-Боп“ и мемофонът 3672 са технически измишльотини на „Франс Телеком“, предназначени изключително за насърчаване на изневярата, за да намираш оправдание за издайническия бутон „Бис“ и за безброй сделки с наркотици, осъществени благодарение на „Тату“. – Б. а. Кое е по-страшно: да правиш любов, без да обичаш, или да обичаш, без да правиш любов? Имам чувството, че съм заприличал на Милу4 с неговите непрекъснати угризения, с неговото ангелче, което го кара да прави добро, и демончето, което го подтиква да върши зло. И на мен едно ангелче ми нашепва да се върна при жена си, а едно дяволче ми подсказва да спя с Алис. В главата ми е същински дебат между двамата, предаван директно. Бих предпочел дяволът да ми заповяда да чукам жена си. 4 Кучето на Тентен, герой от френска комиксова поредица, което постоянно се колебае и страда от угризения. – Б. пр. ХVІІІ Извисявания и падения
  27. 27. ЖИВОТЪТ Е СИТКОМ: поредица от сцени, които се развиват сред едни и същи декори, с почти същите действащи лица и чийто следващ епизод очакваш с нетърпение, белязано от известно затъпяване. Появата на Алис на сцената ме изненада, сякаш един от трите Ангели на Чарли се появява в епизод на Елен и момчетата. Ще ви опиша Алис съвсем просто: тя е щраус. Подобно на тази бягаща птица, тя е висока, дива и скрива глава веднага щом усети опасност. Безкрайните ѝ стройни крака (два на брой) крепят чувствена гръд с предизвикателни плодове (също два на брой). Косите ѝ, дълги, черни и прави, обрамчват изразително, но нежно лице. Тялото на Алис е направено сякаш специално за да вади от равновесие благовъзпитаните женени мъже, които не очакват нищо или само това чакат. Именно това, което я отличава от щрауса (като оставим настрани фак​та, че Алис не снася яйца по 1 кг, както можах да установя впос​ледствие). Чудесно си спомням първата ни среща на погребението на баба, където бях отишъл без жена си, която напълно разбираемо не обичаше всички тези роднински задължения. Собствената фамилия е вече нещо само по себе си твърде досадно, да не говорим за чуждата... Впрочем самият аз ѝ бях заявил, че от мястото, където се намира милата ми бабка, така и няма да забележи нейното отсъствие. Не зная, може и да съм имал предчувствие, че нещо ще се случи. Цялата църква следеше дали дядо ми ще се разплаче. „Господи, помогни му да издържи“, молех се аз. Ала свещеникът си имаше тайно оръжие: той припомни петдесетте години брачен живот на дядо с баба. Макар дядо ми да беше полковник в оставка, очите му започнаха да се зачервяват. Първата сълза, която той отрони, послужи сякаш за стартов сигнал: цялата фамилия започна да лее цели потоци, да хълца, без да снема очи от ковчега. Човек дори не можеше да си представи, че бабка се намира вътре. Трябваше тя да умре, за да си дам сметка колко държа на нея. Да му се не види! Когато не изоставям хората, които обичам, те пък умират. Разплаках се без всякакви задръжки, защото съм си впечатлително момче. Когато погледът ми започна да се прояснява, забелязах някаква брюнетка, която ме наблюдаваше. Алис ме бе видяла да роня сълзи. Не зная дали се дължеше на емоцията, или пък поради контраста на мястото, но почувствах как тази тайнствена особа в прилепнал чер пуловер ме привлича непреодолимо. По-късно Алис ми призна, че съм ѝ се сторил много красив: нека припишем тази нейна заблуда на майчинския инстинкт. Важното бе, че това привличане се оказа взаимно – тя имаше желание да ме утеши и ѝ личеше. От тази среща научих, че най-доб​рото, което може да направи човек на едно пог​ребение, е да се влюби. Тя беше приятелка на моя братовчедка. Представи ми мъжа си Антоан, много симпатичен, може би дори прекалено симпатичен. Докато ме целуваше по мокрите от сълзи бузи, тя разбра, че съм разбрал, че е видяла, че съм видял, че ме е погледнала така, както ме бе
  28. 28. погледнала. Никога няма да забравя първото нещо, което ѝ казах: – Харесва ми костната структура на лицето ти. Можах добре да я огледам. Просто една красива двайсет и седем годишна жена. Потрепване на клепките. Предизвикателен смях, който кара сърцето ти да подскача в гръдния кош, станал внезапно твърде тесен за него. Чудни кљси погледи, разпуснати коси, извивка на хълбоците, блестящи зъби. Маугли Кардинале в Книгата на гепарда. Бети Пейдж, издължена до един и седемдесет и седем. Лудетина, която носи утеха. Невъзмутима изкусителка с безсрамна сдържаност. Приятелка, противничка. Защо никога преди не я бях срещал? Какъв смисъл да познавам толкова много хора, след като това момиче не бе сред тях? Пред входа на църквата беше студено. Сещате се за какво ви говоря – ами да, връхчетата на гърдите ѝ се втвърдиха и щръкнаха под прилепналия пуловер. Бюстът ѝ беше като изваян. Лицето ѝ бе непорочно и сякаш нямаше нищо общо с чувственото ѝ тяло. Беше тъкмо моят тип: нищо не харесвам повече от контраста между лице на ангел и тяло на мръсница. Критериите ми са дихотомични. Точно в този момент осъзнах, че бих дал какво ли не, за да вляза в живота ѝ, мозъка ѝ, леглото ѝ и така нататък. Това момиче беше не само щраус, но и гръмоотвод: привличаше мълниите. – Познаваш ли Баския? – запитах я аз. – Не, но сигурно е много красива. Не е красива, а прекрасна. Жалко, че съм женен, а ти омъжена, защото инак можехме да създадем семейство в някоя тамошна ферма. – И да гледаме овце ли? – Разбира се, че ще гледаме овце. А също патици за пастет, крави за мляко, кокошки за яйца, петел за кокошките, както и един стар късоглед слон, дузина жирафи и цяло стадо щрауси като теб. – Аз не съм щраус, а гръмоотвод. – Хей, хей! Ако отсега започнеш да четеш мислите ми, докъде ще стигнем? Когато тя си замина, аз останах да бродя из Гетари, селото на Пол-Жан Туле 5, и райското кътче от моето детство. Разхождах се свеж и лек, макар да ненавиждам разходките (никой не обърна внимание на това: след погребение хората правят какви ли не нелепи неща), излязох

×