пазителката райли дженсън - 8 обвързана със сенките

Глава първа
Превод: darkness_angel
Редакция: Vampire Lady
Приех факта, че съм пазител. Дори ще призная, че ми харесва да залавям
престъпните свръхестествени елементи, които тормозят хора и нехора.
Но това не означава, че няма моменти, в които абсолютно да мразя работата си.
Да получа обаждане в 3 сутринта в ужасно студена зимна нощ определено е
един от тези моменти. Особено когато това обаждане ме изпрати в зона, бързо
получила репутация като място за кръвни курви – което беше често срещан термин за
хора, пристрастени към удоволствието от вампирско ухапване.
Обикновено нямам проблем с хора, доставящи си удоволствие по всякакъв
начин, но за хората – а това изглежда оказваше влияние само върху хората, не и върху
останалите от нас – да се пристрастиш към кръвта на вампир определено е един от
бързите начини да си осигуриш смърт. Просто нямат силата, скоростта и дори волята да
се борят срещу вампира, ако нещо се обърка. По дяволите, много други
свръхестествени същества също ги нямаха.
И докато повечето вампири обикновено са почтени и взимат толкова кръв,
колкото да задоволят пристрастения, винаги се намираха и такива, които
злоупотребяваха, а винаги се намираха вампири, които да услужват.
А понякога това означаваше смърт.
В последните месеци това се превърна в такъв проблем, че правителството
постави мозъчни тръстове, за да намери начин да контролира нарастващия брой
пристрастени във вампирските барове. Дори имаше идея тази практика да се забрани
със закон – въпреки че как, по дяволите, някой можеше да бъде арестуван за това,
нямах представа. Не беше като нормалните ченгета да имат много надежда да
проследят и арестуват вампири, а от нас, пазителите, просто нямаше достатъчно. Не и
ако искаха от нас да вършим истинската си работа.
Аз лично смятам, че шанса да спрат това е точно толкова, колкото и шансът да
се спрат всички наркотици, които постоянно се намират на улицата. Ако някой
пристрастен си иска дозата, тогава ще си я намери без значение колко трудно или
нелегално ще направи това правителството. И поне всички курви бяха на легална
възраст – вампирските „пласьори” внимаваха за това. Трябваше да бъдат внимателни,
защото иначе щеше да им се наложи да се разправят с Директората. Нормалните
пласьори на дрога получаваха най-малко затвор.
Разбира се, нямаше доказателство, че убийството, за което бях повикана тази
нощ, беше още някой натегач, който просто е отишъл твърде далеч. Джак ми каза само
да си закарам задника там веднага, а остротата в гласа му ме накара да се запрепъвам до
дрехите си и да не задавам въпроси. Но убийството се бе случило в старата част на
Фицрой в паркинг зад „При Данте” – а този клуб бе основната локация за
пристрастените и вампирите им.
Намалих колата, като минах покрай Смит Стрийт, после завих наляво към Бъд
Стрийт. Няколко от уличните лампи не светеха и мракът обви колата. Сградите тук
бяха предимно стари фабрики и складове, тухлените им стени бяха мрачни и покрити с
графити. Няколкото къщи, сгушени между по-големите сгради, бяха тъмни – без
графити по стените, а с боклука пред вратите им беше трудно да се каже дали бяха
Пазителката Райли Дженсън Книга осма: Обвързана със сенките
Това е Фен превод и принадлежи на преводаческият екип във форума http://vampire-ladies.forumotion.co

заети, или не. Но аз бях дампир – наполовина върколак, наполовина вампир – и бях
получила много дарби от двете си линии. Вампирската част от душата ми виждаше
топлината от телата в тези сгради – въпреки че за разлика от близнака ми, не можех да
чуя сърцата им.
И бях дяволски доволна от това, защото това означаваше, че съм лишена от
вампирския глад за кръв. Роан не беше, но той нямаше зъби, а гладът му за кръв се
появяваше само при пълнолуние.
Отбих зад вана на Директората и видях местопрестъплението. Като излязох от
колата, студените пръсти на вятъра удариха задната част на врата ми, и припряно
закопчах ципа на якето си, после вдигнах яката. Не помогна много. Може и да бях
върколак, следователно предполагаемо и имунизирана срещу зимата, но със студа
никога не сме били приятели.
Пъхнах ръце в джобовете си и тръгнах през паркинга. Мигащите сини светлини
на колата на екипите размазваха нощта и няколкото наблюдатели в призрачен блясък,
но доколкото можех да видя или усетя, в околността нямаше истински духове. И ако
това беше просто хранене, стигнало прекалено далеч, тогава вероятно не би имало.
Доколкото знаех, душите, които оставаха след смъртта, обикновено са тези, преживяли
насилствен край, или имат недовършена работа преди да преминат. А кръвните курви
не пасваха в нито една от тези категории, защото са си докарали смъртта, знаейки в
какво се забъркват, без да им пука от последствията.
И това вероятно беше което ме дразнеше най-много. Тези хора флиртуваха със
смъртта и въпреки това когато тя отговореше, всеки ставаше праведен и морален и
искаше вампирът да бъде заловен и убит. И пазителите бяха задължени да се подчинят,
защото такъв бе законът. Но да убиеш кръвна курва не беше просто акт на убийство.
Защото беше по взаимно съгласие, а това повдигаше нови проблеми. И въпреки че аз
смятах, че вампирите, въвлечени в това, трябваше да бъдат наказани, мислех, че
убийството е прекалено драстична мярка. По-голямата част от вампирското общество
се съгласяваше.
Което означава, че най-лошата част от цялата ситуация бе фактът, че
преследването ни на тези вампири ни навличаше лоши чувства от страна на
свръхестествената общност. А местните вампири да са ни ядосани можеше да свърши
само зле. Те бяха много повече от нас и колкото и добре тренирани да сме пазителите,
нямаме шанс, ако вампирите сметнеха, че сме проблем за тях.
Разбира се, двамата вампири, които доминираха животса ми – Куин, любимият
ми, и Джак, шефът ми – смятаха, че изкарвам от мухата слон. Джак дори се опита да ме
увери, че вампирският консул държи положението. Не го вярвах – нито на тях. Те не
бяха на улицата и не се разправяха с гадното чувство всеки ден. Те просто не разбираха
колко лошо ставаше положението.
Аз обаче разбирах и нямах против да си призная, че това ме плашеше.
На паркинга имаше няколко коли. Имаше няколко облечени мъже и през мен
премина облекчение, когато мярнах проблясък сребриста коса. Коул може и да беше
нашият най-добър човек, когато станеше въпрос за разследване на местопрестъпление,
но също така мразеше ранните обаждания колкото мен. Това означаваше, че ще даде
всичко от себе си да намери уликите и да се махнем оттук възможно най-скоро.

Като минах под синята лента, обграждаща целия паркинг, едно от ченгетата,
което държеше под око тълпата, пристъпи към мен. Грабнах баджа си и му го показах,
потрепервайки леко от вятъра.
Ченгето кимна и се обърна. Пристъпих над корените на малко дърво, което се
бореше да оцелее, после наострих ноздри, потапяйки се в миризмите на нощта.
Най-силната миризма беше на кръв и това ме изненада. Повечето вампири
мразеха да хабят кръвта си, затова може би това убийство не беше толкова просто,
колкото бях предположила.
Коул вдигна поглед, когато се приближих, лицето му бе уморено, а под сините
му очи имаше сенки.
- Отне ти време.
- А ти изглеждаш ужасно. – Спрях до него и погледнах жертвата.
Беше мъж, вероятно в средата на четиридесетте, съдейки по посивелите му коси.
По тялото му нямаше видими рани и много малко от кръвта по предната част на
дрехите му. Ръцете му бяха сплетени над гърдите, почти сякаш бе заспал, а не мъртъв.
Но някой бе отделил главата от врата му, а дори вампир не би преживял това.
Кръвта образуваше езерце около мястото, където е трябвало да бъде главата му.
- Ти поглеждала ли си се в огледало скоро? – Коул махна кървавите си ръкавици
и ги хвърли в най-близкото кошче.
- Опитвам се да ги избягвам. Между дневните смени и обажданията през нощта,
торбичките под очите ми са станали толкова големи, че мога да си прибера обяд в тях.
Коя е жертвата?
- Грант Хейвън, местен вампир, който притежава кафе на Смит Стрийт. – Коул
ми подаде чифт протектори за обувките. – Очевидно е затворил в един и се е запътил
към „При Данте” за леко хранене.
- Няма свидетели? – Нахлузих протекторите, после пристъпих напред,
избягвайки кръвта, докато изучавах отделената плът. Раната не беше чиста. Всъщност
ръбовете бяха нащърбени, сякаш убиецът е използвал някакво назъбено острие.
- Никакви свидетели не са се появили – каза Коул. – Но има много хора, които
очакват да бъдат разпитани.
- Бъзикаш се с мен. – Погледнах го. Сините му очи бяха пълни с веселие и
усмивка докосваше ъгълчетата на устните му. Дългата ми нощ току-що се бе
превърнала в безкрайна. – Ти си копеле.
- Това бяха нарежданията на Джак, не моите.
Тогава Джак беше копеле. Господи, знаеше, че мразя да разпитвам тези идиоти.
- Никога няма да получим нещо ползотворно от тях. Всички ще са надрусани.
Въпреки че да си кажем истината, друсането с вампирска кръв не продължаваше
много – точно както удоволствието от секса. И като секса, повечето хора издържаха
няколко дози преди да отслабнат и да заспят.
Предполагам, бяхме късметлии, че нехората не се пристрастяваха, защото се
съмнявах, че в Мелбърн има достатъчно вампири, които да се погрижат за глада на
върколака.

- Ако помага, клиентите не са много. Вторник очевидно е слабата им вечер.
Е, да благодаря на Господ за малките милости. Кимнах към жертвата.
- Кой е докладвал?
Той посочи към „При Данте”.
- Обаждането е анонимно, но проследихме линиите и локацията. Мобилният
принадлежи на Манди Джоунс, а обаждането е дошло от вътре от клуба.
Което означаваше, че тя сигурно още е там.
- Очевидно не знае много за практиките на Директората, ако е смятала, че ще
остане ано нимна.
Коул се усмихна.
- Не мисля, че Директоратът разпространява факта, че проследява всеки един
сигнал, идваш отвътре или отвън.
Това беше вярно. Открих го само защото по времето, когато бях асистентка на
Джак, си пъхах носа навсякъде, и често минавах през компютърните системи, за да
видя какво ще открия.
- Знаем ли кой е собственикът на „При Данте”?
- Неизненадващо, вампир на име Данке Старк.
- Какво знаем за него?
Коул сви рамене.
- Носи му се слава, че предпочита сам да си решава проблемите. Освен това, ще
трябва да провериш системата.
„Предпочитам сам да си решава проблемите” вероятно означаваше, че мрази
ченгета. И пазители. Страхотно.
- Какво е използвано за врата на жертвата?
- Назъбен трион. Дъсти го намери в едно от кошчетата зад клуба. Но е изчистено
от всичко полезно.
Погледнах наоколо и видях въпросния шифтър да снишава над нещо, което
изглеждаше като петно от масло. Другият асистент на Коул, Добс, не се виждаше – но
имайки предвид, че тримата обикновено се движеха заедно, знаех, че е някъде наоколо.
- Нов или стар трион?
- Чисто нов. Етикета с цената още стои.
- Някакъв шанс да се проследи от кой магазин е купен?
- Може би. Но дори да намерим точния магазин, не мисля, че ще е от голяма
полза. Вероятно продават стотици такъв всяка седмица.
- И все пак си струва да опитаме. – Намръщих се на тялото на вампира. – Не
изглежда да се е борил.
- Изобщо, което ме навява на мисълта, че вероятно е бил дрогиран. Ще направим
пълна токсикологична картина, когато се върнем в лабораторията.

- Значи досега няма индикации кой може да е убиецът ни?
- Е, да прережеш врата на жертвата изисква сила, така че вероятно търсим голям мъж
или нечовек.
- Господи, това стеснява кръга.
- Най-доброто, което имам към момента – каза Коул, слагайки нови ръкавици. –
Сега, ако само това имаш, наистина трябва да се връщам на работа. Чакат ме легло и
любима.
Повдигнах вежда. Доколкото знаех, той бе свободен от връзки, така че жената,
която е привлякла вниманието му трябва да е някоя наистина специална.
- Сигурно е нова, защото никой, запознат с работата ни, не би си правил труда да
чака. – По дяволите, Куин не беше. Беше промърморил нещо за студа незабавно се бе
върнал към спането. Всеки би си помисли, че съм похабила вампира. – Е, познавам ли
я?
- Не. – Усмивката му разцъфна. Човече, много го беше хванала любовната
калинка. – И не, няма да споделям детайли. Сега иди да свършиш малко работа.
- Нали осъзнаваш, че сега съм официално заинтригувана?
Той изсумтя.
- Отивай да разследваш. Не искам да я плаша.
Ухилих се, махнах протекторите и ги хвърлих в кошчето.
- Райли, недей. – Той почти звучеше притеснен.
- Да не какво? – повдигнах вежда, преструвайки се на невинна, което вероятно
не беше сполучливо, заради ухилването, което не можах да скрия.
- Не се прави на невинна. Толкова далеч си от това, колкото някой изобщо може
да бъде.
Имаше право.
- Искам само да защитя интересите ти. Бих направила същото за всеки приятел.
- Тогава, моля те, приеми ме за враг.
Потупах рамото му, като минах покрай него.
- Съжалявам, имам да интервюирам заподозрени. По-късно ще продължим
разговора. На кафе.
- Такава си кучка – промърмори той, но блясъкът в очите му премахна жилката.
– А и би направила всичко за безплатно кафе, нали?
- Абсолютно – казах и го оставих.
На входа на „При Данте” бяха разположени двама униформени, както и мъж с
потъмнели очи, който изглеждаше, сякаш има сериозна нужда да се нахрани. Стоеше от
едната страна на вратата, под синята светлина, което придаваше на чертите му дори по-
зловещ блясък. Очите му не бяха спокойно, прескачащr от ченгетата на мен, после
около улиците.
Показах значката си на полицаите и срещнах погледа на мъжа.
- Кой сте вие?

- Валънтайн Смит. Аз съм на смяна тук.
Не изглеждаше като да може и да накара котенце да излезе от вратата, камо ли
някой по-голям. Но пък ако беше вампир – а имайки предвид пикантния аромат, който
излъчваше, не можеше да бъде друго – външният му вид би бил подвеждащ. Дори най-
мършавите вампири бяха по-силни от средностатистическия нечовек. И много повече
от всеки човек.
- От колко време си тук?
- Тъкмо дойдох на смяна. Шефът ме помоли да помогна на полицаите в случай,
че някой клиент бъде задържан.
Погледнах полицаите. По-възрастният кимна потвърдително. Отново погледнах
Валънтайн. Той не гледаше към мен. Изучаваше улицата, сякаш очакваше да се случи
нещо. Предполагам, че да имаш мъртъв вампир на задната врата и полицаи на предната
е достатъчно да те направи нервен.
- Колко души има вътре в момента?
Той сви рамене.
- Може би около двайсет клиенти плюс още половината от тази бройка вампири.
Интересно, че вампирите не се смятаха за клиенти.
- И кой е управникът тази вечер?
- Данте Старк.
- Шефът?
Погледът на мъжа се премести за кратко върху мен, после отново продължи.
- Той живее тук.
Това ме изненада. Старият склад беше мрачен и порутен като останалите сгради
в околността. Със сигурност заможен бизнесмен би предпочел.... е, ако не пищна, то
може по-безопасна зона, където да се настани. Но може би ключовата дума беше
„заможен”. Той може и да беше вампир, може и да притежаваше клуб, но това не
означаваше непременно, че е богат.
- Може ли, ако обичаш, да кажеш на господин Старк, че искам да говоря с него.
Той отново ме погледна, после кимна. Погледът му стана леко разфокусиран и
енергия докосна въздуха. Сигурно беше по-нов вампир. Всеки вампир с повече от пет
години опит се беше научил да не позволява на другите да разберат кога използва
телепатия.
Преминах покрай ченгетата и отворих вратата на клуба. Миризмата ме удари
незабавно. Беше комбинация от глад и похот, хора и вампири, всички преплетени с
миризмите на пот, пиене и кръв. Сбърчих нос от отвращение. Обикновено харесвах
миризмата на похот, когато беше във въздуха, но това беше различно. Тук имаше почти
отчаян примес.
В което имаше смисъл след като клубът бе за пристрастените към вампирски
ухапвания.
Пристъпих в тъмнината. Вратата се затвори зад мен, карайки сенките в клуба да
изглеждат дори по-неприятелски.

Това чувство идваше от вампирите в стаята, не от хората. Хората бяха или заети
да пият, или да си взимат дозата.
Прегледах стаята, забелязвайки черните стени и килими – зачудих се дали са
избрали този цвят, защото прави следите от кръв по-малко забележими. По три от
стените имаше кабинки, някои със завеси, други без. Около петнайсет от тях бяха заети
и от тях се носеше най-силен аромат на похот. Малък дансинг изпълваше предната част
на стаята, но на него нямаше почти никого. Пред бара стояха няколко вампири. Никой
от тях не изглеждаше да пие, но всички бяха мрачни.
Усещах го – усещах топлината, която потъркваше краищата на мислите ми. Не
се опитваха да влязат в ума ми, просто споделяха недоволната си вибрация.
Това ме накара да се радвам, че Коул и екипът му бяха отвън.
Тръгнах към бара. Появи се барманът, дъвчейки дъвка.
- Какво мога да направя за теб?
Показах му баджа си.
- Вярвам, че шефът ти е бил уведомен, че трябва да говоря с него.
Лека пауза и въпреки че не усетих енергията, знаех, че той комуникира със
споменатия шеф. След момент той кимна и каза:
- Ще бъде тук след минута. Питие?
- Не още. – Въпреки че определено можеше да пийна след като приключех тук.
Обърнах се и прегледах стаята още веднъж. Хората, които пиеха вместо да пият
от тях, бяха прострени из целия бар. Повечето бяха жени, а всички изглеждаха
недоволни колкото и вампирите.
Въпреки че не чух стъпки, предупреждение премина по кожата ми. Преместих
поглед и видях мъж със златна коса да се приближава към мен – въпреки че „плава” би
бил по-подходящият термин, защото краката му не докосваха килима. Но пък той
нямаше откъде да знае какво е разливано по него.
- Данте Старк – каза той, спирайки на няколко крачки от мен.
Ароматът му се изви около мен и въпреки че очаквах да мирише лошо като
клуба, той не миришеше така. Миришеше на портокалов цвят и тъмни подправки,
комбинация, елегантна като самия мъж – и комбинация, която прогори желание
дълбоко в стомаха ми. Дори Куин не миришеше толкова добре.
Натиках мисълта встрани и се концентрирах върху вампира, а не върху
прекрасния му аромат. Ако Стар беше бедняк, то костюмът му със сигурност не
издаваше това. Виждала съм достатъчно от костюмите на Куин, че да разпозная Зена, а
те със сигурност не са нещо, което Джо би си купил в някой скапан магазин. Но
колкото и елегантен да беше сивият костюм, мъжът, който го носеше, привличаше
окото. Той беше сила, страст и красота, оградени от рамка метър и деветдесет, и
изглеждаше тотално не на място в тази дупка.
Игнорирах предложената му ръка, защото не исках да докосвам плътта му,
когато вътрешният ми вълк забелязваше толкова много неща, и му показах баджа си.
- Разследваме убийството на паркинга зад клуба ви.

- Така бях информиран. – Той скръсти ръце с отегчено изражение. И въпреки
това златните му очи бяха нащрек и гладни, напомняйки ми на хищник, държащ под
око жертвата си.
Тръпка премина през мен, въпреки че не бях напълно сигурна дали е страх, или
нещо друго. По дяволите, аз бях върколак, намерил сродната си душа, така че
технически не трябваше да изпитвам нищо към никого освен към мъжа, с който бях
отредена да прекарам остатъка от живота си. Но разбира се за мен нещата никога не са
толкова прости. Не само че имах Куин за любовник, но и не исках Кай – сродната ми
душа – никъде около себе си.
А сега изглежда, че бях привлечена от този мъж. Или вампир. Или каквото, по
дяволите, беше той.
Понякога ми се искаше съдбата да се придържа към правилата, когато станеше
въпрос за живота ми. Това щеше да улесни нещата.
- Как мога да помогна на Директората, госпожице Дженсън?
Гласът му беше като мед, равен и богат. Облизах устни и се опитах да се отърся
от похотта в мислите си.
- Искам да ви задам няколко въпроса, след това бих искала някъде на по-тихо
място да разпитам клиентите ви.
Една златна вежда се повдигна и част от мен закопня да се наведе и да я целуне.
По дяволите, това беше странно.
- Всъщност нямате нужда от разрешението ми за което и да е от двет енеща.
- Не, но имайки предвид сегашната обстановка, открих, че любезността прави
нещата по-лесни.
Усмивка докосна устните му.
- Предполагам, че може и да сте права. – Той помаха с елегантната си ръка към
вратата зад бара. – Офисът ми е там. Това би ли било подходящо?
- Идеално. Благодаря.
- Добре. – Пръстите му докоснаха гръбнака ми, насочвайки ме леко към вратата.
Топлина се разнесе надолу чак до пръстите ми. – Борис, бутилка шампанско за двама
ни, моля те.
- Не за мен. На работа съм. – Отворих вратата и пристъпих напред далеч от
докосването му.
- Директоратът не позволява на пазителите си да пийнат глътка или две?
- Шефът ми е по-скоро старомоден, когато стане въпрос за смесване на алкохол
и работа.
Кабинетът беше малко обзаведен, с бюро с книги и документи и метален шкаф,
кожен стол, който е виждал и по-добри дни, както и закачалка. Единственото луксозно
нещо бяха два плюшени кадифени фотьойла. Прекосих стаята и седнах на по-близкия
до вратата.
Това не ме накара да се почувствам по-малко в капан.

Господи, какво беше това в този мъж, което достигаше до мен? По дяволите, бях
се изправила пред бога на смъртта. Един златен вампир не би трябвало ни най-малко да
ме притеснява.
И въпреки това го правеше.
- А, но това дори не е алкохол – каза той меко, прелъстително, - а по-скоро най-
добрата амброзия, правена някога.
Свих рамене.
- Пак би го класифицирал като непозволено.
- Трагично. – Той седна и кръстоса крака по елегантен начин. Една лъсната
обувка докосна прасеца ми за секунда и тръпка на удоволствие премина по крака ми.
Частично се преместих. Веселие докосна устните му.
- Какво желаете да знаете, госпожице Дженсън?
- Какво знаете за вампир на име Грант Хейвън?
Старк не отговори незабавно, изчака барманът да остави бутилката с
шампанското и двете чаши на масата. След като си тръгна, Старк взе бутилката, махна
тапата с абсурдна лекота и започна да налива.
- Моля, недейте да сипвате на мен.
- Госпожице Дженсън, абсолютно нецивилизовано е да стоите тук без да
пробвате едно от най-големите удоволствия. – Той ми подаде чашата със златната
течност, погледът му срещна и задържа моя. Гладът в тези бдителни дълбини беше по-
силен и внезапно не бях напълно сигурна дали говореше за шампанското. – И отказвам
да отговарям на въпроси, докато поне не отпиете.
- Мога просто да закарам задника ви в Директората и там да ви разпитам.
- Можете – съгласи се той спокойно, - но това ще увеличи гадното чувство,
което толкова отчаяно опитвате да избегнете.
Хвана ме. Така че приех чашата, внимавайки да не докосна пръстите му в
процеса. Деликатните нотки на лимон и грозде подкачиха ноздрите ми и накара устата
ми да се изпълни със слюнка. Бях се превърнала в нещо като пристрастена към
шампанското след като започнах да се мотая с Куин и Болинджър, свежият му вкус на
плодове се превръщаше в един от любимите ми. Отпих.
- Ето – казах. – Уважих ви. Сега отговорете на въпросите.
Той се усмихна отново и стомахът ми се сви в отговор.
- Хейвън е един от редовните тук. той обслужва гостите ми.
- Значи вампирите тук са наети?
- Не всички, не. Хейвън не беше, но това място беше близо до кафенето му и
подходящо за нощни забавления. – Той отпи от шампанското, после въздъхна. Беше
звук на чисто удоволствие и се уви около мен като нежна ласка. – Няма по-сладък вкус
от нектара на боговете.
- О, мога да се сетя за едно-две неща, които са по-добри – каза, опитвайки се да
поддържам лек разговор. Опитвайки се да игнорирам мрежата от глад, която той сякаш
хвърляше около мен. – Лешниково кафе например. Бих умряла без дневната си доза.

- Доброто кафе е задължително, въпреки че не съм сигурен, че лешниковото
може да се класифицира като добро. – Погледът му срещна моя отново и нещо горещо
се изви в мен. – Въпреки че мога да се съглася, че в живота има неща, чиято сладост е
равна на тази на шампанското. Например енергията на жена по време на екстаз.
Думите едва бяха излезли от устата му и аз вече си го представях между краката
си, облизващ, вкусващ и наслаждаващ се. Мигнах и картината изчезна, оставяйки ме
копнееща и жадуваща.
- Ще спреш ли с това? – попитах остро.
- Да спра с кое? – попита той, невинността в гласа му контрастираше със
злобната усмивка на устните и опасния блясък в очите.
- Разпръсването на прелъстителната мрежа. Тук съм, за да намеря убиец. Нищо
повече, нищо по-малко.
- Не разпръсвам мрежа. Само подсилвам това, което вече е там.
- Не можеш да го подсилиш, защото не е там, затова започни да се
концентрираш върху отговорите. – Гласът ми беше остър. – Иначе ще те арестувам и
ще завлека задника ти в Директората.
Той само сви рамене. Което означаваше, че беше приключил, но сигурно нямаше
да се откаже.
- Какво друго искаш да знаеш?
Кръстосах крака и отпих отново от шампанското. Студената течност не направи
много да успокои горенето в мен.
- Защо наемаш някои вампири, а други не? Нямаш ли достатъчно вампири тук,
които да се погрижат за нуждите на човешките клиенти?
- Клубът не е един от популярните, но все пак имаме доста хора през уикенда. –
Лека усмивка докосна устните му. – Вампирите, които не наемам, са онези, на които
имам доверие, че няма да стигнат прекалено далеч. Има няколко проблема в тази
насока. Останалите помагат, когато нуждата нарасне.
- Значи Хейвън никога не се е държал като един от твоите служители?
- Не.
- Тогава някога обслужвал ли е някого и стигал ли е до прекалено далеч?
Малката усмивка се превърна в голяма и пръстите на краката ми се извиха в отговор.
По дяволите, това беше една секси усмивка.
- Въпреки начина, по който изглежда установяването ни, държим подреден клуб.
Имаме само няколко проблема.
Отново отпих от шампанското и реших, че Куин наистина трябваше да се поучи
от това нещо.
- Това не отговаря на въпроса ми.
- Не, никога не е причинявал проблеми. Всъщност през последните няколко
седмици беше във ваканция. Тази вечер се предполагаше, че ще е първата му обратно
на работа. – Той направи пауза, за да отпие. – Никога не съм знаел, че има красиви
пазители. Намирам го доста освежаващо.

- Имайки предвид, че повечето пазители са вампири, които не се къпят много,
това не е комплиментът, който си мислиш, че е.
Изражението му стана разкаяно, но не му повярвах и за секунда.
- Много небрежно от моя страна да направя такава забележка тогава. Ще трябва
да ти се реванширам.
- Не си прави труда. Знаеш ли дали Хейвън е имал проблеми в личния живот?
Старк повдигна вежди.
- Защо си мислиш, че знам – или че ми пука – за интимните детайли от личния
живот на приятелите ми?
- Защото изглеждаш типа вампир, който обича да знае такива неща.
- Може и да си права. – Той ми се усмихна игриво и чувствено. – Всъщност
точно сега мога да ти кажа две истини.
- Е, аз не съм тук да слушам лъжи, Старк.
Той остави чашата на масата, после се наведе напред, така че дългото му златно
тяло да е само на сантиметри от моето. Напрежение премина през мен, и въпреки това
мога честно да кажа, че беше готовност за битка. Част от него – малка тъмна и глупава
част – беше сексуална.
- Знам например – продължи той с гладък като коприна глас, - че ако те взема в
ръце и те целуна точно сега, ще се възпротивиш. Накрая. Но преди това ще има
няколко момента, когато ще се разтопиш от целувката и ще се насладиш на страстта й.
Не си направих труда да го опровергавам. Не и когато сърцето ми биеше лудо
само при мисълта за целувката.
- А втората истина?
Думите ми излязоха някак без дъх, той се пресегна напред, пое свободната ми
ръка в своята, обърна я и леко докосна китката ми. Кожата му беше гладка срещу
моята, пръстите му топли. А ласката...
Тръпката, която премина през мен, беше нагорещено желание.
- Втората истина – каза той меко, повдигна китката ми до устните си и я целуна
възможно най-нежно – е, че това не е първото обезглавяване, случило се в тази зона.

Глава втора
Отместих ръка, но целувката му сякаш се пропи в кожата ми. Китката ми изгоря.
- Какво имаш предвид с това не е първото обезглавяване? – Тайничко погледнах
към китката си, но нямаше следи на нея, освен чувството.
Той се облегна на стола си и вдигна чашата си.
- Просто това.
Намръщих се.
- Не сме имали получавали сигнали за други инциденти.
- Не, защото слънцето изгряваше по времето, когато беше намерен. Тялото му бе
погълнато от пламъците.
- Което означава, че е бил много млад вампир.
- Така би предположил човек. Старите души като мен могат да издържа поне
няколко часа на слънце.
Ако можеше да издържи няколко часа, значи е поне на осемстотин години.
- Кога се е случило това?
- Преди вам дни.
- Случайно да знаеш името на жертвата?
Ако имахме още едно убийство, Джак щеше да иска да проверя и него, дори да
нямахме тяло.
Старк поклати глава и отново премести крака си. Сигурно тайничко бе
преместил стола си, защото въпреки че краката ми сочеха далеч от него, той успя да
прокара върха на крака си нагоре и надолу по глезена ми. Вероятно носеше лъскави
кожени обувки, но имах чувството, че сме кожа до кожа.
И тъмната част от мен искаше да бяхме.
- Както споменах – каза той меко с веселие, играещо отново по ъгълчетата на
устата му, - той беше вече пепел, когато пристигнах.
Повдигнах вежди.
- Бил си на местопрестъплението?
- Мъжът, който сигнализира, беше леко пиян. Помислих си, че вероятно клиент
просто е паднал.
- И защо не прати някой от лакеите си да разследват?
- Служители – поправи той меко. – И бяхме претъпкани тази нощ. Не можех да
си позволя да изведа някого дори само за няколко минути.
- Значи ти лично не обслужваш курвите?
- Не. – Той още галеше глезена ми, а това движение, макар нежно, беше
изключително еротично. – Предпочитам да получавам това, от което се нуждая, по
старомодния начин.

И със сигурност е дяволски добър в това, помислих си, после изтиках мисълта
надалеч, когато погледът му срещна моя. Усмихна ми се зловещо.
Въпреки че не четеше мислите ми – щях да разбера, ако се опиташе, - имах
усещането, че знаеше точно какво си мислех.
Благодарих на Господ, че пълнолунието не беше близо. Иначе сигурно вече щях
да съм върху него. Самоконтролът ми и така едва се крепеше.
- Знаеш ли името на мъжа, намерил тялото?
- Името му е Хенри Гейтуей. Той е нещо като редовен посетител.
- Човек?
- Вампир. Не е от служителите ми, но имам адреса му.
Това поне беше начална точка. Но това не обясняваше коментара на Стар за
„пияния”.
- Вампирите не се напиват.
- Ако консумира достатъчно, всеки вампир може да се опияни. Довери ми се. А
Гейтуей обикновено не пие, но наскоро загуби близък приятел. – Свиването на
раменете му бе елегантно.
Намръщих се.
- Няма ли да е опасно пиян вампир да обслужва клиентите?
- Той е изключително популярен сред клиентите ни. – Старк помаха с ръка,
странно чувствено движение. – Предполагам има общо с тъмният му красив външен
вид и френския акцент. Ако пие, го следим отблизо.
- А имаш адреса му, защото...?
- Защото, както казах, е добър за бизнеса. Плаща ми се да го държа цял. – Той
изпи чашата си, после се изправи. – Присъствието ми е необходимо отвън. Имате ли
още въпроси, госпожице Дженсън?
Той стоеше точно пред мен, което означава, че зяпах директно в семейните му
скъпоценности. Бяха впечатляващи, ако се съдеше по издутината. Насилих се да вдигна
поглед и видях смеха му.
- Не, но ще оценя, ако започнете да изпращате хора вътре. Колкото по-скоро ги
разпитам, толкова по-скоро ще могат да се приберат у дома си.
- Повечето не биха бързали – каза той, после се поклони леко. – За мен беше
удоволствие, госпожице Дженсън. Ако дойдете да ме видите преди да си тръгнете, ще
имам адреса, който ви трябва.
- Ако го оставите на бармана, ще бъде удобно.
- Какво, и да пропусна да видя за последно красотата ви? Никога.
Извъртях очи.
- Нали знаете, сладките приказки няма да ви докарат доникъде.
- О, но вие копнеете, а това е начало.
- Аз съм върколак. Копнежът идва с територията. Но повярвайте ми, ние можем
доста добре да се контролираме.

Дори моят самоконтрол да висеше на косъм.
- Все пак ще е забавно да опитвам.
- А аз мисля, че ще е забавно да изпращате хора в Директората и да ги
разпитвам. Но съм склонна да се откажа от удоволствието си, ако вие се откажете от
вашето.
Той се засмя – топъл звук, който отекна по гръбнака ми.
- Ако имаше повече пазители като вас, госпожице Дженсън, вярвам, че в
обществото няма да има такова безпокойство.
Той тръгна без да чака коментар и аз въздъхнах облекчена. Сега поне можех да
се концентрирам върху работата и намирането на свидетеля.
Дългата ми нощ наистина се превърна във вечна. През последните шест часа бях
консумирала две чаши от шампанското на Стар, после минах на кафе. Няколко чаши
по-късно пак се чувствах отвратително.
Може и да бяха сама от трийсет души за разпитване, включително служителите
на Старк, но всички говореха неохотно.
Облегнах се на стола и извъртях врата си, опитвайки се да успокоя
напрежението в мускулите, но не помогна много.
Отпих още една глътка кафе, когато висока брюнетка влезе в стаята. Дрехите й
изглеждаха скъпи, а по врата и китките й имаше доста злато, което я отделяше от
останалите, които бях разпитала. Но точно като тях тя седна с решителна липса на
елегантност, избута краката си пред себе си и скръсти ръце.
- Отне ви твърде дълго – каза тя с тръпчив, но не неясен глас. Сигурно бе
единствената трезва в това място. – Никой от нас няма нищо общо с това
обезглавяване, така че това е просто загуба на време.
- Извинявам се за забавянето – казах, вдигайки телефона и включвайки го отново
на запис. – След като отговорите на няколко въпроса, сте свободна да си ходите.
Изсумтя, но звукът беше доволен.
- Заради записа, ще ми кажете ли името и адреса си?
- Законно ли е да записвате без да ме попитате преди това?
- Да.
Тя изсумтя.
- Името ми е Манди Джоунс и живея на Лайтън Стрийт 14, Елууд.
Което означаваше, че най-накрая бях открила анонимния свидетел – а ми бе
отнело само половината проклета сутрин.
- От колко време сте в клуба, Манди?
Тя сви рамене, после пъхна кичур коса зад ухото си, разкривайки китка със
следи от ухапвания.
- Приключих работа и дойдох направо тук, така че по-голямата част от вечерта.
- И не сте напускали изобщо?

Тя поклати глава.
- Тъкмо щях да си тръгвам, когато ни заключихте тук.
Отпих отново от кафето. Беше с ванилия и канела вместо с лешници, но пак
беше по-добро от нормалното кафе. Чудех се дали Старк не бе отворил личните си
запаси, защото не си представях да сервират подобно кафе в бара. Беше прекалено
нетрадиционно за този вид заведение.
Манди изглежда не забеляза провлечената тишина. Нито се помръдна, просто
продължи да ме гледа.
Или беше добра актриса, или наистина нямаше какво да крие.
- Тогава как разбрахте, че на паркинга е имало обезглавено тяло, щом не сте
напуснали изобщо клуба?
- Защото той ми плати да се обадя.
Което означаваше, че този случай не бе толкова прост, колкото ми изглеждаше.
Защо ли не се учудвах?
- Кой ви е платил?
Тя отново сви рамене.
- Беше висок, рус и със зелени очи. Обаче бяха лещи.
Повдигнах вежди.
- Откъде сте толкова сигурна?
Тя помаха ръка пренебрежително.
- Аз съм очен лекар. Разбирам от такива неща.
Може и така да беше. Но защо този мъж – без значение дали бе убиецът, или не,
- бе платил на някой, за да се обади? И ако това бе убиецът, защо му е да звъни изобщо?
В това нямаше смисъл.
- Даде ми петстотин долара, за да се обадя – продължи тя. – Не оспорих.
Петстотин долара ми се струваха прекалено много и се зачудих дали не бе
направено нарочно, за да привлече интерес. Въпреки че за какво му е на убиец да
привлича внимание върху престъплението си? Освен, разбира се, ако не е от онези
откачалки, които харесват известността.
- Взехте ли парите?
- Разбира се. – Тя се пресегна в джоба си и извади пачката. – Накарах го първо да
ми плати.
- Не ви ли мина през ума, че може да взимате пари от убиец?
Тя се намръщи.
- Естествено, че не беше убиец. По него нямаше кръв.
Не си направих труда да изказвам очевидните дупки в тази логика. Имам
предвид, че не би било трудно да се преоблече преди да влезе в клуба. Пресегнах се
телепатично и прегледах спомените й. Нахлуха картини – проблясъци на лица и зъби,
примесени с удоволствие. Беше говорила с няколко мъже през нощта и бе получила
удоволствие от много. Оттеглих се, после попитах:

- Нещо друго в нещо, което да се отличаваше? Нещо странно?
Тя поклащаше глава дори преди да довърша.
- Беше нормален. Очите му бяха това, което ме накара да го запомня.
- Мислите ли, че ще си спомните достатъчно от него, че да направим скица? –
Имайки предвид видяното в ума й, се съмнявах, че си спомня повече от това, което
каза, но си струваше да опитаме.
- Може би. – Тя сбърчи нос. – Обаче не съм много голям художник.
Усмихнах се.
- Ще ви изпратим някого. Вие трябва само да опишете това, което си спомняте.
- С това ще се справя – каза тя, кимайки.
- Познавате ли мъж на име Грант Хейвън? – не можах да не попитам.
Тя поклати глава.
- Защо? Той ли е този, който е загубил главата си?
- Страхувам се, че да. Очевидно е работел тук.
- Сигурно. Не питам за имената им, нали знаете.
Ако бях аз, щях да искам да знам името на мъжа, на когото се доверявах да ме
хапе. Но пък обикновените пристрастени в повечето случаи не знаеха имената на
доставчиците си. Имаше значение само дозата.
- Тогава това е засега. Ще се свържем с вас, за да направим изображението.
Тя кимна и се изправи на крака.
- Значи мога да тръгвам?
- Разбира се. – Изчаках да отвори вратата и добавих: - О, и още нещо.
Тя направи пауза и повдигна вежда, когато ме погледна.
- Да?
- Защо това място? Очевидно можете да си позволите да отидете в по-добро
заведение.
По изражението й премина изненада, после се усмихна унило.
- Ако отида на друго място, може да попадна на хора, които познавам. – Тя сви
рамене, а в очите й имаше сенки на недоволство. – Изглежда не мога да се отърва от
жаждата си. Искам, но не мога. Затова идвам тук, където няма да попадна на някой,
когото познавам.
- Благодаря, Манди.
Тя кимна и излезе, въпреки че напълно очаквах да си вземе още една доза преди
да напусне клуба. В очите й беше онзи гладен поглед, въпреки тъгата, която зърнах.
Останалите двама клиенти не можаха да ми кажат повече. Нито единият не
разпозна името на жертвата, а изглежда не им и пукаше, че някой бе убит близо до тях.
Единственото, което ги интересуваше, бе неудобството, в което ги поставяхме.
Оставих ги да си ходят, после изключих записа и пъхнах телефона си в джоба.
Беше време да се прибера и да поспя.

Изправих се на крака и се запътих към вратата. Интериорът на клуба още бе
тъмен, въпреки факта, че бе близо единайсет часа. Очевидно всички прозорци бяха
затъмнени,
Отидох до бара и помахах на бармана. Бизнесът сигурно вървеше бавно, защото
той още дъвчеше дъвка и полираше чаши.
- Шефът ти щеше да ми остави адреса на Хенри Гейтуей.
Той повдигна вежда и каза след секунда:
- Шефът отново е долу.
По дяволите. Нямах нужда от още една среща с този вампир, когато енергийните
ми запаси бяха толкова малко, но Старк вече вървеше към мен, тялото му - -дълго,
силно и красиво, кожата му блестеше, сякаш запалена от самото слънце.
Мигнах и картината се разпадна. Но не и желанието.
Внезапно се почудих дали не беше емоционален вампир. Те живееха от
емоциите, а не от кръвта и имаха способността да увеличават емоциите, за да
подхранват собственото си удоволствие. Със сигурност нощен клуб, обслужващ
гладовете на другите, е подходящо място за хранене за един емо вампир – и също така
щеше да обясни необичайната ми реакция. Направих си умствена бележка да проверя
произхода му, когато се върна в Директората.
Предложи ми лист хартия. На него беше адресът на Гейтуей. Живееше наблизо,
което означаваше, че можех да отида до дома му преди да се прибера. Сгънах хартията
и я прибрах в задния джоб на дънките си.
- Предполагам, че нямате охранителни камери тук, нали?
- За съжаление, не. Клиентите ми предпочитат да няма доказателства за
присъствието им. – Той направи пауза, устните му мърдаха съблазнително. – Ами вие,
госпожице Дженсън? Харесва ли ви да имате записани завоеванията си за бъдещи
удоволствия?
- Предпочитам удоволствията ми да бъдат на момента – казах. После, когато
искрата на желание загоря по-дълбоко в очите му, добавих бързо: - Благодаря ви за
съдействието, господин Старк.
- По всяко време, скъпа госпожице. По всяко време.
Изсумтях и се изнесох оттам. Яркото слънце накара очите ми да сълзят след
мрака в клуба и замигах няколко пъти, за да отпратя сълзите, после си поех дълбоко
дъх и прочистих дробовете си от кръвта, отчаянието и сладкия вампир. После се
завъртях на тока си и се запътих към паркинга.
Коул и екипът му вече си бяха тръгнали и въпреки че лентата още стоеше,
нямаше полицаи, които да охраняват периметъра. Очевидно Коул е взел всичко
необходимо и някой просто е забравил да махне лентата.
Мушнах се в колата и набрах адреса на Гейтуей на бордовия компютър.
Живееше само на няколко улици оттук, така че не ми отне много да стигна.
Къщата на Гейтуей, както и много от останалите в околността, имаше порутена
фасада. Но малкото тревичка пред къщата беше спретната, а около оградата имаше
здравец. Очевидно имаше малко повече гордост, отколкото останалите в околността.

Затворих вратата и тръгнах към къщата. Нямаше звънец, затова почуках,
кокалчетата ми разпръскваха прах с почукването. Изчаках няколко минути, после
почуках отново. Получих отговор само от кучето в далечния край на къщата. Увих
пръсти около дръжката и се опитах да я завъртя. Вратата бе заключена, а аз нямах
реална причина да нахлуя вътре в къщата – въпреки че това преди не ме е спирало. Но
нахлуването щеше да ми докара още за писане, а наистина нямах енергия за това в
момента. Трябваше да се върна по-късно – или да се върна в клуба и да го хвана там.
Което не бе нещо, което исках да направя, въпреки развълнувания отговор от пулса ми.
Като тръгнах обратно към колата, лаят на кучето стана по-силен. Не беше
„махай се оттук, това е моето място” лай, който използваха кучетата по цял свят, когато
непознат се приближеше до вратата. Беше по-скоро лай тип „нещо не е наред, имам
нужда от помощ”.
Надигна се любопитство. Пристъпих в малката градинка и погледнах през
предния прозорец. Стаята зад него беше спалня, но съдейки по праха, покриващ
възглавниците и леглото, никой не спеше там от доста време. вратата на спалнята бе
отворена, но не можех да видя много в сенките на коридора.
Имаше малка метална врата от дясно на къщата, затова я отворих и влязох. В
тази част на къщата имаше няколко прозореца, но завесите бяха спуснати. Не беше
изненадващо предвид, че собственикът бе вампир. Лаят стана по-силен, като
приближих края на старата къща. Като завих зад ъгъла, малък кафяво-бял териер се
хвърли в краката ми, после затича обратно към вратата. Може и да не можеше да
говори, но даваше всичко от себе си да ми каже, че нещо вътре сериозно не е наред.
Надзърнах през прозореца, но не виждах повече от пералнята и зад нея кош с
дрехи. Сбърчих ноздри, вдишвайки въздуха, минавайки през всички различни аромати.
Отново нищо не ми се стори извън обичайното.
И въпреки това малкото куче беше откачило.
Вдигнах го и го хванах с една ръка, после отворих мрежестата вратата и пробвах
дръжката на главната врата. Както и предната, и тази бе заключена. Удар в дръжката
скоро реши проблема, но когато вратата се отвори, миризмата ме удари.
Нещо вътре бе мъртво.
Или някой, предвид реакцията на териера. Сега, когато го държах, се бе
успокоил малко, но още усещах напрежението в малкото му телце.
Минах покрай пералнята машина. Часовник тиктакаше меко в тишината,
въздухът беше топъл – факт, който нямаше да помогне в съхраняването на мъртвия.
Малкият коридор бе затъмнен. Отляво имаше тоалетна, а отдясно отворена
врата. Източникът на миризмата изглежда също идваше от тази посока.
Когато влязох в голямата кухня, териерът започна да се гърчи. Хванах го малко
по-здраво, защото не желаех да се измъкне и да повреди доказателствата.
От прозореца над мивката влизаше слънчева светлина, разсейваща мрака.
Малката маса бе подготвена за закуска – което за този вампир беше пакет синтетична
кръв, която смърдеше, и чаша кафе, което отдавна е изстинало. В хладилника имаше
мляко и още синтетична кръв. Очевидно Гейтуей не обслужваше достатъчно клиенти в
клуба, че да се поддържа нахранен.
Затворих вратата на хладилника, после последвах носа си и намерих тялото на
Гейтеуей, лежащо по корем на пода. Беше бос и с хавлиена кърпа около кръста, което

предполагаше, че тъкмо е излязъл от душа. Кожата му бе бледа, а тялото слабо, ребрата
и гръбнака му бяха изцяло видими. Погледът ми се вдигна нагоре и стомахът ми
потъна. Някой бе отделил главата от тялото му, а кръвта бе образувала езерце като
тъмно червен ореол.
Което означаваше, че тук няма дух, който да стои след смъртта.
Изпсувах меко и се извъртях, тръгнах към кухнята и затворих вратата зад себе си
преди да изпусна малкия териер и да извадя телефона си. Малкото куче се извъртя и
задраска по вратата и аз се обадих на шефа си.
- Райли – каза Джак. – Как върви разследването?
- Никой не е видял нищо, никой не е чул нищо и никой нищо не знае. И за
нещастие си имаме още един обезглавен вампир.
Той изпсува.
- Къде?
- В къща на няколко пресечки от клуба на Старк. Името на жертвата е Хенри
Гейтуей и е мъртъв от няколко дни, ако се съди по кръвта.
Джак направи пауза.
- Не го познавам.
Нещо в начина, по който го каза, събуди инстинктите ми. Джак може и да не го
познаваше лично, го знаеше. Така че защо каза това?
- Обслужвал е кръвни курви в ”При Данте”
Джак изсумтя.
- Е, ако има един вампир, който нямам против да видя мъртъв, то е това копеле.
- Познаваш Старк? – Това ме изненада, въпреки че не бях сигурна защо. Може
би бе заради факта, че Старк изглежда не харесваше вампирите, които идваха под
контрола на Директората. Но не знаех много за вампирите и тяхното общество, така че
много лесно можеха да се познават на друго ниво.
- Има дълга история в прелъстяването на жени и ръководене на не много главни
заведения – каза Джак с видно отвращение. – Всъщност се учудвам, че някой не е
махнал неговата глава. Би имало повече смисъл, отколкото фокусирането върху тези,
които работят за него.
- Значи е кръвен вампир?
- Да. – Джак направи пауза. – Защо?
- Защото има доста силно вампирско моджо. Достатъчно, че да се зачудя дали не
е емоционален вампир.
Джак изсумтя.
- Не е емо, но е надарен с така наречения сексуален блясък. Съчетай го с
външния му вид и би могъл да съблазни и тухлена стена, ако си го науми. – Той
направи пауза. – Не е успял с теб, нали?
- Не, но някой можеше да ме предупреди.
- Съжалявам. Не ми мина през ума, че ще имаш проблеми.

- Джак, аз съм върколак. Сексът е като храна за нас. – А той беше късметлия, че
Куин ме държеше добре нахранена.
- Както и да е, според Старк, Гейтеуей твърди, че има друг случай на обезглавен
вампир от преди два дни, но слънцето е унищожило доказателствата преди някой да
успее да иде, за да потвърди.
- Трябвало е да ни уведоми.
Не си направих труда да отговарям. Това, което е трябвало да се случи и това,
което се е случило, чест оса две много различни неща. Особено при вампирите.
- Три обезглавявания в три дни – продължи Джак. – Това не е добре.
- Не. – Имахме си достатъчен проблем с популацията на вампирите. Нямахме
нужда да се ядосват заради това, че някой тича наоколо и ги обезглавява. – Нали не
смяташ, че имаме работа с нова антивампирска организация?
- Напълно възможно е – каза Джак с уморен глас. – Но няма слухове за подобна
група в действие.
- Ако продължават така, скоро със сигурност ще има.
- Ако продължават така, ще имаме да се притесняваме за повече неща от
бандата.
Да, като например вампири, формиращи собствена група. Случвало се е веднъж
– за щастие доста преди появата ми в Директората, - но съм чувала слуховете и съм
виждала снимки. Доста близо е до расова война, а от това, което съм чувала, само
късметът – както и доста тежки разговори с директор Хънтър – са спряли кървавата
баня.
- Коул върна ли се в щаба?
- Не. Още е на път. Ще го пренасоча.
- Искаш ли да изчакам?
Той се поколеба.
- Не. довърши разследването си, после иди да поспиш. Обаче искам доклада на
бюрото си до пет.
Което означаваше, че по-добре да го направя преди да заспя, защото освен ако
нямаше друга смърт, възнамерявах да спя много след пет.
- Мислиш ли, че някой се опитва да си върне на Старк чрез служителите му?
- Надявам се, защото другата версия не искам да я обмислям.
Особено предвид неспокойството във вампирското общество.
- Тогава докладът на Коул ще го прави сам?
- Да. Ще бъде готов до осем довечера.
Дотук с връщането на Коул в топлото легло и чакащата го любима.
- Тогава в осем.
Затворих, после вдигнах още дращещия териер и се върнах в коридора. Носът
ми се сбърчи при миризмата на гниеща плът, която се уви около мен, но не си направих
труда да дишам през устата. Трябваше да разуча миризмите тук. Освен това опитът ми

ми казваше, че така или иначе нямаше да помогне. Прескочих тялото му и разгледах
стаите. Освен праха, имаше мръсни дрехи в банята и четка за зъби на мивката, заедно с
паста за зъби. Очевидно е щял да си мие зъбите преди да е бил прекъснат. Поех си дъх,
сортирайки миризмите, като намерих мухъл и още нещо. Нещо, прекалено мъгляво, за
да се определи, и въпреки това прекалено странно не на място.
Намръщвайки се, се извъртях и се насочих към другата стая. Беше всекидневна и
въпреки малкото мебели, очевидно тук Гейтуей бе прекарвал повечето си време. На
дивана имаше вестници, а по масичката за кафе имаше дистанционни. Останалата част
от стаята беше учудващо чиста. По телевизора дори нямаше прах, което е нещо, което
не можех да твърдя за собствения си апартамент. Помръднах завесите, за да проверя
прозорците, но и те бяха непокътнати.
Което ме остави със спалните.
Вървях към предните стаи, когато малкото куче започна внезапно да лае.
Подскочих леко и погледнах към вратата, когато се приближи сянка. Но когато се
пресегнах за дръжката на вратата, го усетих.
Позната – и напълно неприветлива – тръпка премина през мен, през всяка фибра,
усещане. Изпращайки огън в душата ми.
Само един мъж имаше такъв ефект върху мен.
Сродната ми душа.
Кай.

Глава трета
Ръката ми замръзна на дръжката.
Не исках да се изправям срещу него. Не исках дори да го виждам.
Не го бях виждала откакто си тръгна преди шест месеца и ако не ми се
наложеше никога повече да го видя, нямаше да имам нищо против.
Може и да бях прекарала по-голямата част от живота си, копнеейки по сродната
си душа, но реалността не бе каквато се надявах да бъде.
Кай бе наемен убиец – мъж, който не се интересуваше кой го наемаше или кого
убиваше. За него имаха значение само парите, тръпката от преследването и
удоволствието от свършването на работата възможно най-бързо. Не бе човек, който
иска семейство и жена или някакъв вид оплитане. Той бе всичко, което не исках да бъде
сродната ми душа.
Но не можех да отрека, че беше, нито да променя факта – без значение колко
много ми се искаше да е иначе.
- Ще отвориш ли вратата, или не, Райли?
Гласът му бе като добро червено вино – богат и гладък – и докосна места
дълбоко, които никой, дори Куин, не можеше да достигне. Затворих очи, поех си
дълбоко дъх, после отговорих.
Той стоеше под ореол от слънчева светлина, златната му кожа блестеше с
топлота, а тъмно червената му коса се подчертаваше. Той бе златен мъж с успокояващи
кехлибарени очи, поставени на лице, което бе красиво и в същото време
незаинтересовано.
Но не и безчувствено.
Защото усещах глада му. Усетих го как раздира тялото ми преди да се настани
ниско долу. Беше яростен и нежелан копнеж, който нямаше нищо общо с желанието на
сърцето, а с върколашката ми душа. Но докато тя искаше това усещане, не искаше този
мъж. Това направи малко по-лесно игнорирането на жаждата.
И ако продължавах да си го повтарям, накрая можеше и да го повярвам.
- Какво правиш тук, Кай? – Захватът на вратата, от който бяха побелели
кокалчетата ми, опроверга спокойния ми тон.
- Бих могъл да те попитам същото. – Той погледна към лаещото куче в ръцете
ми. – Намерила си си домашен любимец, а?
- Той принадлежи на собственика на къщата. – Погледнах надолу към почти
ужасения териер и погалих главата му. – А и той не изглежда доволен да те види.
- Нито пък ти – каза той със сух глас. – Бих си помислих, че поне ще се
усмихнеш при вида на мъжа на съдбата ти.
- Съдбата може да ме цуне отзад.
Той се засмя. Мек, прелъстителен и напълно опасен звук.
- О, Райли, радвам се да видя, че не си се променила.

пазителката райли дженсън - 8 обвързана със сенките

пазителката райли дженсън - 8 обвързана със сенките

Recommandé

Recommandé

Contenu connexe

Tendances

Tendances (20)

En vedette

En vedette (20)

Similaire à пазителката райли дженсън - 8 обвързана със сенките

Similaire à пазителката райли дженсън - 8 обвързана със сенките (15)

пазителката райли дженсън - 8 обвързана със сенките